сряда, 16 септември 2015 г.

Свети Павел, живот и дело (Вселенският Учител)


автор Мирослав Николов
съдействие и консултации Светльо Ангелов

Семестриална работа по предмета Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет в Богословския Факултет при Великотърновски Университет, оценена от асист. свещ. Павлин Събев с 6.00

За живота и делото на св. ап. Павел от извънбиблейски източници ние не знаем почти нищо. Като изключим апокрифната кореспонденция между него и философа римски патриций Сенека – циркулиращите сред християните писма между двамата, според които Павел почти е убедил Сенека да приеме християнската вяра, никъде другаде ние не срещаме да се споменава нищо относно Павел. За историка на онази епоха – юдеинът, който както и Павел, е с римско гражданство, но заедно с това и с политически връзки в Рим, Йосиф Флавий, св. ап. Павел също не представлява интерес, нито даже го споменава в трудовете си, макар и да отделя доста внимание и място в тях на друг от апостолите – Иаков, брата Господен, пръв епископ на християнската община в Йерусалим, наричан от самите юдеи в Йерусалим Иаков Праведния[1] . Всичко това е напълно разбираемо. Иаков, водач на общността и движението на християните в Йерусалим оглавява група от десеткихиляди души[2], оказва върху града огромно влияние и заедно с това представлява фактор в политическия и религиозен климат, оставя ярка следа в епохата. Самото убиване на Иаков от юдейските първенци, според Йосиф Флавий, е резултат именно от това влияние, т.е. то не е заради омраза към християните и водената от него община, а е по-скоро вътрешна интрига между йерусалимските водачи – Иаков е хвърлен от крилото на Храма, нещо, което предизвиква огромно възмущение сред народа, което и Флавий осъжда, дори изказва предположението, че превземането и съсипването на разбунтувалия се Йерусалим от римляните във времето на император Веспасиан, идва като Божие наказание заради „убиването на Праведния Иаков”.

неделя, 13 септември 2015 г.

Иисус и Сократ


автор X.
„О, свети Сократе!” (Еразъм Ротердамски)
      
Сократовото философстване е повратен момент в историята на гръцката философия, точно както Христовото учение е прелом в Свещената история на Божественото Себеразкриване и откровение. До Сократ съществуват няколко направления в елинската философска мисъл. Едното от тях е натурфилософията на предшествениците му като Талес, Питагор, Емпедокъл, Хераклит, интересуващи се от естествените науки като геометрия, физика, медицина и в тях търсещи мъдростта и закономерностите, управляващи човешкото битие. Другото течение е това на т. нар. софисти – мъдруващи, те развивали главно реториката, за тях тя представлявала основна важност, при това до такава степен, че се превръщала в ценност сама за себе си и в самоцел. Относно античната философия ние трябва непременно да вземем предвид, че тя е свързана неразделимо с педагогиката. Богатите граждани на полисите са наемали за синовете си учител-философ, когото наричали и педагог – възпитател, детеводител, според значението на думата на старогръцки език. Педагогът трябвало да образова и подготви младежа за неговото пълноценно участие в духовния, социален и политически живот на града-държава. Проблемите на общността са се обсъждали в събрание, което впрочем са наричали „еклесия”, буквално превеждащо се на бълг. ез. като „свикване, повикване, призоваване”, което извършвало „литургия” – народно дело, дело на лаоса. В това събрание са участвали всички пълнолетни граждани от мъжки пол и елински произход и това е част от смисъла на думите на Платон, с които благодари на боговете, че не се е родил „роб, жена или варварин”, защото бидейки свободен гражданин, мъж и елин, при това образован – той самия конкретно от Сократ, може освен да философства и да участва в това събрание, тъй като, знаем, че в Древна Елада не са иначе изключение и философстващите жени, обикновено от благороден произход – дъщери на богати родители. Младият мъж е трябвало да бъде подготвен да участва адекватно и с цел общата за полиса полза в тези събрания. Това е основния смисъл и идеята на атинската демокрация, имаща малко общо със съвременните идеи за демократично управление – било тези на народната, социалната или либерална демокрации, в определен аспект можем да я уподобим на пряката демокрация.