автор Светльо Ангелов
Това, което Бог споделя с приятелите Си, интимните откровения за Себе Си,
са преди всичко екзистенциални подтвърждения за Съществуването Му и плод на
желанието Му да започне с тях общение. Това в Библията е Богооткровено,
пристигнало като проблясък, като гръм и озарило тъмнината на човешкото чувство
за Богооставеност. Всичко останало е почти винаги плод от въпросите, които
човек задава и отговорите, които по един или друг начин получава от Бога – “по
много начини и чрез разни частични съобщения” (Eвrеи 1:1, а) “чрез пророците”
(Евреи 1:1, б).
Пророческото слово никога не е извън време и контекст. Даже много трудно
можем да отделим конкретно историческото и злободневното от общочовешкото, а
колко повече от вечностното в думите на пророците. Ако ап. Филип не разтълкува
на етиопеца, че пророкът говори (Исая 53 – та глава) “не само за себе си, но и
за Някой Друг” (Деяния 8:35), ако Матей не ни съобщи, че детето Емануил, родено
от млада жена, според Исая (7-та глава), не е просто едно бебе, чието раждане цар
Ахаз очаква, за да му бъде знамение от Бога, че коалицията срещу Давидовия дом
Юдея между Сирия и Ефрем няма да бъде успешна, а Детето е всъщност Очакваният
от всички човеци Спасител, спасяващ го от съюзилите се срещу човека
разбунтувала се срещу него материя и ревнуващия Бога от човешкото място до Него
дявол, че е дете-Спасител, Родено от Дева, ние не бихме Го разпознали…
* * *
Първото месианско обещание Светите Отци откриват още в Божиите думи към
изкусилата човека змия:
“И рече Господ Бог на змията: загдето си
сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти
ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си; и ще
всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те
поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата.” (Битие 3:14,15)
Без помощта на Библейската типология, трудно бихме открили тука нещо повече
от символически представен конфликт между човека и природата като последица от
грехопадението му. Природата, която той е трябвало да владее в Божие име, се
възправя срещу него, защото без Бога, отделен от Бога, той е за нея тиранин,
узурпатор – земята се възправя срещу му:
“Проклета да е земята поради тебе; с
мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти
ражда тя; и ще се храниш с полска трева” (Битие 3:17, 18),
човешката любов между мъжа и жената става обсесираща, нездрава, вместо
всеотдайна
” и към мъжа си ще тегнеш, и той ще
господарува над тебе.” (Битие 3:16, б),
животните, в лицето на змията, стават хищници-конкуренти на него, когото
разпознават като най-големия и опасен хищник. Ако разглеждаме нещата така,
стъпкването на змийската глава от страна на човека представлява възстановеното
господство “чрез Закона”:
“Помнете закона на Моисея, Моя раб,
който Аз му заповядах на Хорив за целия Израил, както и правилата и наредбите,
та, след като дойда, да не поразя земята с проклятие.” (Малахия 4:4,6-б)
Законът на Бога, даден чрез Моисей, е “инструмент за господство”.
Спазващият Закона израилтянин може да бъде почти сигурен, че ще владее и
благоденства. Обаче заедно със Закона, според Блажения Павел, идва и вината,
осъзнаването на Богоотчуждеността, смъртта:
“Жилото на смъртта е грехът и силата на
греха е законът.” (I Коринтяни 15:56)
Но, ако персонализираме в змията дявола, ако я видим в ролята й на активно
личностно зло, тогава стъпкването на главата й е приобщаването на човека
с Бога чрез Кръста на Христос, смъртта и възкресението Му, победата над дявола…
Текстът на Свещеното Писание има “седем пласта смисъл” казват талмудическите
тълкуватели, с това се съгласяват и светите отци на Църквата от
Александрийската школа.
Потомството на жената е и земеделецът, борещ се със земята и скотоводецът,
рискуваш бос сред високите треви, вървящ подир стадото си. И двамата, ако се
покоряват Богу, отдалечават се от злото (Йов 1:8), владеят над изкушението на
“лежащия пред вратата грях” (Битие 4:7), ще бъдат победители над него. Крайната
победа обаче е Христовата, който ще възвести не само победата над дявола (Колосяни
2:13,14), но и вестта за истинския ни мир в Него с Бога (II Коринтяни 5:18-20),
то това обаче религиозната мислене на праотците още не е било дозряло.
Да обобщим, за Адам и Ева и преките им потомци Месията е обещаното им от
Бога избавление от започващия конфликт с творението, спасението е в един чисто
житейски, трудов аспект.
За времето на Изхода от Египет обаче Месията става очаквания Пророк,
обещаният от самия първи Пророк и водач на народа Моисей, негов Велик
Наследник, когото останалите, между Моисей и Него, предобразяват:
“Господ, Бог твой, ще ти издигне Пророк
изсред тебе, от твоите братя, като мене, Него слушайте…” (Второзаконие 18:15)
Отново има Закон, при това ясно изговорен с Божия глас при Планината на
Богозаконието и записан с Божия пръст на Заветните скрижали, нещо повече,
разтълкуван казуистично в Книгата на Закона. Този Закон е почти всеобхватен, за
да регулира добре почти всяка област от религиозния и социален живот на
общността, той мъдро е свързан с радостни исторически събития от зараждането на
общността… Но не е достатъчен. Хората се нуждаят от динамичния Божий глас,
защото животът не се събира в Закона, колкото мъдър и всеобхватен да е той.
Месията е Пророк като Моисей, Пророк, който разговаря с Бога “лице в лице”,
като “с приятел” (Изход 33:11). Всеки следващ Пророк ще “чете и актуализира
Закона в настоящето”, ще го прилага към появяващите се проблеми и задачи пред
общността. Но в Един ще се изпълни цялостно пророческата служба, ще изпълни и
Закона (Матей 5-та глава), чрез Когото “Бог ще говори в края на дните” (Евреи
1:1), което няма да омаловажи, разбира се, ролята и значението за общността на
предшестващите Го Моисееви наследници, всеки от тях ще е предизпълнение в
своето време на месианското обещание.
А в Давидовите Псалми Месията става шокиращо личностен. В кривулиците на
своя житейски танц Давид рисува Месията екзистенциално… Предателствата, които
Давид преживява повече от драматично, депресиите и радостите, загубата на
близки хора и страданието за свои врагове, които обича, всичко това се превръща
в съпреживяване с Бъдещия. В Давид предвкусваме Обичащия докрай Господ, слизащ
до Преизподнята, за да намери отново тези, с чиято загуба отказва да се
примири. И с Давид развитието на месианската идея като че ли спира. Всичко
оттам насетне е вариации и повторения и у Исая, и у Даниил, и у Осия, в Давид
Месията е оличностено предобразен, затова и Христос се нарича Син Давидов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар