Мoнастирът

автор: Светльо Ангелов - Портос

"Коло се виjе краj манастира, пусти ме, мила нано, да гледам!" (сръбска-нишка народна песен)

Манастирът всякога е бил център на активен социален живот за православните народи. Край манастира за сборовете, панаирите, празненствата на общността, хората, музиката, надиграванията и пиршествата. Тази традиция първо е светоотеческа и второ е библейска, старозаветна. Тя е и евангелска, ако разтълкуваме символично отиването на Христос и Апостолите на сватбено празненство в Кана Галилейска, като първото нещо, което заедно правят.

Макар и нужно, актуално и интересно, учението на св. имп. Теодосий за симфонията на двете власти - светска и духовна, като модел за управление на Империята, остава за Църквата външно, Църквата тъхомълком почти, без да парадира с това или да се конфронтира с идеите на Теодосий, създава друг модел на християнско общество - градовете в пустинята, манастирските общежития. А по-точно казано - възсъздава стария си начин на общностен живот, древния и първоапостолски в манастирска среда. От историята знаем, че първите манастири са били смесени - мъжко-женски. 

Църквата не е против стремежите на Теодосий, но не е съвсем доволна от решенията, които той предлага. Защото се оказва, че чрез новото учение за държавност Римският император не се отказва от старата си, езическа претенция за божественост, ами по-скоро я преработва в християнски контекст, споделя част от "свещенността" с епископа, а не я отхвърля. А единоначалието на властта в Империята изисква и единоначалие в Църквата - един Василевс в християнската икумена и един свещеник в християнската Църква. Приложено учението за симфонията сиреч, създава и утвърждава множество нагласи и практики, които са същностно чужди на автентичния църковен етос. Общото свещенодействие на Император и на Столичен епископ, независимо във формата на цезаро-папизъм или папо-цезаризъм, освен дето принизява авторитета на другите епископи, изтласква и омаловажава ролята на народа Божий, като такъв, който съслужи в свещенодействието, като такъв, който конституира с това Църквата и без когото Църква няма.

В концепцията за свещенодействие, която учението за симфонията предлага, участието на народа е излишно. Народът пречи на свещенодействието, затова идеолозите й  след време предлагат участието на народа да се сведе основно до слушане на наставления и поучения, а християнството на отделния мирянин до външно благочестие и спазване на религиозни правила и норми - идеите имат последствия. Неслучайно и оттогава датира практиката, налагаща все по-рядко и по-рядко причастяване на миряните, докато стигнем до времето, в което от тях се е очаквало да се причастяват най-много веднъж годишно - на Великден.

Измененията в причастната практика могат да ни обяснят много неща в тази посока. В самото начало, когато всяко тайнство и обред са били в пряка и същностна връзка с причастяването - като с Тайнство на тайнствата - евхаристия, те са се извършвали във времето на Светата Литургия. След кръщение първи са се причастявали новокръстените, след венчание първи са се причастявали новобрачните. Това е и смисълът на "едната чаша", от която венчалите се пият в края на тайнството днес, която уви, съдържа обикновено вино, а не причастно, защото пиенето е изведено отдавна от автентичния си контекст на свето причастие. И дори, когато, както при светото тайнство кръщение, новокръстеният приема в края светите дарове - хляба и виното - Тяло и Кръв Христови, то е под формата на т. нар. "сухо причастие" от дарохранителницата, което е предвидено за последно причастяване на смъртноболни - християни, нямащи възможност да се причастят по време на общоцърковната Света Литургия. Следователно и кръщението днес е извадено от автентичния си евхаристийно-литургичен контекст.

Автентичният начин на причастяване показва народа Божи като пълноправен участник в свещенодействието. Това обаче подронва престижа на царя и на епископа като на пъвосвещенстващи или дори като на единствено-свещенстващи. И за да се запази този авторитет, християнството по необходимост се паганизира, а народът бива отблъснат донякъде от свещенодействието, става негов зрител, консуматор, а не съдействащ в него.

На тези тенденции Светият Дух противопоставя две неща. Едно от тях е пряката конфронтация на юродивите светци. Те - твърде често обикновени миряни - пророчестват, проповядват, ревнуват за участие в свещенодействието, прескачайки всякакъв институционален авторитет или свещена йерархия, нарушават налаганите норми на морал и благочестие, чрез които тяхната религиозност е ограничена и до които е сведена. Другото е манастира, където пред всекиго стои възможността да постигне светост и равноангелно битие. Само трима души Църквата титулува богослови в агиографския си изказ и неслучайно последният от тях - св. Симеон Нови Богослов е монах, при това съвсем обикновен монах, без никакъв йерархичен сан.

Заедно с това обаче, манастирът съхранява един светъл, жизнеутвърждаващ възглед за света и част от него се изразява в съборите и хората с пиршествата на народа в двора и около стените му.

Както казахме, Старият Завет дава същото място на народа в богослужението и в последното отношение, очевидно Яхве, както и Иисус от Назарет, е намирал удоволствие в това да гледа хора и пиршества. Всеки израилтянин е трябвало, според Закона на Мойсей за храмовото богослужение, да отделя "десятък за вино и сикер", с който да купи алкохол (в съвсем немалки количества) и да го изпие на общото тържество край храма, след богослужението. При въстановяването на Соломоновия храм, след Вавилонското изгнанничество пък, св. прор. Неемия подканва народа "да ядат тлъсто месо и да пият сладко вино":

"Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провеждайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провежда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха." (Неемия 8:9-12)

* * *

Обратно на всичко това, в БПЦ в момента се ширят и своеволничат разни дегенерати като поповете Силвестър и Евгений Янакиеви, които един дявол само знае защо се наричат свещеници. Скрили под булото на едно ново фанариотство истинските си меркантилни цели и намерения, те обявяват за пречеща на благочестието всяка нормалност. Живо се интересуват и с това занимават всички нас, какво правят насаме монасите в килиите си, обявяват война на търговията със захарни петлета край манастира, на хората и кебапчетата и всичко това вплитат в някаква налудничава "православна" политология, която щедро развиват като екзотичен килим в предаванията на фашизоидния лумпен Мартин Карбовски и едва ли ще ги постави някой скоро на задниците им, защото имаме не епископи в БПЦ, а мижитурки, загрижени предимно за своя интерес и реноме, нежели за Библия, Църква или Предание...