автор проф. Родолюб Кубат (Православен Богословски Факултет в Белград, катедра Библеистика, Стар Завет)
превод от сръбски Светослав Ангелов
(преводът на български език се извършва със знанието и любезното съгласие на автора)
„Всички догматическо-теологични
спорове, които са се водили в Църковната история, в същината си са били
антропологически спорове” пише о. Георги Флоровски. Библейското предание,
основано върху Стария Завет е антропологично в самата своя дълбочина. Разбира
се, антропологично не в смисъла на човекоцентрично, а антропологично по-скоро
като значение и оценяване ролята на човека в свещените писания. Антропологията, все пак, е тясно свързана със
самата теология. И така, библейската антропология израства върху библейската теология.
Всички религии на стария свят, както и елинската философия, са основавали
антропологичните си възгледи върху определена космология; образът на човека в
близкоизточните митологии е зависил най-вече от тяхната космогония и теогония.
Същото е и у староегипетската, персийската и елинистичната религия. Без да омаловажаваме никак „митологическите
антропологии”, които са по свой начин интересни и много полезни, все пак трябва
да заключим, че те не са толкова значителни в светлината на библейската антропология,
а са по-скоро различни антропологически концепции, развити в границите на
староелинистичната философия. Именно тези две елински концепции са два универсални
подхода към разбирането на човека – от времето на митологичната, та до
съвременната мисъл. Според първата концепция, застъпвана от софистите,
киринейците и епикурейците, човекът е сведено до самото себе си и в себе си
ограничено битие, затворено в своя вътрешен свят, класическата елинска мисъл
изразява този подход в думите на софиста Протагор – „Човекът е мерило за
всичко”. От друга страна пък се явава и различната концепция, според която
всичко човешко се привежда към Бога, най-добре това е изразено в Платоновата
максима: „Мерило за всичко е Бог”. Човекът бива разглеждан, според втората
концепция, втъкан в божествената идея[1], а на края трябва напълно да се
претопи в божественото и така да изгуби личностния си начин на съществуване.
Става дума, значи, за два съвсем различни антропологически подхода. Единият е
човекоцентричен, другият е богоцентричен.
Когато от тези
перспективи се обърнем към библейските писания и на тяхна основа опитаме да
създадем образа на библейския човек, веднага ще се наложи необходимостта от
извода, че в Стария Завет човекът в много отношения се разбира съвсем другояче. Донякъде елементи и от едната, и от
другата антропология присъстват в свещените писания, но самият подход към
човека, ако не напълно, то в голяма степен е различен от тоя и на двете.
Основната разлика идва от различното библейското предание - Бог, човек и свят се
разглеждат съвсем различно, от начина на разглеждане в Древна Елада или при могъщите съседи на
Израил. Сравнението на тези антропологии с библейската би изисквало много
повече пространство; освен това ние взимаме библейската антропология в настоящия
труд като вече позната, припомняйки си, че в цялостното Старозаветно предание
център в реалността са Бог и човек. Донякъде може да се каже, че в Стария Завет
съществува известна богоцентричност, докато в Новия Завет и по-късно в
патристичното богословие да се показва ясно значението на човека. Разбира се,
изворът на последното е пак в Стария Завет, в който се казва, че човек е
сътворен „по образ и подобие Божие” (Битие 1:26,27) Заедно с това в Стария
Завет открояващо се представят отношенията между Бог и човек и се налучква
същината на тяхната пълна среща, т. е обожението на човека - Богочовечеството на
Личността на Господ Исус Христос. Поради това с пълно право можем да говорим за
богоцентрична и христоцентрична антропология, която Стария Завет „налучква” и
развива чрез продължително Предание…
Не могат да се
разгледат ни всички околности, в досег, които библейската теология и
антропология са се развивали, нито
смисъла на старозаветното библейското Предание в цялостния смисъл на
Божественото устройване на спасението (Божествения домострой). Минали са векове
на подготовка, на жестока борба на Израил с Яхве, при все това човекът е
разполагал с най-голямата свобода, за която тогавашният свят е знаел. Разбира
се, тази свобода е изисквала особено отговорно отношение и грижа от Яхве за
избрания народ. Древният Израил през цялата старозаветна история е бил
окръжен от „народите на земята” и е
живял с тях. Те, като по-стари и по-културни народи, са влияели постоянно върху
него и тези влияния са били и положителни, и отрицателни. Това е много забелязващо
се във всички елементи от живота на Древен Израил. Разбиранията в тогавашния
цивилизован свят са били също близки на старите евреи, много от идеите му са
намерили плодородна почва за равитие в Израил. Необходими са били много труд и
време тези идеи да се превъзмогнат, да се преработят в съгласие със
старозаветния монотеизъм, нужно е било Господ да въздигне множество пророци в
Якововия дом, за да се опази завета на Яхве, сключен с праотците им. В тоя път
на Израил е била насъщно необходима богодадената свобода, за да успее да се
измъкне от морето на древното многобожие, което го е окръжавало непрестанно, да
се освободи от идеите на тогавашния свят и да ги надмогне. Днес е всячески
тежко да се върнем мисловно в такава една реалност и да осъзнаем колко
мъчителен е бил напредъкът в библейската вяра. Такъв опит го отежнява
историческата дистанция, от една страна и още някои значителни елемента, от
друга.
Преди всичко е важно
накратко да приведем някои основни разлики между мисловната система на старозаветния
и съвременния човек. Това е необходимо, защото съвременният европеец живее
по-скоро в староелинския, отколкото в библейския свят. Нашата мисловна система
в огромна степен се различава от израилтянската. Заедно с това трябва да
подчертаем, че днешният човек, в някои аспекти, съвършено не може да схване
реалността, в която е живял Древния Израил. Модерната образователна система
въвежда съвременния човек, още със самото начало, в категориите на абстрактното
мислене. То се постига по пътя на логическата индуктивна и дедуктивна система
за извеждане на заключения. Европеецът в продължение на дълги векове се
образова и формира интелектуално по този начин. Неговата
мисловна система, чиито корени се протягат чак до Древна Елада, в много неща се
различава напълно от начина на мислене на древните евреи. Последните са били
на т. нар. предфилософска степен и формите на днешната философска мисъл са им
били напълно чужди. Евреите, като древни семити, са имали изключително развита
фантазия и изключително непосредствено са преживявали окръжаващата ги реалност.
Липсата на склонност към философски-критично разсъждение ги е отвела в сферата
на митологическия и картинен начин на мислене[2]. И
бегъл поглед само върху библейските писания показва ясно това. Дискурсивното мислене,
развито във философските школи на Древна Елада, чиято легитимност изисква пълно
зачитане на логическата последователност, не е било съвсем свойствено на
староеврейския народ. Картинният начин на мислене на евреите понякога изпада в
противоречие като начин на пристъпване към реалността, която търси. Тази
противоречивост впрочем извира направо от самата невъзможност да се схванат
надопитните реалности. Затова и старите евреи, ако и да са разбирали Бога като
първоначална причина на всичко, което съществува, не са различавали ясно
казусните „нюанси”, не са различавали т.е причини и последици. У тях да
искаш, да заповядаш, да допуснеш, да не попречиш и т.н. са могли да бъдат
изразени само с една дума.
Като добър пример в
разглеждането на разликата между днешния човек и древния евреин може да послужи
самият език. Староеврейският е език на обикновени, прости хора. В него са много
повече изразени движения и действия, отколкото статични реалности, в това се
вижда заинтересоваността повече от конкретното, отколкото от абстрактното.
Динамичният начин на мислене се разкрива предимно в глаголите, чието значение
винаги се изразява в движение и действие. В еврейския език има само две форми
на глаголно време – свършено и несвършено. Чрез тях се изразява постоянна или свършена
работа, която може да се развива в миналото, сегашното или бъдещето. Ние,
чрез времето изразяваме пространствена и
статична мисъл, докато евреинът изразява и мислите си времево и динамично. У
евреите съществуващата реалност неизмеримо повече се изразява чрез сетивно описване,
отколкото чрез абстрактни понятия и съществува известна склонност към
опростяване и скициране на реалността. Всичко съществуващо има онтологическа
стойност само в движение, в действие, само движението има реалитет. Да
бъдеш значи да действаш, да се движиш. В случай на изграждане на изречение,
най-вече, когато става въпрос за отношения между субект и предикат, не
съществува строго логически разпределение на частите на речта. Така например в
еврейския съществителните стоят пред прилагателните. В основата си всички
прости в състава на сложното изречения са имали, горе-долу, еднаква стойност и
са редки опитите да се създаде правилно съотношение помежду им чрез съподчинение.
Конструкцията на изреченията е паратаксна[3] –
свързват се помежду си с помощта на "и", но и тогава , според смисъла,
могат да са паралелни, редни, финални, модални или други… Еврейският език е
богат, когато става дума за повторения. Повторението е съвсем единственото средство,
чрез което нещо се подчертава или доказва. На тази основа Педерсон показва, че
еврейското мислене е цялостно и същевременно разбиране на цялата реалност,
докато за съвременния човек разсъждаването е в голяма степен разлагане,
раздробяване на целостта, нейното
аналитично разделяне и свеждане до определени понятия. Това е изключително важно в аспекта
на старозаветната антропология.
Старият Завет се
изпълнява в Новия Завет, т. е. се развива в него. Той е едновременно основа,
върху която израства Новият Завет на Триединния Бог и Новия Израил. Това отново
означава, че Стария Завет трябва да се схваща като непълен и недовършен, като
истина, която се открива, а своята пълнота придобива в Новия Завет. Светите
отци затова са разглеждали Стария Завет като подобие (tipos) на Новия
Завет. Св. Йоан Златоуст е казвал: „Не търси в подобието пълната реалност.
Гледай само на сродността на подобието с реалността и предимството на
реалността пред нейното подобие”. Много от нещата в старозаветните писания
остава като отсянка на новозаветните – въплъщението на Бог Логос и очакването
на Бъдещия век. Старозаветното е сянка, новозаветното икона, а бъдещото
състояние е реалността, по думите на преп. Максим Изповедник. И все пак Новия
Завет и Бъдещия век са немислими без Стария Завет, величествената библейска
история и нейните лица, но също и старозаветната теология и антропология, които
са бъдеща основа на сетнешната – новозаветна и патрологична.
Основни антропологични
теми на старозаветните писания са: разбирането за сътворението на човека
(свещенически и яхвистки кодекс); изразите, с които се означава човека,
отделните антропологически термини, които се отнасят на самото човешко битие и
според това човешкия живот и неговите основни аспекти: Завет с Бога, братство
сред Божия народ, индивид и общност.
McKenzi, A. Ohler. Th. Boman, Tomic (цитирани
или ползвани автори)
[2]
Митологично-картинния начин на мислене не бива да се свързва с митологията. Тук
става въпрос за форма на разсъждение, а не са религиозно съдържание. Ако и с
помощта на мита се да се изразява политеистичния поглед на света, преживяване
на мита като постоянно повтаряща се реалност, повтаряща се „вечно сега”, този
поглед, все пак, не е същностно свързан с митологично-картинния начин на
мислене. Обикновено се твърди, че народите, в чиято култура не е развито
дискурсивното мислене, мисловно са се движили във формите на митологията.
Дискурсивната мисъл с помощта на мисловно-логически категории, разсъждава за
познаваемия емпирически (опитно) свят, както и за трансцедентната реалност. По
пътя на митологично-картинната мисъл също се прави опит да бъдат приближени и разгледани
известни проблеми, които са „над сетивния опит”. В някои моменти
митологично-картинното мислене има предимство пред дискурсивната
спекулация, най-вече в контекста на библейската теология, според която Бог се
разбира като абсолютно свободно битие, неподвластно на никакви закони на
човешката логика. Въобще е спорно дали по пътя на дискурсиваната спекулация
можем да постигнем нещо кой знае колко повече. Дори в развитите култури
присъстват множество елементи от митологично-картинния начин на мислене, той,
някак си, е останал постоянно близък на религиозно-мистичния опит.
[3]
Парата́ксис (от греч. παράταξις, parátaxis — «выстраивание
рядом») — способ построения сложного
предложения. При паратаксисе отсутствуют формальные средства связи (союзы, относительные местоимения и др.), позволяющие установить логическое
соотношение простых
предложений в составе
сложного.
Няма коментари:
Публикуване на коментар