автор Светослав Ангелов /по записки и мотиви от катехизационните беседи в ПЦДОН/
предходни:
Противно на конвенционалното възприемане на религията като на система от различни забрани, в библейското откровение за сътворението и предназначението на човека по отношение на света и на Бога, срещу една „забрана” – забраната за „първите човеци” да ядат и дори да вкусват от плодовете на Дървото на познанието за добро и зло, стоят поне три „разрешения”, поне три благословии... Отделно от факта, че на човеците е разрешено да се хранят с всичко, което растителният свят предлага (освен с плодовете на споменатото дърво), на тях им е заповядано не да се въздържат, ами да „вършат”, да „правят”. На Адам и Ева Бог заповядва „да се плодят и да се размножават”, заповядва им още „да обработват градината”, в която ги е поселил, но и също така да я „пазят”, да я охраняват. Казано по съвременному, Адам е сътворен „за секс, за труд и за война”, а Ева е неговият „помощник”, който в това му съдейства. Законът Божий сиреч, в изконния си, първобитиен смисъл, не е система от забрани и табута, сред които ние мъчно намираме това, което въобще ни е позволено да вършим и правим,, т.е. той не сковава битието, ами по-скоро си представяме живота „по Божия Закон” като една обширна област на нещата, които свободно и радостно можем да правим, па макар и неизбежно означена с определени граници, каквито се явяват малкото забрани, които са не толкова ограничения за човешката свобода, колкото означения пред пропастите за битието ни, пред местата и „териториите”, в които, ако ги прекрачим, ще намерим своята лична гибел. В границите на битието свободата, дадена на човек от Бога, е необятна, но тя дори стига дотам, че Бог му оставя волята да избере, ако му се прище, даже смъртта.
Всяка една от тези дейности и процеси - сексуалната интимност между мъжът и жената, трудът като негово естествено състояние и дейност и воюването за праведни каузи, макар белязани от греха да носят знаците и усещанията на покварата и злото, да ухаят и на смърт, съдържат и доста от автентичния си, благодатен заряд и смисъл, каращ човека да се чувствам удоволетворен, щастлив, пълноценен, да изпитва даже екстаз.
В сексуалността във висша степен се осъществява онова разкриване един за друг, споделянето, което едновременно с това е и проникване в другия (без взаимно обезличаване и смесване), в което ти си допуснат, понеже си предизвикал доверие, накарал си другият да повярва, че няма да нараниш или да се опиташ да унищожиш и което става чрез и във любовта, във взаимното покриване на слабините е и оня акт на взаимна защитеност и сигурност, който съпътства всяка истинска интимност. Следвателно сексуалният акт е и един от начините да се живее според онзи образ и начин на живот – битие на споделеност и общение, за който стана въпрос в предходната беседа и за който човекът е сътворен и в който се осъществява и възпълва Божия образ и подобие в него по модела и начина на живот в Самата Света Троица, където всичко това се осъществява по тоя същия начин, само че на едно духовно и светотайнствено ниво.
Грехът обаче превръща сексуалното общуване от кулминация на интимност и взаимно доверие в средство за манипулация или доминация на другия, за неговото поробване и обезличаване и заедно с това самия друг човекът превръща в инструмент за постигане на собственото егоистично удоволствие, задоволяване на нагон и физиологическа необходимост. Грехопадението биологизира и оскотовява т.е. сексуалността, като при някои от популярните днес сексуални извращения можем да говорим даже за нейното обесовяване. A оргазмът вече не е споделената радост с другия от него самия, от вашето съединение в любовта, а самоцел, като дори чуждият оргазъм, ако въобще е нечия цел в такъв тип общуване., става „въпрос на себедоказване”.
В промисленото от Бога да се осъществява в атмосфера на любов и доверие, в свобода и радост, грехопадението внася сянката на смъртта и ужаса. Първият сексуален контакт вече е свързан с болката на дефлорацията у жената и страха да допуснеш друг зад едни съкровени граници (а у мъжа със страха дали е наистина приет зад тия граници), първото раждане за жената пък е истинска битийна криза, според народния наш израз – родилката-първескиня, раждайки, е с „единия крак в гроба”, а в това е и смисълът на „култовата нечистота” на новородилата жена в Стария Завет – раждайки (давайки живот), тя твърде много се е уподобила на Бог-Яхве, приближила до Него и затова, подобно на св. цар и прор. Мойсей, който завръщайки се от срещата със Светия Бог крие лицето си, защото за неосветените израилтяни е опасно да виждат славата, зрачеща от това лице след срещата с Бога, родилката в продължение на 40 дни, според старозаветните предписания, не бива да бъде виждана от никой външен човек, не бива да влиза и в храма, тя е „лихуса”. Освен, че се приближава до Бога, раждайки, дарявайки живот и така се уподобява на Него, родилката се приближава и до смъртта, до собственото си битийно унищожение в усилието да „породи живот”. Но и както в сексуалния акт по Божия милост остава оргазмът като бледа сянка на оня първоначален екстаз, за който човек е сътворен, който той получава от живота в общение, така и рискът и ужаса на родителите е възнаграден с неописуемата радост от новородения човек.
За Пресвета Богородица Църквата вярва и изповядва, че е родила Младенеца Иисус безстрастно (без страдания), освен че Го е заченала безсеменно (без участието на мъж), може би част от смисъла на безстрадателното Рождество на Христос e и този, че за разлика от нас човеците, при които след Грехопадението всяко дело е малко или много свързано с взаимно насилие и причиняване на страдание, то когато Бог „докосва и се съединява” с човешката природа, то става в свобода и радост, без никакво насилие, без увреждане на естеството, в което е и вероятното обяснение на православния догмат, според който Пресвета Богородица остава девствена (Приснодева) даже след като е родила – човешката природа у Мария не е по никакъв начин накърнена, увредена от Божествената намеса. А обратно на доверието и спокойствието, с които Девойката Мария отговаря на св. арханг. Гавриил, известяващ я за Божието намерение към нея – „Ето Рабинята Господня, нека ми бъде според думата ти”, след грехопадението Адам и Ева скриват, най-вече един от друг, именно слабините си чрез препаските от смокинови листа, които идат да подменят взаимното покриване и защитеност „един в друг”, освен дето се скриват и от Бога „между градинските дървета”. И защо именно слабините си, своите интимни телсени части скриват те? Защото освен, че това са частите, които мъжът и жената откриват един за друг при сексуалния акт, когато между тях царят любов и доверие, изгубени след взаимното предателство – изборът на смъртта, в който всеки от тях прави другия съучастник по своя си начин, тези части, неслучайно наречени „слабини”, са и местата от тялото, в които всяко живо същество е физиологически най-уязвимо, които при атака срещу него всяко живо създание първо прикрива. Грехът биологизира битието на човека, оскотява го сиреч, както вече казахме – сътворения да се разкрива и да споделя себе си, подобно на напълно Открития пред нас Христос на Кръста, започва да се крие и покрива всячески, започва да преживява всяка среда и всяка другост като застрашителна и враждебна
* * *.
Хората, особено във фолклорните песни виждаме това, пеят основно за три неща – за любовта между мъж и жена (като трябва тука да подчертаем, че в автентичния фоклор любовните песни съвсем не са тъй „фризирани” и „стерилизирани” като в този, който се популяризира, ами са доста по натуралистични и откровено еротични), пеят за труда, пеят и войнишки песни. Както казахме в началото още – човекът е сътворен за „секс, за труд и за война”. Грехът обаче във всяко от тези неща внася сянката на покварата, размесва ги със злото. Сексът става самоцелно удоволствие, трудът се превръща в робия и средство за взаимна експлоатация между човеците, войната пък, вместо да е защита на Божието Творение от злото и дявола, в което човек е поставен от Бога да домакинства и да князува под Бога, става средство за грабеж, повод за насилничене и онеправдаване на другите, при коeто се унищожава и самото това творение.
Следователно можем да кажем че, грехът все-таки не осуетява Божия план за човека – човеците продължават „да се плодят и размножават”, продължават да се трудят и да воюват, за да запазят плодовете от своя труд или за да ги умножат, но всичко това се случва не вече по онзи благодатен и свободен, радостен начин, предвиден от Бога в Началото, ами чрез доминация, чрез завладяване и чрез насилие – взаимно и над целия останал свят. А Едемската градина очевидно не е била място за вечно пребиваване на Адам и Ева, защото Божията Заповед да се плодят и размонават, като напълнят и обладаят (цялата) Земя предшества Грехопадението им. Очевидно начинът да напуснат Едем, за да започнат да „обладават и пълнят Земята” не е бил тоя, който те са избрали – да бъдат изгонени, вместо да бъдат изпратени подобно както Христовите Апостоли „по цялата земя”. Адам и Ева, прогонени, разнасят по Земята своето зло и поквара, своята вражда помежду си и с Бога, което се вижда на дело още в историята с братоубийството между първите им две деца – Каин и Авел, докато изпратените впоследствие от Христос Апостоли ще разнесат „до краищата на земята” друго – ще разнесат Евангелие – вестта за помирението между Бога и хората и на хората помежду им... И в действителност цялата човешка „цивилизаторска дейност” в Божието творение, вследствие на нашия грях и отделяне от Бога, е всъщност насилничене над творението, укротяването и подчиняването му, докато то всячески се бунтува срещу това свое „култивиране”, осъществявано чрез насилие, което в библейския разказ за последиците от греха според Божиите думи към Адам и Ева след Грехопадението е представено като „борба” между човека и земята, която на опитите му да я култивира с пот на челото, ще отговаря с „раждането на тръни”, а накрая тази война със земята ще бъде изгубена от човека, защото тя ще го погълне, понеже „е пръст и в пръстта ще се върне”, ще го погълне. У него самата земня „разпознава” насилник, хищник и тиранин, пък без Бога човешкото битие е достатъчно крехко и уязвимо, при все средставата, „постижения на научно-техническия прогрес”, чрез които човек се мъчи да утвърди своето господство над света „без Бога”. Обратно на това – у светците и благовестителите на мира земята „познава” собствения си мир и добруване, затова и често телата им, предадени „на земната пръст”, не само не се разпадат, ами дори мироточат и благоухаят, земята, в определен смисъл, сама ги прославя и им оттдава доброволно и без насилие силата си, вместо да ги „погълне” и превърне в пръст, в пепел и прах.
Обратният процес на завръщане към Началата на Божието Творение ние виждаме, както вече описахме – първо у Пресвета Богородица, наричана затова от Свещеното Предание и „Втората/последна Ева”, така и у Господ Иисус Христос, наречен от Блажения Павел в Свещеното Писание „Втори/последен Адам”. На Кръста, в Богочовечеството на Христос, тъй както Бог и човек са съединени в Него свободно и в любовта, сам Той като Личност се открива за нас достъпен и беззащитен, за да ни приеме у Себе Си и чрез Себе Си в Бога, да ни съедини у Себе Си, свободно и в любовта, с Бога, тъй като ние сме се оказали неспособни да премем Него и един-другиго помежду си. Кръстът, на който Христос се разпъва, пак според св. Павел, е „послание на помирението”, той е уверение затова, че Бог не враждува с нас. Заедно с това Голгота е и „демонстрация” на факта, че ако човек е открит (и покрит от Бога), то и неговото себеоткриване за другите човеци не може да представлява никаква угроза за личността и битието му, независимо от това какво те биха могли да му сторят, дори да е подобно на стореното над Христос, защото, пак по думите на Божествения Павел, „неговият живот е скрит с Христос в Бога”.
следва Грехът като престъпно и неевхаристийно дело
Няма коментари:
Публикуване на коментар