събота, 30 март 2013 г.

Основи на старозаветната антропология (Въведение)




автор проф. Родолюб Кубат (Православен Богословски Факултет в Белград, катедра Библеистика, Стар Завет)
превод от сръбски Светослав Ангелов
(преводът на български език се извършва със знанието и любезното съгласие на автора)

„Всички догматическо-теологични спорове, които са се водили в Църковната история, в същината си са били антропологически спорове” пише о. Георги Флоровски. Библейското предание, основано върху Стария Завет е антропологично в самата своя дълбочина. Разбира се, антропологично не в смисъла на човекоцентрично, а антропологично по-скоро като значение и оценяване ролята на човека в свещените писания.  Антропологията, все пак, е тясно свързана със самата теология. И така, библейската антропология израства върху библейската теология. Всички религии на стария свят, както и елинската философия, са основавали антропологичните си възгледи върху определена космология; образът на човека в близкоизточните митологии е зависил най-вече от тяхната космогония и теогония. Същото е и у староегипетската, персийската и елинистичната религия. Без да омаловажаваме никак „митологическите антропологии”, които са по свой начин интересни и много полезни, все пак трябва да заключим, че те не са толкова значителни в светлината на библейската антропология, а са по-скоро различни антропологически концепции, развити в границите на староелинистичната философия. Именно тези две елински концепции са два универсални подхода към разбирането на човека – от времето на митологичната, та до съвременната мисъл. Според първата концепция, застъпвана от софистите, киринейците и епикурейците, човекът е сведено до самото себе си и в себе си ограничено битие, затворено в своя вътрешен свят, класическата елинска мисъл изразява този подход в думите на софиста Протагор – „Човекът е мерило за всичко”. От друга страна пък се явава и различната концепция, според която всичко човешко се привежда към Бога, най-добре това е изразено в Платоновата максима: „Мерило за всичко е Бог”. Човекът бива разглеждан, според втората концепция, втъкан в божествената идея[1], а на края трябва напълно да се претопи в божественото и така да изгуби личностния си начин на съществуване. Става дума, значи, за два съвсем различни антропологически подхода. Единият е човекоцентричен, другият е богоцентричен.


Когато от тези перспективи се обърнем към библейските писания и на тяхна основа опитаме да създадем образа на библейския човек, веднага ще се наложи необходимостта от извода, че в Стария Завет човекът в много отношения се разбира съвсем другояче. Донякъде елементи и от едната, и от другата антропология присъстват в свещените писания, но самият подход към човека, ако не напълно, то в голяма степен е различен от тоя и на двете. Основната разлика идва от различното библейското предание - Бог, човек и свят се разглеждат съвсем различно, от начина на разглеждане в Древна Елада или при могъщите съседи на Израил. Сравнението на тези антропологии с библейската би изисквало много повече пространство; освен това ние взимаме библейската антропология в настоящия труд като вече позната, припомняйки си, че в цялостното Старозаветно предание център в реалността са Бог и човек. Донякъде може да се каже, че в Стария Завет съществува известна богоцентричност, докато в Новия Завет и по-късно в патристичното богословие да се показва ясно значението на човека. Разбира се, изворът на последното е пак в Стария Завет, в който се казва, че човек е сътворен „по образ и подобие Божие” (Битие 1:26,27) Заедно с това в Стария Завет открояващо се представят отношенията между Бог и човек и се налучква същината на тяхната пълна среща, т. е обожението на човека -  Богочовечеството на Личността на Господ Исус Христос. Поради това с пълно право можем да говорим за богоцентрична и христоцентрична антропология, която Стария Завет „налучква” и развива чрез продължително Предание…

Не могат да се разгледат ни всички околности, в досег, които библейската теология и антропология са се развивали, нито смисъла на старозаветното библейското Предание в цялостния смисъл на Божественото устройване на спасението (Божествения домострой). Минали са векове на подготовка, на жестока борба на Израил с Яхве, при все това човекът е разполагал с най-голямата свобода, за която тогавашният свят е знаел. Разбира се, тази свобода е изисквала особено отговорно отношение и грижа от Яхве за избрания народ. Древният Израил през цялата старозаветна история е бил окръжен  от „народите на земята” и е живял с тях. Те, като по-стари и по-културни народи, са влияели постоянно върху него и тези влияния са били и положителни, и отрицателни. Това е много забелязващо се във всички елементи от живота на Древен Израил. Разбиранията в тогавашния цивилизован свят са били също близки на старите евреи, много от идеите му са намерили плодородна почва за равитие в Израил. Необходими са били много труд и време тези идеи да се превъзмогнат, да се преработят в съгласие със старозаветния монотеизъм, нужно е било Господ да въздигне множество пророци в Якововия дом, за да се опази завета на Яхве, сключен с праотците им. В тоя път на Израил е била насъщно необходима богодадената свобода, за да успее да се измъкне от морето на древното многобожие, което го е окръжавало непрестанно, да се освободи от идеите на тогавашния свят и да ги надмогне. Днес е всячески тежко да се върнем мисловно в такава една реалност и да осъзнаем колко мъчителен е бил напредъкът в библейската вяра. Такъв опит го отежнява историческата дистанция, от една страна и още някои значителни елемента, от друга.

Преди всичко е важно накратко да приведем някои основни разлики между мисловната система на старозаветния и съвременния човек. Това е необходимо, защото съвременният европеец живее по-скоро в староелинския, отколкото в библейския свят. Нашата мисловна система в огромна степен се различава от израилтянската. Заедно с това трябва да подчертаем, че днешният човек, в някои аспекти, съвършено не може да схване реалността, в която е живял Древния Израил. Модерната образователна система въвежда съвременния човек, още със самото начало, в категориите на абстрактното мислене. То се постига по пътя на логическата индуктивна и дедуктивна система за извеждане на заключения. Европеецът в продължение на дълги векове се образова и формира интелектуално по този начин. Неговата мисловна система, чиито корени се протягат чак до Древна Елада, в много неща се различава напълно от начина на мислене на древните евреи. Последните са били на т. нар. предфилософска степен и формите на днешната философска мисъл са им били напълно чужди. Евреите, като древни семити, са имали изключително развита фантазия и изключително непосредствено са преживявали окръжаващата ги реалност. Липсата на склонност към философски-критично разсъждение ги е отвела в сферата на митологическия и картинен начин на мислене[2]. И бегъл поглед само върху библейските писания показва ясно това. Дискурсивното мислене, развито във философските школи на Древна Елада, чиято легитимност изисква пълно зачитане на логическата последователност, не е било съвсем свойствено на староеврейския народ. Картинният начин на мислене на евреите понякога изпада в противоречие като начин на пристъпване към реалността, която търси. Тази противоречивост впрочем извира направо от самата невъзможност да се схванат надопитните реалности. Затова и старите евреи, ако и да са разбирали Бога като първоначална причина на всичко, което съществува, не са различавали ясно казусните „нюанси”, не са различавали т.е причини и последици. У тях да искаш, да заповядаш, да допуснеш, да не попречиш и т.н. са могли да бъдат изразени само с една дума.

Като добър пример в разглеждането на разликата между днешния човек и древния евреин може да послужи самият език. Староеврейският е език на обикновени, прости хора. В него са много повече изразени движения и действия, отколкото статични реалности, в това се вижда заинтересоваността повече от конкретното, отколкото от абстрактното. Динамичният начин на мислене се разкрива предимно в глаголите, чието значение винаги се изразява в движение и действие. В еврейския език има само две форми на глаголно време – свършено и несвършено. Чрез тях се изразява постоянна или свършена работа, която може да се развива в миналото, сегашното или бъдещето. Ние, чрез  времето изразяваме пространствена и статична мисъл, докато евреинът изразява и мислите си времево и динамично. У евреите съществуващата реалност неизмеримо повече се изразява чрез сетивно описване, отколкото чрез абстрактни понятия и съществува известна склонност към опростяване и скициране на реалността. Всичко съществуващо има онтологическа стойност само в движение, в действие, само движението има реалитет. Да бъдеш значи да действаш, да се движиш. В случай на изграждане на изречение, най-вече, когато става въпрос за отношения между субект и предикат, не съществува строго логически разпределение на частите на речта. Така например в еврейския съществителните стоят пред прилагателните. В основата си всички прости в състава на сложното изречения са имали, горе-долу, еднаква стойност и са редки опитите да се създаде правилно съотношение помежду им чрез съподчинение. Конструкцията на изреченията е паратаксна[3] – свързват се помежду си с помощта на  "и", но и тогава , според смисъла, могат да са паралелни, редни, финални, модални или други… Еврейският език е богат, когато става дума за повторения. Повторението е съвсем единственото средство, чрез което нещо се подчертава или доказва. На тази основа Педерсон показва, че еврейското мислене е цялостно и същевременно разбиране на цялата реалност, докато за съвременния човек разсъждаването е в голяма степен разлагане, раздробяване на целостта, нейното аналитично разделяне и свеждане до определени понятия. Това е изключително важно в аспекта на старозаветната антропология.

Старият Завет се изпълнява в Новия Завет, т. е. се развива в него. Той е едновременно основа, върху която израства Новият Завет на Триединния Бог и Новия Израил. Това отново означава, че Стария Завет трябва да се схваща като непълен и недовършен, като истина, която се открива, а своята пълнота придобива в Новия Завет. Светите отци затова са разглеждали Стария Завет като подобие (tipos) на Новия Завет. Св. Йоан Златоуст е казвал: „Не търси в подобието пълната реалност. Гледай само на сродността на подобието с реалността и предимството на реалността пред нейното подобие”. Много от нещата в старозаветните писания остава като отсянка на новозаветните – въплъщението на Бог Логос и очакването на Бъдещия век. Старозаветното е сянка, новозаветното икона, а бъдещото състояние е реалността, по думите на преп. Максим Изповедник. И все пак Новия Завет и Бъдещия век са немислими без Стария Завет, величествената библейска история и нейните лица, но също и старозаветната теология и антропология, които са бъдеща основа на сетнешната – новозаветна и патрологична.

Основни антропологични теми на старозаветните писания са: разбирането за сътворението на човека (свещенически и яхвистки кодекс); изразите, с които се означава човека, отделните антропологически термини, които се отнасят на самото човешко битие и според това човешкия живот и неговите основни аспекти: Завет с Бога, братство сред Божия народ, индивид и общност.


McKenzi, A. Ohler. Th. Boman, Tomic (цитирани или ползвани автори)      



[1] Владика Атанасије Јевтич, „Трагање за Христом, Београд 1993, 134
[2] Митологично-картинния начин на мислене не бива да се свързва с митологията. Тук става въпрос за форма на разсъждение, а не са религиозно съдържание. Ако и с помощта на мита се да се изразява политеистичния поглед на света, преживяване на мита като постоянно повтаряща се реалност, повтаряща се „вечно сега”, този поглед, все пак, не е същностно свързан с митологично-картинния начин на мислене. Обикновено се твърди, че народите, в чиято култура не е развито дискурсивното мислене, мисловно са се движили във формите на митологията. Дискурсивната мисъл с помощта на мисловно-логически категории, разсъждава за познаваемия емпирически (опитно) свят, както и за трансцедентната реалност. По пътя на митологично-картинната мисъл също се прави опит да бъдат приближени и разгледани известни проблеми, които са „над сетивния опит”. В някои моменти митологично-картинното мислене има предимство пред дискурсивната спекулация, най-вече в контекста на библейската теология, според която Бог се разбира като абсолютно свободно битие, неподвластно на никакви закони на човешката логика. Въобще е спорно дали по пътя на дискурсиваната спекулация можем да постигнем нещо кой знае колко повече. Дори в развитите култури присъстват множество елементи от митологично-картинния начин на мислене, той, някак си, е останал постоянно близък на религиозно-мистичния опит.
[3] Парата́ксис (от греч. παράταξις, parátaxis — «выстраивание рядом») — способ построения сложного предложения. При паратаксисе отсутствуют формальные средства связи (союзы, относительные местоимения и др.), позволяющие установить логическое соотношение простых предложений в составе сложного.


Няма коментари:

Публикуване на коментар