събота, 2 ноември 2019 г.

Salve Regina (Йовков и Евангелие на Лястовицата)

"Повече си почитана, отколкото херувимите, по-славна си и от серафимите, затова тебе, истинската Богородица, ние величаем" (из Херувикото)
следва от "Сърните на Богородица"

Ние обичаме да четем Йордан Йовков. Обичаме "Другоселец" и "Серафим". Те добре импонират на религиозното ни християнско съзнание с "въпроса за Другия", който в страданието си може да се оприличи на Христос, а в себеотречението си на ангел.

Ами Йовков Езичника?

В "По жицата" Йовков Християнинът и Езичникът Йовков се срещат и най-интересното е, че в тая среща няма конфликт, ами едно взаимно допълване и проникване. Както и в "Кошута", тая прослава и апология на Богородица, заедно с Дойна (бялата и млечната) стои и Димна - мътната, юдата-самодива, защото Димна е име на юда.

* * *

Нонка от "По жицата" е болна от змейова болест. Почти 20-годишна, тя е вече стара мома (според стандартите на онова време), от никого непоискана. Поискал я е само Змеят, явил се в полусън върху гърдите й като змия. Явил се е именно "по жътва", което значи, че Нонка я иска всъщност земята, пръстта, затова и Йовков си играе с думите - змията легнала на гръдта й е ту "змия", ту "зъмя".

Нонка обаче е единствено чедо на майка си и на баща си, затова те, оставили селото си, са я натоварили на каруца и търсят спасението й, пътувайки от родния Делиорман за село Маджилари, за да види Нонка нещо невиждано - "бяла лястовица" и така да оздравее (и оживее). 

А "маджилари" значи "пророк". И пътьом намират "пророк". Пророкът се казва Петър Моканина. Петър от гръцки значи камък, а мокан на славянски значи пак същото. Петър, според Евангелието, е Апостолът-Камък, върху който Христос е основал Църквата си.

Когато Каменният Петър от селото на пророците Маджилари вижда Нонка и разбира какво се е случило, решава да лъжепророкува, защото не намира друг начин да помогне. Казва й, че непременно ще види "бялата лястовица" и ще оздравее.

Лъжливият пророк впрочем и в Библията го има. Той е онзи "пророк", който е описан в книгата на Захарий. Пророкувал лъжовно за пари, а сетне бил презрян и отхвърлен от поръчителите си. Заплатата му била "една нива". Тоя "пророк" обаче в Евангелието на Матея сам се превръща в "пророчество" - той е и Иуда Искариотски, предал Христа за пари на стойността на една нива, той е и Самият Христос, продаден "за нива". 

* * *

Петър, пророкът от Маджилари, не може да помогне на умиращата Нонка, затова я изпраща да търси несъществуващата бяла лястовица, за да провиди тя това, което той, пророкът, не е виждал никога...

* * *

Белите пилета във "Веда Словенах" обитават Магическата Гора. Те са във властта на Белия Змей. Курбан трябва да бъдат за празника на Млада Бога - Коледа, който в нощта на ежегодното и явяване язди кон-лястовица. Те трябвало да се хващат от юнаците не с примка, нито чрез стрели, ами живи-живенички с ръце. За да се омаят белите пилета, тъй че, да могат да бъдат хващани с ръце, Белият Змей трябвало да засвири с кавала си, след като го придума към това сетра му Юда Самуила.

Белите пилета кръжат и около долмена - могилата сред полето, където слязлата от Планината Злата Майка ражда Млада Бога Коледа, затова и Моканинът отпраща Нонка и родителите й "по хоризонталата", по жицата, та дано поне него (Млада Бога) да биха намерили.

* * *

Що ви разправям всичко това ли??... Щото, мили мои, няма нищо сигурно. Църквата уж предлага сигурност. Обаче тя е илюзорна. Човещината в тоя свят се крепи на такива като Моканина Петър - лъжепророкът от Маджилари... А ако Църквата е църква, тя би трябвало само да подкрепя и съпътства, пък ако диктува и променя, тя вече не е Христова Църква, а е Вавилонска Курва и Антихрист.

неделя, 27 октомври 2019 г.

Антихристът и догматиците (мисли по "Веда Словена")


автор: Светльо Ангелов - Портос

Когато една религия, преживяваща себе си като доминираща в съзнанието на дадена общност (не говорим тука за изкуствено създадена постмодернистична общност от сектантски тип, ами за реална, възникнала по естествен ред и логика - културна, етническа, стопанска) бъде лишена от своята мрежа от храмове и от своите доктринерстващи и индоктриниращи проповедници, от своите механизми за контрол и въздействие, тя се разпада на съставилите я части. Защото една така формирана (и нормирана), наложила се религия винаги е съставна от религиозното наследството и динамика на средата, в която се налага, независимо как се гледа на подчинените ней заварени съставки - като на преодолени (което е абсурдно когато говорим за индоктриниране /и покръстване/ на личност, защото в дълбините на своето подсъзнавано личността носи наследство, с което не може да се раздели дори да иска, пък в съзнаваното носи възприятия, с които и не иска да се разделя, а под външен натиск просто ги  мимикрира и ги завоалира, пък колко по-абсурдно е, когато говорим за цял народ и общност) или пък станалата доминираща религия гледа на тях като на преобразувани и така обезопасени. Последното също е абсурдно, защото опитът от религиозното преживяване (и на личността, и на общността) е непреодолим. Тоя опит може да бъде претълкуван (но без никога да се унищожат или подменят първичните конотации), може да бъде преакцентувано по него, но няма как да бъде нито заличен, нито изцяло подменен. Инак умереният ислям например отдавна да е преборил и преодолял радикалния. Но не е.

Колкото да се стараят старозаветните тълкуватели и теолози примерно да представят серафимите (съществата шестокрили от VI-тата глава от кн. на св, прор. Исай, описани да предстоят и "охраняват" престола на Яхве /Бога Вишний/ в храма) като духовни създания от ангелските чинове, няма как да избягат напълно от народната представа, почерпена и добита от египетски източници за люти /огнени/ пустинни змии, които охраняват в подземията Фараоновата гробница и пътя в отвъдното. Нито пък при херувимите/керуби (същества от същия порядък) да избягат от представата за крилатите бикове, пазещи стените на Древния Вавилон. Те могат да ги представят като стражи пред престола на Яхве (както в случая със серафимите в цитираната книга на Исай), като Негови ездитни животни (като в случая с херувимите в Псалтира), но не могат да избягат от първопредствата (египетска или вавилонска) за крилати змии (или бикове). 

Раннохристиянската теология също ще се опита да внесе своя дял в борбата с народната митологична представа, като включи Пресвета Богородица в техния ред, като го коронова с Нея и по тоя начин ги антропоморфизира и оличности. 

Но ако днес владее представата за серафими и херувими като чинове и редове в ангелското небесно войнство, а древната е забравена, възстановима само чрез текстова екзегеза, херменевтика и археология, то не се дължи на факта, че представата е "победена" - заличена или успешно и окончателно подменена, а на това, че носещите я общности са изчезнали. Нямаме египтяни, нито вавилонци (нямаме по-точно техни пълноправни идейно и пълнокръвни наследници), нито имаме евреи - днешните не са децата на излезлите от Египет хабири от времето на Мойсей, нито даже на излезлите от Вавилон, ами са преимуществено поюдейчени хазари. Традицията е скъсана, континюитетът прекършен, затова и вече ги няма "крилатите змии и бикове", а имаме "серафими и херувими" само и изцяло в смисъла, който им влага Псевдонисий Ареопагит в "За Небесната йерархия". Тоест това, което евреите, навлизайки в Палестина с Мойсей, се опитват да направят чрез тотален геноцид над местното население - да оградят и утвърдят чиста догматично религия, което също е илюзия, тъй като сами те носят доста от египетското си наследство, а сетне трайно възприемат много от митовете и практиките на уж унищожените племена, макар да се оказва илюзия и утопия, на много места и в много отношения го извършва времето и историята без пряка човешка или свръхестествена намеса.

* * *

Но твърде често митът и приказката надживяват религиозната институционализирана догма или философската познавателна систематизация, които се опитват да ги заличат или смислово да ги подменят, продължават да живеят след тях, при това изключително витално и пълнокръвно, утвърждавайки своите смисли, а често и включвайки в себе си, като ги преработват или претопяват сами техните, като реминисценции в себе си.

Митът за Орфей и Евридика днес го имаме като част от елинските митове и легенди и той е познат само на любителите на старогръцката митология от различните популярни сборници и антологии. Орфей (Ορφέας) е родопски пастир (според Овидий царски син) и музикант, който свири на лира. С музиката и песните си пленява и умиротворява богове, хора и животни. В елинския мит Евридика (Εὐρυδίκη) пък е горска нимфа, негова любима и за кратко съпруга, ухапана от змия и починала в деня на сватбата им, за която Орфей докрая на живота си скърби, след като безуспешно се опитва да я измъкне, чрез таланта си, от подземния свят. Сам бил разкъсан от тракийките накрая, които не могли да преглътнат факта, че страда неспирно по нея и не ще да погледне никоя друга сред тях. 

Като друга причина за смъртта му се изтъква неговия опит за религиозна реформа - учил траките на култура и хигиена, опитвал се да привнесе сред тях доктрината за задгробния живот "по елински". С това влязал в конфликт с господстващата тракийска царска идеология. Сиреч Орфей сред траките е като един Сократ сред елините. Така, струва ми се, Орфей е присвоен (усвоен, разбран по-добре според собствената им философия, познавателна методология и светоглед) от елините, затова е и включен от тях в мита за агронавтите и похода им в търсене на Златното Руно като син на тракийския цар Еагър и нимфата Калиопа.

У българските трако-славяни и македоно-тракийци обаче митът живее по съвсем друг начин поне до края на XIX и началото на XX в. след Христа, при това не в библиотечни архиви и храмови библиотеки, а в народното песенно творчество, че и религиозно преживяване (1) А това е още един пример как в приказката често има повече историческа истина, макар изказана чрез притчи и фантазна интуиция, отколкото във систематизираната философия или религиозната доктрина (че и в педантичната история), които предимно осакатяват красотата и пълнотата на реалността (осезаема или интуитивно постижима) в името на някакъв свой морал, свои исторически (или надисторични) цели.

Тук Орфей (или Опрю, Орфю, Уфрен) е тракийски (родопски) цар и юнак. И не е просто царски син на Еагър и елинска нимфа, ами е син, според някои от версиите (защото песента за него е изпята на събирачите в няколко варианта) на царя на юдите (самодивите) и Жива юда (или на юда Саму/в/ила в друга версия - закрилницата на родилките) Орфей се ражда с кавала си, на който свири, защото тука той не пее, акомпанирайки си с елинска лира, ами само музицира на кавал. При свирнята му не само дивите зверове се укротяват, ами и юдите се събират и се заслушват (2), освен това (заедно с това) планините и лесовете започват да танцуват (3) Сиреч, помоему, тука имаме един човекоцентричен възглед за света (и цялото творение, включително митични създания и божества), който се осъществява обаче не чрез философска систематизация и теологична догматизация наложен, ами чрез изкуството, а още по-правилно - чрез свободна и автономна изява на човешката душевност... 

Накрая Офрю не е нито убит от властите насилствено, нито разкъсан от ревниви тракийки, ами е отнесен "при Бога", за да му свири и да го радва лично, което не изключва елинската версия, която е малко оварварена (гърците, макар широко да са използвали тракийската култура и митология, никога не спират да определят траките като част от варварите) само че, ако е чрез убийство (умъртвяване), то не е насилствено, а доброволно прието, както го познаваме от други тракийски митове за Сабезий и Залмоксис например, според които "най-добрия" и "най-личния", особено обдарения, се принася в жертва на боговете (понеже онтологично им принадлежи), като скача от скала сам и доброволно (ритуално) върху изправени под нея войнишки копия. Тая примарна принадлежност на "най-доброто" Богу намираме и в еврейския Стар Завет впрочем, където животът на "пъврородния и съвършения" се откупува от Бога чрез заместителна, животинска жертва.

Това влияние (предназначение) на музиката не е изолирано явление, познаваме го и от еврейското старозаветно свещено писание. Така св. цар и прор. Давид свири пред "обладания от зъл дух цар Саул" и го успокоява, умиротворява (I-ва кн. "Царе Израилеви" 16:14-23), така и един от другите библейски пророци иска от потърсилия от него цар откровение и пророчество да му "докара свирач", за да "изпадне в състояние на екстаз и откровение от Бога" (IV-та кн. "Царе Израилеви" 3:15) Във философицирания (елинизиран) мит обаче, то намира място единствено, когато Орфей слиза да търси и иска обратно за света на живите мъртвата Евридика в Хадес (света на сенките, подземното царство), където със свиренето и пеенето си трогва и умилостивява подземните божества, та те му позволяват да поведе сянката (душата, условно казано) на Евридика навън, където се предполага, че ще се уплътни. Но Орфей не успява, понеже условието на боговете е да не се обръща да я поглежда, докато не напуснат пределите на Хадес и не се стърпява от любов и радост да го направи.

И тука трако-родопският (български) (4) мит е друг. Евридика (елинизирано вероятно от Врида) е една от четирите жени на Орфей (Уфрен, Опрю, Офрю) и тя не е горска нимфа, а Харапска принцеса. Друга негова жена е тази, която той следва в "отвъдното", за да си е върне. Тя е Дана. И не е мъртва, ами е отвлечена от Слънцето, заради неземната си красота (ето го пак същият мит, че "най-добрите", "най-красивите" и "най-способните" принадлежат преимуществено на боговете), защото за траките задгробен живот на човека (на целия /както е по египетски/ или на част от него - душата му /както е по късно-елински) няма, тази идея е иновация и за елинската религия и философия, както преди години сме разглеждали и отбелязвали (5), което ни навежда на мисълта, без да го твърдим категорично, че тракийският мит е предхождащ и първообраз на елинския, че вторият е импровизация и преработка (схематизация и философска догматизация) на първия, а не обратното - тракийският да е оприказнена преработка на елинския.

* * *

Независимо обаче от туй кой е първи - Орфей или Офрю, дали Евридика е всъщност Врида и единствена жена ли е на Офрю или една от четири, при това не най-любима, ние твърдим тука друго - приказката и интуицията живее по-дълго от догмата, от философицираната си или религиозно-теологично "обкована" посестрима. Помислете, ако да не бяха Ренесансовите дейци на Европа с техния интерес към "всичко елинско", който е и не толкова заради друго, колкото заради преоткритата презумпция за "човека - мерило на всички неща", колцина (и дали въобще някой) щеше да е чувал красивия (според мене прекомерно стилизиран по гръцки) мит за Орфей и Евридика?! 

Докато епосът за Офрю, Врида и Дана до прага на съвременността е жив в Родопа и ако нещо го затрие, няма да е нито ислямският фанатизъм на местните ходжи, нито гръцката (нова и стара) фанариотщина - и двете са му обявявали през вековете война (нему, както и на целия древен Родопски автентичен фолклор), но война неуспешна. Ами ще го затрие урбанизацията на Родопите и обезселяването им - измирането на старите певци (или ако щете, народни бардове). Ще го затрие завистта и злобата на официалната археология и фолклористика (наричала от пиедестала на кабинетния си мързел открилия го сърбин Веркович наивен скитник-антиквар и изглупял босненски българофил, а Гологанов селски даскал тарикат и фалшификатор), ще го затрие и нехайството на българските власти, които от откриването от Веркович на "Веда Словена" до днес или оспорват автентичността на книги I-ва и II-ра, издадени от Гологанов и Веркович, пригласяйки на казионната си наука, или немарят и не желаят да откупят архива на Веркович, запазен от дъщеря му, за който той твърдял, че в него има още стотици хиляди стиха от "Веда Словена", по всяка вероятност преувеличавайки, за да поддържа интерес, докато се касае "само" за няколко десетки хиляди още, според Иван Богданов.

* * *

Тука виждаме как приказката - народният, а не стилизираният и догматизиран мит, превърнат във философска система и доктрина или религиозна догма, надживява паралелно "дубликата", сътворен от философи и доктринери, надживява го в колективния спомен и в песента. Следователно, казваме сега, инкултурацията на християнската догма и учение до степен на доминация (в нейния византийски вариант) е илюзорна, точно както и елинската философска. Защото това е бумеранг. И едва ли случайно, докато някои от Светите Отци на Църквата във византийския период са ратували и са се стремили да дадат "християнски прочит на Платон и Аристотел", други сред тях (като св. Йоан Златоуст например), са били категорично против всякакви занимания с тях.

Има обаче и примери за по-гибелни последици за вероучението и доктрината този път не на елинизма, а на християнството в общностното съзнание, от описания. Достатъчно е да се зачетете в автентичните коледарски (ужким рождественски, но в огромна мяра паганистични) песни във "Веда Словена" (6) Тия песни, поне до времето на Веркович и Гологанов, ги пеели не само помохамеданчените силом помаци, но и мръваците - въобще трако-македоните от Рило-Родопския масив - в два концетрични кръга (с епицентър Неврокоп, днес Гоце Делчев), според Иван Богданов в цитираната му книга-изследване "Веда Словена и нашето време" - вътрешен кръг: от Драма (югоизточно) почти до Скопие (северозападно) и от Крушево (югозападно) почти до Пловдив (североизточно) и външен концентричен кръг, включващ Батак, Девин, Сяр (Серес) Те се инфилтрират в приетото християнство и паралелно с него (и редом с него) съществуват, заедно със съпътстващите ги обреди. Те съпътстват помаците и в битието им на мюсюлмани, като даже те (помаците) в тия песни и обреди, преплитащи евангелски сюжети в реминисценции с имената на древни тракийски и славянски божества и вярвания, някои идещи вероятно още от времето преди преселението им на Балканите от Индия, включват в обреда и местния ходжа, че и жена му. Твърде късно и гръцките фанариоти-доктринери, и ходжите, моллите и имамите се усещат какво се случва и им обявяват война на песните. Естествено слабо резултатна... И тука, струва ми се, може да се направи един плах и мой си извод - нито християнизацията, нито помохамеданчването (и двете в различна мяра насилствени) на трако-македонските българи водят до истинско покръстване и смяна на светоглед, но и двете са по-скоро "уния" между тяхната отеческа вяра и вярвания и новите системи, с които се сблъскват.

Млада Бога е роден от Злата Майка (Златна). Съвсем неслучайно, струва ми се, из цяла България е възприето Богородица да се именува не толкова Мария (или Мара), не и Дева сред народа, ами Злата. Името Злата, заедно с името Младен впрочем е много силно разпространено. Млада Бога се ражда по своя воля и желание от Майка Злата (която е майка и на останалите от трако-славянското "триединство" - на Вишну Бога и на Бела Бога) И тука вече е налице пълната подмяна - раждащата Млада Бога Злата (в която бардовете припознават и искат да бъде припозната Пресвета Богородица) вече не е чиста и праведна жена, чрез която Бог е станал Човек (въплътил се е), тя сама е Прабогиня, тя е майка не само на Млада Бога (чрез нея се ражда) в историята, но на цялото Божествено Триединство в метаисторията, предвечно (7) 

Останалите членове на паганистичната триада, оцеляла във фолклора, са Вишну Бога и Бела Бога. Тук цитираният Иван Богданов е много внимателен, пази се от изкушението да припознае в първия индуисткия Вишну (предпочита да разглежда първообраза на името в смисъл на Вишний - най-високият и висшестоящ бог), както се пази да прави това и за други трако-славянски божества например Огни Бог или Йогни Бог (у индусите, според Веркович, Агни) или да идентифицира Кръсню с Кръстителя или с Кришна. За него това са недотам здрави интерполации в мисленето на Веркович, вдъхновени именно от Г. С. Раковски, когото впрочем мнозина определят като баща на българската антропология. 

За Веркович и Раковски (които са се срещали и обменяли информация), имената на тия божества са пренесени директно и транскрибирани от санскрит от траки и славяни от Прародината им "арийска" или пред-арийска "харапска" Индия. За Богданов и мнозина други обаче това е пропагандна теза, целяща да реабилитира българите като трако-славяни, а не монголци или татари (каквито ги представя велико-сръбската или македонистка пропаганда по онова време - етнически чужди както на исконното население на Балканите, така и на всички други новодошли), че не са степни варвари, ами с древно класическо наследство, предхождащо даже елинското. Може и тъй да е, това да е пропагнда на радикалния български патриот Раковски и на босненския сърбин и краен българолюбец Веркович, но да не забравяме, че триадата или триликият бог се среща и у индусите - три лица еднакви върху една глава, изобразени симетрично, а във "Веда Словена" Вишну Бог съвсем не е "първи и най-главен", той е по-скоро "пръв сред равни", "най-стария брат"подобно християнската триадология, но и различно от нея, в която Отец е Единоначален - Начало и на Сина, и на Духа.

Да се върнем в темата си. Във "Веда Словена" Богородица вече не е Дева Мария (Мариам) - света жена от човешки род и с човешко естество, която е родила Въплътилия се Бог и Божий Син (въплътен чрез нея и Бог-Дух Светий Богочовек), ами е Злата Майка, родила във времето и Млада Бога, но и Вишну, и Бела Бога предвременно, предвечно. Така и Млада Бога (Коледа) е Син именно на Злата Майка (и в историята, и предвечно), а няма и белег, нито знак за някакви отеческо-синовни отношения ни времево, ни предвечно между него и Вишну Бога, както това напротив е между Христос - Бог Син и Бог Отец в ортодоксалното християнско учение. 

Нещо повече - Злата Майка ражда Млада Бога "на земята" съвсем по юдински (самодивски), ражда го в гората, ражда го на четвъртия месец след чудодейното зачеване (зачева, след като Жива юда й поднася чаша свещена вода, мъчи се три дни. Ражда се т.е. Млада Бога съвсем подобно на Офрю, роден и той едва на четвъртия месец след зачеването си или на Крали Марко - по юдински, а й прислужва и акушира юда Самуила, закрилницата, както казахме, на родилките. 

И тука пак иде евангелската реминисценция. Не само пристигат царе - влъхви звездогадатели, но Харапският цар се разлютява, задето Млада Бога се е родил и избива няколкохиляди новородени, за да успее да го унищожи заедно с тях. Подобно на Ирод от Евангелието. Душите на тия именно младенци изобразяват... сурвакарите, които и по ангелска заповед другаруват и прислужват на новородения Млада Бога. Дълго време Вишну Бога задържа гнева на юда Мора (самодивата на погублението) срещу нечестивия Харапски цар, заради постъпката му. но накрая й позволява първо да го отрови, после да го прониже със стрела и накрая да му вземе главата, понеже царят не спирал с опитите да унищожи Злата Майка и новородения Млада Бога. Последното отчасти повтаря и историческата съдба на евангелския детеубиец Ирод.

А Млада Бога се ражда по своя инициатива, но и "по решение на цялата триада" и тука виждаме преработени (и паганизирани) не само сюжетни християнски мотиви, но и самата теология в частта й за Божествения спасителен промисъл. Вишну Бога се е разлютил на хората заради греховете им. Но тука отсъства широкото и задълбочено теологично-философско юдео-християнско понятие за грях, ами гневът на Вишну е главно заради "младежите и девойките по Дунава", задето развратничели (8) На решението му да ги затрие се противопоставя Млада Бога, пожелавайки да се роди от Злата Майка, за да ги отучи с блага дума (и книга в ръка, както се и ражда, подобно на Орфю със свирката) да грешат.  А съгласявайки се, Вишну пази това в тайна от Снегна Бога, за да не попречи, разваляйки времето. Тоест тука имаме решение за спасение, което не е първоначално желание и инициатива на Триединния Бог в единство - не Отец изпраща (дава) Сина, както е според Евангелие на Йоан 3:16, за да спасява съгрешилите, ами Млада Бога разубеждава от желанието да мъсти Вишну Бога и го придумва на условен компромис. Това придумване и след това продължава, като млада Бога се опитва да скрие от Вишну прегрешенията им, защото веднъж отучени да грешат, хората пак се приучили, даже спрели да почитат и спасителя си Млада Бога (пак край Дунава), та пак разгневили Вишну и се наложило да бъде отново разубеждаван, тоя път от Млада Бога с помощта и на Злата Майка. А не е ли тук преработено в преразказ християнското гледище за молитвеното застъпничество на Богородица? Накрая е "включен", много условно казано и Кръстът на Христос - когато му досадило да наставлява хората, Млада Бога седнал до едно дърво в гората, което раснало и пораснало до небесата (съвсем подобно впрочем на Дървото на Живота от славянската космогония), та по него той се възкачил и завърнал при Вишну Бога и Бела Бога...

* * *

Изобщо струва ни се пустота и гонене на вятъра, разсъждавайки върху тия неща, цялото днешно усилие за рехристиянизация и реиндоктринация в християнското учение и светоглед, полагано от мнозина по мек начин (чрез деликатна инкултурация) или по твърд - чрез твърда негативна апологетика в обществото като цялост.

Едни, идейки от Юг и от Запад (или гледайки натам) се опитват да направят мост между християнското учение и екзистенцилистката философия и либералния светоглед на постмодерността. Без да си дават сметка, че процесът на взаимопроникване и премодулация винаги е двустранен, а в случая и опасен, защото екзистенциализмът познава и религиозния Киркегор, но и атеиста (във философията) Сартр, а либерализмът пък може да е както мило толерантен, така и фашизиран. Други, идейки от Североизток (или гледайки натам), градят мост между християнското социално учение и държавния тоталитаризъм и пак не щат да разберат, че процесът е двустранен, понеже лесно и бързо ще осъмнат като християни не със сонм светци, ами с еклектичен пантеон, в който заедно със св. Трифон и св. Георги ще съгледат "св. св. св. Сталин, Троцки и Ленин". Трети пък воюват срещу обаянието на Ванга и Дънов, без да си дават сметка, че в нашата традиция има донейде сходни, канонизирани или почти канонизирани вече явления, като преп. Стойна или Матушка Матрона Московска, или Распутин, като стареца Зосима или дядо Влайчо.

И накрая всичките тия ще започнат нова "свещена война" срещу врагове на християнството, които самички са въвели в лоното му, които ако не биха били въведени там, не биха били и негови съзнателни врагове, ами станали такива в отговор на насилието, наричано благовидно "културна и обществена християнизация", като отпор срещу него.

Защото не Ванга, Дънов, Сартр, Путин или Брюксел са "предтечи на Антихриста", ако си послужим с терминологията на оня болен мозък йером. Висарион/Димитрий, ами е насилствената догматизация, която в радикалния си вид е и невъзможна никога и никъде. Тъй като именно Антихристът един ден ще предложи най-изкушаващата и наглед най-приемлива "доктрина" за "всеки и всичко", която в края ще се открие като най-безчовечна и богоборна.


...........................................................................


(1) В цикъла, наречен "Веда Словена" или "Веда Булгара" (силно оспорван като автентичност и у нас, и в чужбина, заедно с това и силно защитаван), открит от сърбина от Босна Стефан Веркович (археолог и българофил), събрал и песенно творчество от цяла Македония в сборника "Песни македонских бугара" в края на XIX в. и селския даскал и попски син от с. Търлис в Неврокопско Иван Гологанов (според някои по внушение на Г. С. Раковски Веркович започва тия издирвания), е записана песен от родопския край, която няма как да определим по друг начин, освен като "песенен речетатив" от типа на гласолалията - говорене или пеене в състояние на религиозен екстаз, при което "езикът" наподобява реално говорим само като фонетика и морфемни заемки, мелодика и ритмика, но няма лингвистична структура на такъв (вероятността това да е именно гласолалия /екстатично говорене, се потвърждава и от характерната за него алитерация - струпване на еднакви или сходни звуци в строфите под формата на импровизация върху дадена дума, често реална или наподобяваща реалната)  като тука, според цитиращия Иван Богданов в книгата му "Веда Словена и нашето време" (Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 1991 г.), има функция на религиозно заклинание:

Яра ле, Дин ле,
Яра ле, Прена ле,
зерби ти ярне,
дуру ми дуру насита,
насита дуру коприта!
Усен ми бана назина.
Хай ми, Яра, хай ми, Дия,
хай ми Яра, хай ми, Прена!
Дусун лама на висе, 
на висе, на звеза...
/Песен IV-та от Георгьовски песни от Притурка I във "Веда Словена" - книга II на Стефан Веркович и Иван Гологанов/

Вета е вила ветише,
хруй ми сефита,
сефита, удита,
вей ми санита,
урум ми тата,
тата ми финита,
трай ми далита, 
вета е вила ветише
/Песен X-та, пак там/

Цура си сурина,
ясна си яснина,
друмна си друмина,
азна ми бидина,
сутреш ми дудина,
ахайна ми хаята,
сурум дивна удита
/из "Песен за Опрю /Орфю, Урфен, Орфей" в Притурка II на "Веда Словена" кн. II/

Такъв тип говорене в състояние на религиозен екстаз и изстъпление е познат вече в гръко-римския свят у Делфийските оракули например и Сибилините пророчества, а днес се практикува сред протестантите "евангелисти-петдесятници". Дали тази песен е подобна с оная, дето според народния бард в разказа му пред Гологанов пеел неговия амиджа (байно) и тя траела три дни и три нощи при изпълнение, а той заради "слабоумието си" не можал да наизусти, можем само да гадаем.

P.S. Веркович на два пъти изменя на велико-сръбската пропаганда, чиито мисионер е първоначално като археолог. Първи път в Македония, където е пратен да утвърждава не българския, ами общославянския характер на етноса в противовес на гръцката пропаганда. Той определя македонците, въз основа езика и фолклора като българи, за което после и получава пенсия от българското правителство. Втори път, когато получава от сръбското правителство условие да нарече песните от "Веда Словена" не български, ами сръбски, за да получат признание и печат в Белград, Веркович отново отказва, при все примамливото финансово предложение за много по-голяма пенсия. На укора, че е сръбски родоотстъпник по въпроса с Македония, Веркович достойно отвръща: "Щях да съм предател на сърбите, ако бях побългарил и едно сръбско село в Македония, но от Неврокоп до Скопие такова не открих - навсякъде езикът е един и същ - диалект на българският"

(2) "Кога засвири тая свирка
сички юди се на поле збират
да си слушет що е тая свирка..."
/из песен XV-та на книга I-ва на "Веда Словена"

(3) "...та се люлет как се люле
малко дете в златна люлка"
/пак там/

(4) казвам "български", защото ако и при възникването му да не е имало в тоя регион българи, той е все пак запазен в средите на впоследсствие българизираните славяни и траки.

(5) "Дух, душа и тяло", Светослав Ангелов в блог "Богословие"

(6) вж. "Българският Коледа във Веда Словена", Светлозар Попов, издат. "Славена", Варна, 2010 г.

(7) Един мой приятел от БПЦ-БП с епископски сан понастоящем се опитва да анализира историко-богословски някакъв "тракийски синтез в църковните триадологични спорове от древността". Дано не става въпрос за описвания, защото сам не подозира, според мен, в какво тресавище смислово и идейно заорава.

(8) И ний такива наблюдения лично имаме край Дунава (бел. Св. Ангелов в нонсенс)

 ...........................................................................

Използвана литература

"Духът чука на вратата", Роланд Хекстад
"Метаморфози", Овидий
"Следите на Писанието", гл. "Духовният свят на Стария Завет", проф. Родолюб Кубат
"Веда Словена в нашето време", Иван Богданов
"Българският Коледа във "Веда Словена", Светлозар Богданов
"Свещено Писание на Стария Завет"

сряда, 28 юни 2017 г.

Грехът като биологизация и демонизация


автор Светослав Ангелов /по записки и мотиви от катехизационните беседи в ПЦДОН/

предходни:

Противно на конвенционалното възприемане на религията като на система от различни забрани, в библейското откровение за сътворението и предназначението на човека по отношение на света и на Бога, срещу една „забрана” – забраната за „първите човеци” да ядат и дори да вкусват от плодовете на Дървото на познанието за добро и зло, стоят поне три „разрешения”, поне три благословии... Отделно от факта, че на човеците е разрешено да се хранят с всичко, което растителният свят предлага (освен с плодовете на споменатото дърво), на тях им е заповядано не да се въздържат, ами да „вършат”, да „правят”. На Адам и Ева Бог заповядва „да се плодят и да се размножават”, заповядва им още „да обработват градината”, в която ги е поселил,  но и също така да я „пазят”, да я охраняват. Казано по съвременному, Адам е сътворен „за секс, за труд и за война”, а Ева е неговият „помощник”, който в това му съдейства. Законът Божий сиреч, в изконния си, първобитиен смисъл, не е система от забрани и табута, сред които ние мъчно намираме това, което въобще ни е позволено да вършим и правим,, т.е. той не сковава битието, ами по-скоро си представяме живота „по Божия Закон” като една обширна област на нещата, които свободно и радостно можем да правим, па макар и неизбежно означена с определени граници, каквито се явяват малкото забрани, които са не толкова ограничения за човешката свобода, колкото означения пред пропастите за битието ни, пред местата и „териториите”, в които, ако ги прекрачим, ще намерим своята лична гибел. В границите на битието свободата, дадена на човек от Бога, е необятна, но тя дори стига дотам, че Бог му оставя волята да избере, ако му се прище, даже смъртта.   

Всяка една от тези дейности и процеси - сексуалната интимност между мъжът и жената, трудът като негово естествено състояние и дейност и воюването за праведни каузи, макар белязани от греха да носят знаците и усещанията на покварата и злото, да ухаят и на смърт, съдържат и доста от автентичния си, благодатен заряд и смисъл, каращ човека да се чувствам удоволетворен, щастлив, пълноценен, да изпитва даже екстаз. 

понеделник, 21 март 2016 г.

Исихастката духовност и Иисусовата молитва

св. Мартин, папа Римски 
св. Максим Изповедник















автор: X.


Т. нар. „Иисусова молитва” – „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния” е част от исихасткия тип православна духовност и заедно с това е инструмент на исихасткия тип богословие в Църквата.

Исихазмът възниква подобно на монашеството. А не случайно той възниква именно в манастирска среда и исихасткото богословие и духовност е тясно свързано с монашеския тип християнски подвиг. И както монашеството, възникнало и утвърдило се в края на III-и и началото на IV-ти в. сл. Хр., което е своеобразна духовна реакция срещу засилващата се секуларизация на Църквата, тръгнала с признаването на християнството първо за позволена, законна държавна религия, а сетне и за официална, задължителна, тъй и исихазмът е своеобразен отпор срещу идеологизацията на вярата и богословието, която неминуемо следва от превръщането на една религия в инструмент на държавната власт.

Още със св. имп. Константин Велики започват давленията върху Църквата и богословието, целящи да употребят църковността и религиозността като средство за запазване на обществения мир и държавната цялост. Константин, за никого не е тайна, във времето на конфликтите между православните епископи и арианстващите еретици, клони към арианството. Константин не само е под личното влияние на някои арианстващи епископи и богослови около него в най-близкото му обкръжение, като Евсевий от Кесария например, но и сам вероятно си е давал сметка, че бидейки значително по-опростено от философска и логическа гледна точка, арианството, като прочит на християнството, е много по-разбираемо и приемливо за широките обществени и народни маси, затова и по-удобно на властта за държавнически цели.... Не случайно и един от най-безкомпромисните борци против ереста, св. Атанасий Велики, е влязал в Преданието с израза: „Атанасий срещу (целия) свят” (Athanasius contra mundum).

сряда, 17 февруари 2016 г.

"Последният Адам" и Посланието до Евреите


(Евр. 2:5-18 в контекста на Рим. 5:12-21 и 1 Кор. 15:22, 45-47)

автор свещ. Павлин Събев, асист. при Катедра "Нов Завет" на ПБФ при ВТУ
/текстът се публикува лично предоставен от автора, с неговото любезно разрешение/

Новозаветните книги, макар и да са написани по различен повод, в контекста на различни (в социално и етническо отношение) общности и да са отправени често пъти до адресати с конкретни проблеми, отразяват едно цялостно послание. Гласовете, които благовестят това послание са различни, но тяхната вероизповед е единна и често пъти се свежда едва до няколко изречения (Марк 16:16; Иоан 20:31; Деян. 8:37; 16:31;1Иоан. 4:2-3; 5:1; 1 Кор. 8:6; Филип. 2:11; 1 Тим. 2:5). Това единство в многообразието е лесно установимо и то е достатъчно основание да се търси текстовия паралел на различните новозаветни книги като контекст, изясняващ конкретни места от новозаветния сборник.

Бликащата жизнерадостност на новозаветните автори има своите корени преди всичко в мисълта за спасението, разбирано като оправдание пред Бога, победа над смъртта и обновление на човешкото естество в Иисус Христос, в очакването на Неговото скорошно завръщане, което ще установи Божията власт на земята. Спасението се възвестява в есхатологичен контекст: изпълнението на пророчествата (вече осъщественото) и предстоящото, което е очаквано с нетърпение - завръщането на Божия Син и всеобщото възкресение и царстване с Него.