четвъртък, 31 октомври 2013 г.

"Екзегеза, екзегеза и пак екзегеза" (реплика "по Карл Барт" към Вальо Велчев)




по повод текста на Вальо Велчев
Отворено писмо до руския патриарх за създаване на апологетичен център

автор Светльо Ангелов
„Вървяхме силни, стигнахме самотни…” (Кирил Маричков)
Скъпи Вальо, преди да напиша каквото и да е по темата, която повдигаш в отвореното писмо, изпратено до Руския Патриарх Кирил чрез сайта на Пламен Сивов, искам да ти кажа, че ти се възхищавам. На ревността за истината, тъй както я разбираш и на безкомпромисния начин, по който я защитаваш… Ние може и да се струваме някому смешни в ролята на „момчета, шестнайсетгодишни”, като в онзи стар шлагер, отстояващи на дърти години още своите младежки ценности и идеали, защото идеалите на младостта, макар ослепителни с чистотата си, не блестят обикновено с мъдрост и дълбочина, но в ролята на „мускетари, водещи последната си битка”, не сме смешни. Идеалите подлежат на релативизация, на преработка, особено тия от младостта, сменят се или се изтъркват, Кралицата обаче (Всецарицата ни Богородица) живее вечно и никога не губи от своята красота.

И знаеш ли какво още ми харесва у теб? Дързостта, с която отправяш писмото си до Москва. Без излишни увертюри, още със заглавието на писмото си казваш, че в България български патриарх няма… Свака ти част, както биха те поздравили сърбите…


Имам обаче някои възражения към идеите, които в писмото си излагаш. Моля те, не го приемай като лична обида. Аз не желая да ощетя авторитета ти на богослов (апологет). Аз чисто и просто искам да осъществим в диалог съборността. Подвигът да ти кажа „в очите” какво мисля, ти да го чуеш, да го приемеш, а ако го отхвърлиш, да не спрем да бъдем, заради несъгласието си, „една Църква”, да останем заедно, защото единството не е в съгласието, а в общението. Ние сме Църква, а не партия. И Христос-Господ имаше „Своя воля”, различна от тази на Бог-Отец, но се покори на Отеческата воля в Гетсиманската градина, без обаче да отсича Своята, понеже волята Му не бе зла, у Него „грях нямаше”. Покори човечността на Божествеността, без да унищожава Своето човечество. Христос пострада не заради греховете Си, а страда, заради общението. Христос надмогна Себе Си, за да остане в общението и да отстои Себе Си в общението, затова и Кръстната „драма”, подвигът Му, са така големи. Устоя в общението, оставайки Себе Си и викът от Кръста „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?!” означава точно това – болка, подобна на старозаветната Иаковова в борбата му с Ангела Господен – жаждата, решимостта да задържиш Някого, но без да измениш на самия себе си.

Тази съборност в официалната българска Църква, с нейните институти и епископи, отдавна е клише и архаизъм. Още по-болно е, че не е било така винаги. Сякаш нямаме примери за нея в нашата църковна история. Сякаш не именно на такава съборност е пример срещата между св. цар Петър и св. Йоан в Рилската пустиня. Две форми на светостта – царска и монашеска, които не се сливат (Йоан не приема златните дарове от царя), но и не се отричат – разговаря с него и го благославя… Но днес времето е друго. И ако съборността стане псевдосъборност, ако се сведе от постоянен подвиг и диалог, целящ взаимното изправяне и подкрепа в пътя към вечността, за да бъде подменена с верност към една престъпна шайка, завзела понастоящем всички нива на църковно ръководство, тогава и Църквата става парацърква. И въпрос на време е Едната Света, Съборна (Вселенска) и Апостолска Църква (както я наричаме и изповядваме в Символа на вярата, защото вярваме, че съществува) да посочи тоя факт – че един Поместен Събор, начело с предстоятелите си, се е разцърковил, че се е превърнал в „сатанинска синагога”, че от Свети Синод е станал на синедрион с богоубийци… Че Анна и Кайяфа са изхвърлили Петър, Йоан и Иаков от този Събор, че едничкият, що-годе праведен, в него е Понтий Пилат…

Нека обаче бъдем позитивни и конструктивни, нека създадем „Църква в телата си”, както и Господ направи, когато видя, че еврейският народ не можеше да бъде вече Църква – разкъсан на секти, илюзии, поделен между болните амбиции на различните свои тогавашни водачи. Затова Христос се качи на Кръста, бе „издигнат от земята”. За да събере тъгуващите за общение под Кръста Си. Не търси Христос зад морето (в случая оттатък Черно море), понеже тази заповед, която днес ти давам, не е много трудна за тебе, нито е далеч. Не е на небето, за да кажеш: Кой ще се възкачи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме? Нито е оттатък морето, за да кажеш: Кой ще прекоси морето за нас да ни я донесе, за да я чуем и да я изпълняваме. Но словото е много близо до тебе, в устата ти и в сърцето ти, за да го изпълняваш.”(Второзаконие 30:11-14).

Да останем при Кръста, както Йоан с Богородица. Ние нямаме друг Владика, освен този, който намерихме мъртъв на плажа при Траката.

А сега за богословския ти текст... Защитавайки креационната теория за сътворението на света, която е също теория, колкото и да не ти се ще, може би, да го признаеш, както и еволюционната, защото нито едната, нито другата могат да бъдат доказани „емпирически”, ти гасиш (по начина, по който я защитаваш) пожара, запален от Дарвин, с бензин.

Да, много неща ще си дойдат на мястото, когато отхвърлим монопола на еволюционизма, свеждащ света и човека с чудото на битието до биология. Да, в ръцете на дарвинистите науката не просто се освобождава от тиранията на средновековната теология, която не отрича науката, ами я доминира, ами преминава под диктата на биологията. Последното, от дистанцията на времето, виждаме, че е не по-малко жалко.

Триумфът на креационизма обаче, в неговия протестантско-схоластичен прочит, разрешавайки множество проблеми, създадени от вековния монопол на дарвинизма, ще доведе нови проблеми.

Вальо, според Библията „земята не е кръгла”. По-точно тя не е сферична и кълбовидна, нито е крушовидна, елипсовидна или капковидна, каквато е според някои съвременни изследвания. Евреите, във времето на пророка, възклицаващ за Бога, като „Онзи, който седи над кръга на земята”(Исая 40:20), са си я представяли като плоска и кръгла тепсия, затова е тази асоциация с кръг. Идеята за „плоската и кръгла тепсия” не идва като „Богооткровение” при тях, а е следствие от наблюдаването на хоризонта и оптическата илюзия, която така се създава.

Да оставим това, че „според Библията” (четейки родословията) „от Адам до Иисус”, е на не повече от 6000 години човешката цивилизация, тука можем да поспорим, да кажем, например, че не е ясно колко време Адам и Ева са живели в Едемската градина, преди да ги изгони от нея Бог. Има терен за толеранс т.е. Да се спрем на друго, да се зачетем внимателно в кн. Битие (Книгата на Началата – „берешит”) и да видим, че според нея Слънцето и Луната са създадени след Земята, „в четвъртия творчески ден”- след появата на сушата, след израстването и на растенията дори. Вальо, какво мислиш за фотосинтезата??... Остави това сега. Нека ти кажа, че четейки Библията, разбираме, че целта на тяхното сътворение (на Слънцето и Луната) не е посочена като нещо, което можеш да помириш с каквато и да е идея за научност днес. Целта е антропоцентрична, даже социоцентрична - „да служат на човешкия календар”. Затова са и създадени заедно, според библейския писател. Еврейският календар е лунен. Но заедно с него (и паралелно с него) съществуват слънчеви календари. Последното нека оставим пък за размисъл на старокалендареца свещ. Божидар Главев, защото, според Боговдъхновения автор на сборника текстове, наричан от нас днес кн. Битие и двете небесни светила са създадени от Бог с цел „определяне на дни, месеци и години”. Следователно „свещен календар няма”, няма голямо значение дали ще мериш времето „по Слънцето” или „по Луната”, стига да виждаш началото на времето, независимо как ще го отмерваш, у Бога. И на двама ви с Главев ще кажа (не тебе с любов, а нему с досада) – повече екзегетика и херменевтика, по-малко апологетика, логика и моралистика, отци и братя.

А не четеш ли внимателно, за да видиш, че според древния автор и Земята е окръжена от водна маса? Тази водна маса е част от Праокеана, който Бог е разделил, според кн. Битие, за да се образува „твърд между водите”. Половината е останала на земята, другата половина е над това, което ние днес бихме нарекли атмосфера. Твоите протестантски съидейници, казвам го без ирония, просто посочвам източника на множество от идеите, които защитаваш, ще кажат, че е било така „до Потопа”, когато, според библейския разказ, „небесните шлюзове се отворили” и наднебесният океан наводнил земята отново, затова, според тях, вода днес над атмосферата (като обвивка) няма. Обаче, ако се върнем на цитирания текст от прор. Исая, би трябвало да има, защото нито според разказа за Потопа е „изтекла обратно цялата”, нито според Исая някак си, в течение на хилядолетията, се е „изпарила”: "Който простира небето като завеса и и го разпъва като шатър за живеене” (Исая 40:20 б). Според прор. Исая, брате, небето над главите ни е своеобразен заслон – защита от останалата над него част от Праокеана. Това е „науката на онова време”, това вярват тогава почти всички народи в Близкия Изток. Рефаб, според изследването на проф. Родолюб Кубат, което сега с няколко приятели превеждаме от сръбски, може да представлява не само някакво митично или праисторическо същество, носител на зло, смърт и хаос, живеещо в океана, съобразно древните вярвания и на египтяни (спяща огромна змия, която ритуално се успива в египетските култове, за да не се събуди, разиграе и разплиска водата, в която спи, над главите ни), и на евреи (небесен змей), и на семити въобще. Рефаб, според старозаветните апокрифи, като символ на самия Праокеан, е разсечен от Яхве „на две” (Виждаш ли алюзията към разделянето на праокена в библейския разказ за сътворението?), едната му половина служи на човеците за храна. Ха?! Не е ли това обяснение на социален феномен чрез притча, на риболова, като основна част от поминъка на онези народи?

Ти питаш риторично и с ирония в текста си дали, ако възприемем „алегоричното тълкувание” на библейските сказания, няма да се приравним, като православни, с „масоните, който също, алегоризирайки тези текстове”, доказвали „каквото си щат”. Не, Вальо, алегоричният тълкувателен метод е напълно легитимен в православната традиция, най-сериозно е разработен в Александрия, ползва го често и сам св. Павел още в дидактичните си Посланията, коментирайки Стария Завет. Алегоричният метод в светоотеческото богословие има своите правила. И няма как, следвайки тези правила, да стигнеш до „какъвто си щеш догматичен извод”. Алегоричният метод се занимава с въпроса „защо” повече, в стремежа си да обясни текстовете, отколкото с въпроса „как”. Посланието на Библията, по въпросите с Шестоднева, е, че един Добър Бог създава добър свят. В същината си това послание е догматическо и е отправено срещу вярвания на обкръжаващи Израил народи, настояващи, че светът е сътворен „в конфликт между богове и богове или между богове и демони”, че човекът е създаден „от кръвта на победените бесове”. Така и в нашата догматика днес е основополагащо вярването, че Бог е Добър и промисълът Му е благ. Това е догмат и епистема, а не „за колко време и как е създал Земята”. Повече догматика, брате и по-малко апологетика. По-точно по-малко подчиняване на догматиката за нуждите на апологетиката.

…И последното, на което ще ти обърна внимание е, че учените, врази на еволюционната теория, на които се позоваваш в отвореното си писмо, не са креационисти, а за своеобразни агностици. Те не отстояват твоите възгледи за сътворението на света от Бога „в шест буквални дни”, ами се опитват да озаптят фанатичните дарвинисти, придаващи на еволюционната теория статут „на повече от теория”, на абсолютна истина, с претенции да диктува възгледите си на всички останали науки и да преработва методите и изводите им, съобразно своите… Сети се за „социал-дарвинизма в социологията” например. Това, което тези учени правят, е научна превенция на фашизъм, а не подмяната на един фашизъм с друг – съвременен със средновековен.

Твоят опит за среща с тези учени – представяне на вниманието им на „научен креационизъм”, е обречен на неуспех, точно както и срещата на „теистичния еволюционизъм” (твърдението, че има еволюция по описания от Чарлз Дарвин начин, но тя е ръководена от Бога) с класическия еволюционизъм. И в двата случая става дума за конформизъм, за капитулантство пред „всемогъщата наука”. Ние вярваме, че Личностен Бог е сътворил свят. За тази си вяра не се нуждаем от санкция ни от еволюционисти, ни от агностици, ни от „научни” теисти, защото сме познали Този Бог в общението с Христос чрез Светия Дух… 

Казах ли ти, че те ценя и обичам много, че общението с тебе ми носи радост? Казах ти. С това и започнах… Да не го забравиш, ей!! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар