вторник, 6 май 2014 г.

За "Православната психотерапия" на митр. Йеротей Влахос


автор: свещ. Стоян Костов
консултации и систематизация: Портос

Без да имаме претенцията, че с това ще изчерпим религиозната феноменология, ще подчертаем, че всяка по-развита религиозна традиция съдържа в себе си няколко аспекта. Част от тях са мистичния, ригористичния и терапевтичния дял в религиозната система. Инкултурацията и успехът в събирането на адепти и последователи зависи от това доколко тези части са свързани с дълбинната философия на религията, доколко в постулатите и методите си са адекватни на нейното учение за Бога, за човека, за света - нейната теология, нейната антропология, космологията, психологията и социологията й.

Нека дадем два-три примера. Религия, чиято теология представя своенравни, гневливи, непостоянни и отмъстителни божества, като старогръцката, твърде трудно ще изгради и предложи стабилни и общоприемливи социални и психологически модели за обществено развитие и лично поведение. Войните между полисите на езическа Елада, постоянното лутане между различни форми на политическо управление - олигархия, тирания, монархия, демокрация са свидетелство за това. Съвсем не е случайно, че Елада развива своята философия, медицина и политология, когато окончателно те се откъсват като науки от религията й. Пионери в това са Сократ във философията, Хипократ в медицината, Аристотел в политологията и социологията. И макар да се стремят до края да запазят връзката между наука и религиозност, тази връзка остава всякога доста повърхностна. 

Вярно е, че Платон нарича философията истинска теология, ръководещият учителя му Сократ обаче божествен глас не е на никой от Олимпийските богове, а се нарича демон (деймон) и това е по-скоро съвест, интуиция, вътрешен глас. Добър пример ни е т. нар. Хипократова лекарска клетва. Тази клетва е ориентирана изключително към човека, към неговите нужди и интерес, боговете в нея остават външни свидетели, те са гаранти за изпълнението й, но не и активна страна в нея, те ще въздадат на лекаря, който я нарушава, справедливост, но като участници в самото лечение не са призовани и привлечени, затова и основно медикът дължи отговорност повече пред пациента си, отколкото пред боговете. А боговете на Олимп слабо се интересуват от социология, философия, етика, логика, медицина. В самите свои постъпки те са често асоциални, неетични, алогични и не се интересуват от друго, освен принасянето на жертви. Когато помагат някак на хората в подобни дела, са движени от настроения, страсти, симпатии, не от принципи.

Категорично се различава в това отношение библейската (и Старозаветна, и Новозаветна теология), Богът на Библията и на Църквата не само участва в делата, задвижва и ръководи докрай процесите в общността, но и Сам е първообраза в тях. Едно на ръка са т. нар. култови предписания в Стария Завет, свързани с обредната и телесна чистота, които твърде често имат не само ритуален, но и очевиден хигиенен смисъл - изолирането на прокажените, недокосването до мърша, постоянните ритуални умивания с вода, забраната да се яде свинско месо, предвид противопоказността му в здравословно отношение в климатичните условия на Палестина. Освен, че религиозните предписания са обвързани с практическия личен и социален живот, ние срещаме неведнъж аргументация им в Самия Бог, ако прерифразираме, това би звучало тъй: "Правете това /или не правете друго/, за да бъдете свети, тъй както Аз, Господ, Съм Свят". Религиозните обичаи на библейската религия т.е. са в пряка връзка и пряка служба на човека и общността, както и Христос за тях казва в Новия Завет: "Заповедта е направена, за да служи на човека, а не човек е направен в услуга на заповедта" (Еванг. от Марк гл. II), нещо повече, както вече подчертахме - религията има извора си в теологията. Хората на Яхве се очистват и освещават, за да бъдат като Яхве.

Съвсем по същия начин стоят нещата и в Новия Завет. Христос изисква да бъдем Църква, да живеем в общност и общение, като Пръв ни показва Бога като Троица - като Църква, общност и общение. Нуждата да споделяме един с друг, един другиму "да изповядваме греховете си", да живеем не за себе си, ами за друг и с друг Христос първо обосновава с това какво отношение Сам има към Бог-Отец, нашето послушание аргументира със Своето послушание, на нашето своеволие противопоставя Своето доброволно "отсичане на Собствената воля", както виждаме и при молитвата Му в Гетсиманската градина.

В този смисъл книгата на митр. Йеротей Влахос "Православна психотерапия", в която той свързва основни принципи на православната вяра - теологията и антропологията, психологията и социологията й с личностната рехабилитация на човека - психосоматична - физическа и психическа, е един издържан в светлината на светоотеческия подход труд и ни представя светоотеческото богословие като добро и легитимно продължение на библейското (старозаветно и новозаветно) богословие.

* * *

Трябва обаче да подчертаем и то задължително, че духовният опит, който коментира и систематизира митр. Йеротей в книгата си, възниква в монашески условия, както и правилното му практикуване изисква именно такива, като задължително условие. "Православна психотерапия" ни го представя, запознава ни с него, а самата тя не е "наръчник по духовност", приложим навсякъде и по всяко време, като някаква религиозна панацея.

Безстрастието, харолипията, отсичането на собствената воля, за които ще стане дума по-надолу, като добродетели са част от монашеския идеал - Христоподобието, като ангелоподобие. Ангелологическите представи за Христос (Месията от късната старозаветна каноническа и неканонична апокалиптична традиция) и Спасителя от ранно-християнската лягат в основата на православната монашеска Христология. Ангелът Господен от Стария Завет, дори св. арх. Михаил или Ангелът на Завета се превръщат в своеобразни предобрази на Иисус Христос като Син Божий, като в някои извори се стига и по-далече - оставаме с впечатлението, че самият Въплътен Божий Логос - Иисус Христос от Новия Завет, в Стария Завет се явява пред човеците в споменатите ангелски образи.

Ангелоподобието, към което се стремят монашестващите, изисква именно това отсичане на собствената воля, което вече споменахме. Свети Йоан Златоуст в тълкувателните си беседи върху Евангелието от Матей подчертава, че безстрастие Бог изисква от ангелите Си, не от човеците, от които очаква умереност. Но ние трябва да вземем предвид, че тези свои беседи изнася като Константинополски Архиепископ пред мирски вярващи. За нас като християни - и клир и лаос, като живеещи и подвизаващи се в "мира сей", идеал е Христос като Богочовек. у Христа Богочовека говорим за "страсти", насочени, поставени в служба на Бога и на нашето спасение. При вестта за смъртта на приятеля Си Лазар, Христос плаче. Това е страст. При вида на обърнатия на тържище Соломонов храм Христос също изпитва страстта на ревността, казва, цитирайки Стария Завет Сам Той: "Ревността за Твоя Дом Ме изяде". Последната седмица от земния живот на Спасителя наричаме Страстна седмица, говори за т. нар, страсти Христови през нея. Тия страсти, или страдания, каквото е църковнославянското значение на думата страст, не включват само плътските изтезания над Христа. Това е страданието от предателството, това е страданието от самотата при вида на заспалите Апостоли, които Христос е помолил да бодърстват заедно с Него и да се молят в нощта на ареста Му. Това е и чувството на Богооставеност на самия Кръст, сполетяло Го малко преди смъртта Му. Тези страсти обаче са част от Неговото човешко естество, Божественото по дефиниция е безстрастно. И тези страсти, както и Неговата Лична воля, са подчинени на Бога и неговия спасителен за нас промисъл. Виждаме обаче, че Христос не ги изкоренява от Себе Си, ами ги покорява в съдействие с Бог-Отец и Светия Дух.

Не така стоят обаче нещата при ангелоподобния духовен модел, следван от монашестващите. Ангелът, според Псалома на св. цар. и прор. Давид, макар в новозаветна перспектива да не е безличен, е оприличен на безлика стихия, казва се, че Бог е създал "ангелите" като ветрове и като огнени пламъци. Св. Архангел Гавраил от Апоклаипсиса на св. Йоан Богослов отказва да получи от Йоан поклонение с думите "Поклони се не на мене, ами Богу", в Посланието до Евреите ангелите са наречени "духове, които слугуват на човеците". Това не принизява ангелските бития като достойнство, по скоро говори за конституирана другояче личностност, която от наша гледна точка, като човеци, изглежда повече като безликост, обаче не е. Съвсем не случайно и в известната икона на преп. Андрей Рубльов тримата ангели, прeдобразяващи Света Троица, т. нар. "старозаветна Света Троица", гостуващи у Авраам, са изобразени като абсолютно еднакви и един-другиму огледални.

Но, ако тримата Ангели в иконата на Рубльов могат съвсем легитимно да изобразяват Светата Троица, макар и в старозаветна перспектива, следователно и ангелското битие съдържа в себе си образа и подобието Божие, т.е. монашеското ангелоуподобяване не е отрицанието му, не е "духовност без Христос като своя цел и център", а е друг начин за постигане на Христоподобието.

Подобен подвиг обаче са започва и провежда преимуществено в манастира, под ръководството на опитен духовен наставник - старец (геронтос) или старица (геронтиса)

В "Православната психотерапия", а и в почти цялото богословско творчество, следващо този дискурс, митр. Йеротей Влахос застъпва една тристепенна своеобразна лествица в пътя на духовното терапевтиране на греховната развала и постигането на съвършество. Не случайно използваме думата лествица (стълбица), защото  идеята за нея е почерпена от "Лествицата" на св. Йоан Лествичник. Степените в пътя към съвършенството, стъпалата, са 1) изцеление, 2) просветление и 3) теосис, обожение. Относно и трите можем да се позовем на новозаветните свещени писания. От една страна имаме изцелените от Христос множества народ, освободените от физически недъзи по чудодеен начин, от демоничен тормоз или обладаване. Една степен над тази опитност с Христос, опитността от изцелението, се намира св. ап. Петър с думите: "Ти Си Христос, Син на Живия Бог", това просветление, според Христос, Симон-Петър е получил като "откровение свише", открил му е тази истина не друг, ами Светия Дух. Накрая стигаме до преживяването на св. Павел, за което свидетелства в Посланието до Галатяните с думите: "Сега вече не аз живея, а Христос живее в мен" - обожението, преподобие, както е според агиографския израз. Хората, стигнали до това последно стъпало, митр. Йеротей, съгласно традицията на "Лествицата", нарича съвършени.


Апатията (безстрастието) е задължителна добродетел за съвършения. 

Тя му дава недосегаемост за вредното влияние на страстите (страдания), с които мира сей и сатана се опитват да го отклонят от изпълнението на Божията воля. Страст е гордостта, страст е жаждата за утвърждаване на личното достойнство, причиняват страдание мнителността, ревността. Подвластен на подобни страсти, ангелоподобният войн Христов е лесно обориваем в пътя към постигане на целта, предначертана нему от Бога. Ако си послужим с пример от Евангелието, ще видим, че този, когото Сам Иисус нарича "най-голям сред родените от жена" - св. Йоан Кръстител, съзнавайки мисията си да предвести идването на Спасителя, разпознава у думите на някои загрижени за собствения му авторитет на религиозен водач и учител ученици, именно сатанински козни. На тревогата им, че Иисус от Назарет увлича повече последователи след Себе Си от него, Йоан отговаря: "Той трябва да расте, а аз да се смалявам." Безстрастна е самата Божествена природа, в този смисъл ангелското безстрастие е вид съучастие в Божественото естество, в това монахът и ангелът се уподобяват Богу. Затова и съвсем не е случайно ангелоликото изобразяване на Кръстителя в православната иконописна традиция. 

Послушанието е отсичане на своята воля пред Божията. 

Първата стъпка е покоряването на духовния наставник и на свещената йерархия. Учиш се да се покоряваш Богу, покорявайки се първо безусловно на някой друг, за да не се получи тъй, че мислейки да се покоряваш на Бога, да следваш всъщност своите си представи и фантазии за Него и волята Му. Съвършеният пример за това послушание виждаме у Пресвета Богородица. Когато св. арх. Гавраил и съобщава при Благовещение, че ще зачене в утробата си дете по начин, който тя съвсем не разбира, Богородица отговаря: "Ето, рабинята Господня, нека ми бъде според думата ти." И затова Светата Богомайка е нарицаема в Литургията "по-почитана от херувимите, несравнено по-славна от серафимите", а според големият православен богослов на миналия век проф. Владимир Лоски, тя "трепти" между тварното и нетварното в това свое ангелоподобие. Наричаме я още Богородица, а не Христородица (Теотокос, вместо Христотокос), според ороса от Ефеския събор, защото в това свое ангелско послушание, безусловно и абсолютно според Свещеното Писание ангелите се покоряват Богу, се уподобява на Бога, защото първообразът пък на пълното и абсолютно послушание и отсичане на собствената воля виждаме именно при взаимоотношенията на Лицата на Светата Троица. Така Богородица може да роди Бога, може да роди "нетленно" Бог Слово, а не просто "човешкото у Иисус". Ангелоличието на Богородица виждаме не само в православната литургична и иконописна традиция - при последната Богородица е изобразявана като Всецарица (на небето и земята), но и в благочестивото предание, според което напевът "терирем" произтича от самата нея, това са думи на ангелски език, с които е приспивала Младенеца.

Пресвета Богородица и Кръстителят Йоан са емблематични, парадигмални фигури за монашеската духовност именно с ангелоличието си.

Трезвението е по особен начин свързано със смирението. 

Адекватното ти отношение към себе си, съобразно мястото и ролята ти в света и пред Бога изисква, смирение, мир със себе си, със света около теб, с реалността и с Бога. Да се чувстваш добре и адекватен в реалността, каквато е. Обратно на трезвението и смирението е прелестта, възбриемане за действителност на някоя лъжа (лъст) относно самия себе си, която ти изглежда прекрасна. Признак на духовна трезвеност е да виждаш своите качества и недостатъци, както и положителните си страни и преимущества, в истинската им светлина и стойност. Да изследваш произхода на помислите и намеренията си, на душевните си движения и интереси и да ги преценяваш в правилната перспектива. Пример на трезвение ни е Сам Господ Иисус Христос, Който на въпроса на Апостолите "в кой ден и час ще бъде Второто Пришествие и краят на света" отговаря, че Сам не знае - нито Той, ни ангелите небесни (не случайно Христос тук включва себе Си в ангелския ред), а това е знание, което е само и изключително във властта и решението на Бог-Отец. Не виждаме от цитирания текст Христос да се чувства зле или понизен като достойнство от този факт.

Исихия (стихването) 

Мълчанието е не само въздържане от многословие и словоблудстване, то е вътрешно състояние на ума и сърцето. Въздържането от говорене на монаха, което е външния израз на исихията, е в същината си очистване на ума и сърцето от идолски представи за Бога, от фантазни картини. които могат да подменят поклонението пред Бога с идололатрия. Исихията е едно от главните качества на Богосъзерцателя. В това той се уподобява на на серафимите, ангелски чин, който според св. прор. Исая съзерцава Бога непрестанно в поклонение и обожание, като единствените слова, който чуваме от серафимите са: "Свят, свят, свят Господ на Силите (Саваот)"

**********************
Ползвана литература
1. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет
2. "Православна психотерапия", Влахос
3. "О болести и леченьу душе" - Цетинье 1997, Влахос 
4. "Православната духовност" - Велико Търново 2005, Влахос 
5. "Догматика", проф. Владимир Лоски
6. Лествица, св. Йоан Лествичник
7. "Духовни полета", св. Йоан Мосх
8. Добротолюбие
7. Жития на светиите

Няма коментари:

Публикуване на коментар