автор Мирослав Николов
съдействие и консултации Светльо Ангелов
Семестриална работа по предмета Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет в Богословския Факултет при Великотърновски Университет, оценена от асист. свещ. Павлин Събев с 6.00
За живота и делото на св. ап. Павел от извънбиблейски източници ние не знаем почти нищо. Като изключим апокрифната кореспонденция между него и философа римски патриций Сенека – циркулиращите сред християните писма между двамата, според които Павел почти е убедил Сенека да приеме християнската вяра, никъде другаде ние не срещаме да се споменава нищо относно Павел. За историка на онази епоха – юдеинът, който както и Павел, е с римско гражданство, но заедно с това и с политически връзки в Рим, Йосиф Флавий, св. ап. Павел също не представлява интерес, нито даже го споменава в трудовете си, макар и да отделя доста внимание и място в тях на друг от апостолите – Иаков, брата Господен, пръв епископ на християнската община в Йерусалим, наричан от самите юдеи в Йерусалим Иаков Праведния[1] . Всичко това е напълно разбираемо. Иаков, водач на общността и движението на християните в Йерусалим оглавява група от десеткихиляди души[2], оказва върху града огромно влияние и заедно с това представлява фактор в политическия и религиозен климат, оставя ярка следа в епохата. Самото убиване на Иаков от юдейските първенци, според Йосиф Флавий, е резултат именно от това влияние, т.е. то не е заради омраза към християните и водената от него община, а е по-скоро вътрешна интрига между йерусалимските водачи – Иаков е хвърлен от крилото на Храма, нещо, което предизвиква огромно възмущение сред народа, което и Флавий осъжда, дори изказва предположението, че превземането и съсипването на разбунтувалия се Йерусалим от римляните във времето на император Веспасиан, идва като Божие наказание заради „убиването на Праведния Иаков”.
Павел, според своите днешни, съвременни критици – библейски коментатори като Зенон Косидовски например[3], играе огромна роля във формирането на християнската теология, дотам, че според Косидовски дори я преработва и изопачава – идея, отразена и в някои романи на историческа тематика[4]. Църквите, които основава в множество градове на Империята, из почти целия гръко-римски свят, при това на ключови места – като Ефес и Коринт, дълго време са основни центрове на духовен и църковен живот в Апостолския век. Не бива да мислим обаче, че като брой на членовете и като социално и религиозно значение те са съизмерими с общината в Йерусалим. Често пъти се касае за събрания от по няколко десетки души, които в някои от Посланията си Павел изброява почти всичките поименно, поздравявайки ги. Колкото значимо и епохално да е делото на св. ап. Павел, то ще се прояви като такова по-късно в християнската история, там ще даде плодовете си, в своето време обаче не представлява нищо повече от поредния ексцентризъм на малка група хора, според сухите и формални критерии на историографията.
За сметка на това обаче вътрешните библейски източници са изключително богати като свидетелства за живота и делата му. От голяма важност за библейските новозаветни учени и изследователи е това, че в новозаветните писания ние намираме да се споменава св. Павел не само като име, но и като „корпус от текстове”. Св. ап. Петър пише за Посланията на Павел директно и изрично в едното от двете свои Съборни Послания[5] .
Макар и оскъден относно миналото му, неговия произход и живот преди обръщението му към Христос, св. ап. и ев. Лука, който е и чест сподвижник в мисионерските му пътувания, негов ученик и единствен биограф, в книгата си Деяния на Апостолите подробно разказва не само за мисионерските му предприятия, но привежда части или дори целите негови проповеди, като тази на Атинския Ареопаг[6]. В определен смисъл може да се каже, че Деяния Апостолски е по скоро „историята на Павел”, като събитията в Йерусалим и ролята на Първоапостолите се явяват прелюдия на Лука за появяването на Павел и неговото дело в Ранната Църква.
За Лука не представляват особен интерес отношенията с юдеите, той ги споменава мимоходом и често описва съпътстващите основната нишка на повествуванието му срещи с тях, представяйки ги в не много добра светлина. Четем нееднократно например, че много от интригите срещу Павел и сподвижниците му имат извора си не в намерението на управниците, които ги арестуват, бият и репресират, а сред първенците на юдейската диаспора, началниците на синагогите.
Преди да обвиним Лука в някакъв първичен и примитивен антисемитизъм, си струва да се вгледаме в историческите факти и извори, останали от онова време. Жената на император Нерон, при чието царуване и завършва Павел своето поприще, екзекутиран по негова заповед, е Попея Сабина - римска матрона, но заедно с това и юдейска прозелитка, такива са и някои от освободените роби при императорите. От най-ранно време впрочем виждаме там и християни, които самия Павел нарича членове на „цезаровия дом” и поздравява от тяхно име християните във Филипи[7]. Християнството не е възникнало като религия за робите и угнетените, не те са били апостолската „таргет-група”, макар и често мнозинството сред членовете на християнските общини да са били такива[8], какъвто е и акцентът в някои исторически романи, описващи онази епоха[9]. Но можем да кажем смело, че макар да не е изключвало като адресати на проповедта си първенците и благородниците в гръко-римския свят, те не са търсени преднамерено и целево, както това са правили проповедниците на ционисткия юдаизъм с цел да създадат мощно лоби, да „превземат Рим отвътре”, което лоби и често са използвали, за да създават неприятности, а и понякога да повдигат гонения срещу християните. Още в Евангелието на Матей са приведени осъдителните думи на Христос срещу тази юдейска политика[10].
Общо взето, ако и да е налице тази конфронтация, която Косидовски засилва, превръщайки я в двупосочна конкуренция[11], отношенията между християните и юдеите, особено тези в Йерусалим, са добри и градивни. Апостолите всекидневно са в Храма, заедно с останалите юдеи, където участват в молитвения и богослужебен живот, а вечер, по домовете на християните „преломяват хлаба” и служат Света Евхаристия[12]. Сам Павел, който сред езичниците, приели християнството, в градовете на Империята настоява и отстоява нуждата да се релативизират старозаветните обичаи и традиции, в Йерусалим е толерантен и почтителен към ревностните за спазването на Мойсеевия Закон юдео-християни. Нещо повече, той продължава да се идентифицира и като фарисеин[13], на своята фарисейска принадлежност той се позовава пред съда на Синедриона, представяйки се като жертва на садукейска интрига[14].
За Лука обаче, основният житиеписец на св. Павел, интерес представяляват неговите срещи и разговорите му с римските и елинските първенци. Лука подчертава, че Павел е римски гражданин, както и доверието на учителя си в римското правосъдие[15]. В XII-та глава Лука настоява да се знае, че Павел не е „купил” римското си гражданство, като мнозина новобогаташи, че е роден като такъв. Лука не пропуска да спомене и че Павел е добър познавач на елинската поезия и философия[16], а това е факт, който и самият Павел косвено подтвърждава[17].
Лука е лекар, както сам Павел го назовава[18] и художник, според Свещеното Предание – пръв портретист на Пресвета Богородица, вероятно сам с благороден произход, води кореспонденция с други представители на римския духовен елит[19]. В книгата Деяния на Апостолите става ясно, че той добре познава самия град Рим, включително кръчмите и улиците. Още в едноименното му Евангелие, предхождащо, според израза му, като „първа повест” Деяния Апостолски, ясно се вижда, че за него съприкосновението между Рим (и Елада) и християнската проповед представлява особен интерес. Лука подробно описва разговора и протеклите събития между Христос и прокуратора Понтий Пилат, подробно описва и подчертава желанието на Пилат да го освободи, защото не намира в него никаква вина, според Римския закон. Това можем да срещнем като акцент и у други сред евангелистите, като у Матей, който намесва и съпругата на Пилат впрочем, която имала, пророческо съновидение относно праведността и светостта на Христос[20] или у Йоан, който споменава за срещата между Христос и елините[21], които Христос приема радушно. Дали в случая с Матеевото Евангелие историята за жената на Пилат е привнесена от по-късния преводач на старо-гръцки език, защото според библейските изследователи то първоначално е написано на арамейски, за което свидетелства множество запазени езикови конструкции и идиоматични изрази в него[22], не се знае, но случая с описаното от Йоан събитие е разбираем. Пак според изследователите на библейския текст, Евангелието на Йоан е може би най-късно написаната новозаветна книга и е писана в Ефес, където Йоан е бил обкръжен от група млади новообърнати в Христос елински философи, помагащи му да преведе християнската проповед за елините, чрез понятия от тяхната философия. Но Лука е този, който разгръща идеята в цяла книга – Деяния Апостолски, проследява я детайлно в живота и проповедническата дейност на св. ап. Павел.
Макар и Лука да ни представя ап. Павел като благороден и изключително добре образован римски гражданин, част от елита на гръко-римския свят, нещо което се вижда и от начина, по който Лука разказва за срещите му с първенците, с които той разговаря свойски, както и те с него, признавайки същевременно всеобщо известната му – и сред юдеи, и сред елини и римляни ученост[23] и така Лука го препоръчва като религиозен и философски учител на своите римски приятели, истината е малко по-пълноцветна. Павел остава приел Христа и проповядващ го, фарисеин.
Свети Павел възприема модерния в негово време, станал популярен с Филон Александрийски, алегоричен прочит на Стария Завет. Но ако за Филон често алегоричния смисъл на старозаветните истории и текстове не само омаловажава, но и изключва направо буквалния им прочит, за Павел това не е така. Съпругата и наложницата (нейна слугиня) на Авраам са символ (притча, иносказание) на „двата Завета” – Стария Завет и Новия Завет, материалния, „плътски” Йерусалим е уподобен на слугинята Агар в нейните взаимоотношения с Авраам, останалите „в Стария Завет” юдеи, не разпознали настъпването на Новия, робуват и в крайна сметка не ще „наследят благословението на Авраам”, точно както Агар и сина им с Авраам са изпъдени от него. Синът на съпругата Исаак обаче е предобраз на Новия Завет, на „горния” Йерусалим, той представлява „потомството на Авраам по дух” – Църквата и той е приет и припознат като истински наследник и син на Авраам[24] . Но заедно с всичко това, в духа на по-късната църковна Антиохийска богословска традиция (в противовес на Александрийската) буквалния, исторически факт и смисъл на използваните като притчи събития не е отхвърлен, не е обявен за излишен от философско-религиозна гледна точка. Богът на Павел не е безисторичен, надисторичен, извън време, материя и история, както е у Филон и това е, заради изискванията на неоплатоническия гностицизъм, който изисква за Божеството пълна трансцедентност, напротив – Бог чрез и в Христос „влиза в историята”[25]. В това формулиране на Христологията Павел е последователен и гениален фарисеин и категорично застава срещу еклектичната и твърде либерална към елинската модна мисъл, позиция и светогглед на садукеите.
Освен това Павел се противопоставя и на навлизането на понятия от гностическата философия и религиозност в християнската теология. Учението за „стихиите световни”, четирите елемента – огън, вода, земя, въздух, което е конституиращо за гностиците, опитващи се да го привнесат в Църквата, Павел обявява за измамно, опасно, прелъстително, нарича го „празна измама”[26], заедно с това отхвърля и опитите за занимания с духовни поучения, изградени върху фантазиране и алегоризиране на „ангелските чинове”[27], което е също характерно за гностиците, опитващи се да „обясняват” как Трансцедентния Бог се намесва в творението, въвеждащи в различни роли Луцифер и Христос по отношение на Сътворението, наричащи самия Христос „небесен еон”, един от многото в подобен ред. Павел атакува гностическата ерес от позициите на характерния за него абсолютен Христоцентризъм, който сам формулира в едно от Посланията си[28], докато св. Йоан Богослов прави същото впрочем в Съборните си Послания, но от позициите на Триадологичната (Светотроична) перспектива[29], също впрочем в полемика с гностиците, които назовава антихристи[30].
Освен всичко това, не са били съвсем прави съвременниците на Павел – ортодоксалните евреи, които са го смятали за рушител на юдейската вяра и традиции, въз основа свободната му и широка интерпретация относно изискванията на обредната част от Мойсеевия Закон. Вярно е, че Павел отменя нуждата от обрязване, особено по отношение на приемащите християнството езичници, вярно е и че релативизира един от каноните на Апостолския Събор в Йерусалим, според който езичниците, тъй както и юдеите, трябва всячески да избягват консумацията на идоложертвено месо, месо с кръвта и мърша[31]. В езичническите градове, особено в големите религиозни центрове, изискването на Събора били почти неизпълнимо, тъй като месарниците били буквално наводнени от месо, което първо било прекарано през езическо богослужение – жреците продавали на търговците месото, което не можели сами да изядат. Павел освобождава християните и от изискванията и задълженията спрямо старозаветния богослужебен календар – и седмичния, и месечния, и годишния[32].
Ще сбъркаме обаче, ако решим, че Павел скъсва с юдаизма. Основаваните от Павел Църкви – религиозни общини не са нито ”клубове на озарени” по гностически, нито са кръжок по интелектуални интереси. Павел преработва и адаптира Мойсеевия Закон към живота на вярващите в нови условия, извън теократично или остатъчно теократично общество, за каквото той е бил предназначен. Много пъти той аргументира мненията и наставленията си с израза „както казва и Законът” – и по отношение на поведението и мястото на жените в Църквата[33], и относно самото църковно функциониране и устройство[34], и по отношение на личните взаимоотношения[35], както и на обгрижването на вдовиците и сираците от Събранието[36]. Свети Павел не може да отхвърли Закона, нито за него той се дели на Десетословие и обредна част. Законът е Тора или според библейския израз „Закон и Пророчество”, в неговата теология той е наречен „добър”, „свят и праведен”[37], той изпълнява ролята на педагог, той просвещава съвестта[38]. Павел по-скоро „прочита” Закона еклесиалистично, в духа на прочита, който Сам Христос в Евангелието задава, а и в духа на фарисейската школа към която Павел принадлежи, тази на Хилел.
Апостол Павел рамкира живота на създадените и градени от него общини върху Светата Евхаристия. В неговата теология тя е „аксиома”, нито интерпретира, нито си позволява частни богословски мнения, като това например по отношение на брака. Коринтяните въвежда в темата направо чрез думите: „Аз от Господа приех това, което ви предавам”[39]. Учението на Павел за Църквата (еклесиологията) е в пряка връзка с учението му за Светия Дух и с Христологията. Църквата е Тяло Христово, сътворено и поддържано по благодатта и действието на Бог-Дух Светий, като това е и целта на разпределяните по волята на Светия Дух духовни дарования сред нейните членове. Чрез Светия Дух Христос е посред нас и ние сме при Христос, според собствения му, неразбираем в друг контекст иначе, израз „в небесни места”[40], той в нас и ние у него, чрез Причастието. Евхраистийната еклесиология на св. Павел се разпростира и към есхатологията му, според цитирания текст в Посланието до Коринтяните, „ние възпоменаваме смъртта на Господа, докле Той дойде пак”, т.е. Евхаристията не е само спомен от историческо събитие, но е и предвкусване на бъдещето, а емблематичните думи “Господ наш иде, който не обича Господа Иисуса Христа да бъде проклет”[41] са разбираеми най-добре в този именно евхаристийно-любовен контекст, защото за Павел спасението е „да се намери у Христос”, а адът – вън от Христа.
Заедно с всичко това, св. Павел организира общините по един особен модел, който има паралелите си в старозаветната история у начина на живот на Старозаветните Патриарси, конкретно този на св. патр. Иаков и дванадесетте му сина – родоначалници на дванадесетте Израилеви колена. Много е казано за това, че сегашната православна църковна йерархия се е формирала и утвърдила едва в края на II в. сл. Хр. Това не е съвсем така. Заедно с епископа, така както е описан в Посланията до Тит и Тимотей, които неслучайно привържениците на споменатата теза „преместват” в по-късно време, отнемайки им павловото авторство, виждаме и колегията презвитери, които Павел оставя в Ефес и натоварва с пастирски функции[42].
Делото на св. Павел в Ранната Църква е епохално и почти всеобхватно. Тук образованието и дръзновението се съчетават с множество разтърсващи и уникални опитности с Христос в лични срещи с Него – от обръщането му към Христа по пътя за Дамаск, когато е тръгнал да организира гонение срещу Църквата в качеството си на Савел от Тарс, през молитвената му борба срещу онова, което нарича „трън в плътта”, вероятно очна болест[43], до споменатите там „премного откровения”, включително пренасянето му в състояние на религиозен екстаз вероятно, до „третото небе” пак там. Затова и сам Бог в откровение за участвалия в приемането му в Църквата Ананий, го нарича „избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви”[44] И макар Павел сам да присвоява за себе си „апостол на езичниците”[45], а пък Петър да нарича „апостол сред обрязаните”[46], сам Петър, когото Римското църковно предание спряга за пръв папа, епископ на Рим, го допуска охотно и често до Римската катедра, а Павел не се колебае да отправя Послания до Римляните с непоколебима пастирска власт, както и до Евреите, ако това Послание е с негово авторство разбира се. Всеки от Апостолите оставя ярка следа в историята на Църквата, но с най-голямо основание можем да наречем именно Павел пръв църковен Вселенски Учител.
[1] Йосиф Флавий, „Юдейските войни” и „Юдейски древности”
[2] Деяния на Апостолите 20:15-20
[3] Зенон Косидовски, „Евангелски сказания”
[4] Никос Казандзакис, „Последното изкушение на Христос”
[5] II Петрово 3:15
[6] Деяния на Апостолите 17:19-34
[7] Филипяни 4:22
[8] Коринтяни 1:26
[9] Хенрих Сенкевич, „Quo Vadis”
[10] Матей 23:15
[11] Зенон Косидовски, „Евангелски сказания”
[12] Деяния на Апостолите 2:46
[13] Филипяни 3:4,5
[14] Деяния на Апостолите 23:6-9
[15] Деяния на Апостолите 22:25-28, 25:11,12
[16] Деяния на Апостолите 17:28
[17] Тит 1:12
[18] Колосяни 14:14
[19] Деяния на Апостолите 1:1
[20] Матей 27:19
[21] Йоан 12:20-23
[22] Според св. Исак Сириец пророчеството, което Матей цитира, че Светото семейство се е заселило в Назарет, за да се сбъдне реченото от пророците, че Месията ще се нарече назареец, което пророчество липсва в прав текст в Стария Завет, е всъщност една игра на думи, разбираема само от евреи – в корена на името на град Назарет е еврейската дума нецер, означаваща младочка, израстък от дървесен ствол и това е игрословица с пророчеството на Исая, че Месията ще бъде „младочка от Йесеевия дънер”, потомък на Давид, чийто баща е Йесей.
[23] Деяния на Апостолите 26:24-28
[24] Послание до Галатяните 3-та и 4-та глави
[25] Послание до Евреите 1:6
[26] Колосяни 2:20-23
[27] Колосяни 2:18
[28] Послание до Галатяните 2:2
[29] I Йоаново 5:6-8
[30] I Йоаново 2:18,19, 4:3
[31] Деяния на Апостолите 15:19,20
[32] Колосяни 2:16,17
[33] I Коринтяни 14:34
[34] I Тимотей 3:2-15
[35] I Коринтяни 5-та и 6-та глави
[36] I Тимотей 5:9,10
[37] Послание до Римляните 7:12
[38] Послание до Римляните 7:7
[39] I Коринтяни 11:23
[40] Послание до Ефесяните 2:4-6
[41] I Коринтяни 16:22
[42] Деяния на Апостолите 20:17-38
[43] II Коринтяни 12:7,8
[44] Деяния на Апостолите 9:15
[45] Послание до Римляните 11:13
[46] Послание до Галатяните 2:7
Няма коментари:
Публикуване на коментар