петък, 22 март 2013 г.

Кръщението




автор: Светослав Ангелов

1. Корабът на спасението
Подялбата между Стар и Нов Завет е условна. Не само е Един и Същ Този, Който говори сред народа Си, но и смисълът на това, което Той казва, не е в истинско противоречие между двата Завета.
“Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.” (Матей 5:17)
Ако проповедта на Старозаветните Пророци е адресирана към Израил, а чрез Израил и към народите, които влизат в досег с него (кн. Амос, кн. Захария), то проповедта в Новия Завет е адресирана предимно към Църквата, а чрез Църквата и към света. Израилтяните са имали съдии – златното време на тяхната социална история, преди да допусне Бог възцаряването на Цар, неохотно. В нашето Събрание съдят Епископите. Бог, чрез Закона и своевременното пророческо слово организира общество в Стария Завет, а чрез Апостолите в Новия – Църква.

Паралелите не са един и два…
Св. ап. Павел на Тимотей възлага да съди и отсъжда в Църквата.  “Против презвитер не приемай обвинение, освен ако е отправено от двама или трима свидетели” (1 Тимотей 5:16).  Този съд, разбира се, не е едноличен, подразумява се, че съдът е предстоятелство, а не самочиние, Епископът предвожда Събранието в съда, а не го замества: “Когато някой от вас има нещо против друг, смее ли да се съди пред неправедните, а не пред светиите? Или не знаете, че светиите ще съдят света? И ако вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите за най-малките неща? . Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи. Тогава, ако имате житейски тъжби, поставяте ли за съдии онези, които от църквата се смятат за нищо? “(1 Коринтяни 6:1-4).
В Апостолско време на Църквата се е гледало не като на място,  където определена група чудаци извършват някакви свещенодействия, а като на възстановен Свят Божий и за никого не е било чудно, че Събранието може да отсъжда, относно неща, за които днес наум не би ни дошло да търсим “църковни решения”. Това се дължи на факта, че християните са гледали на себе си като на Нов Израил, те са създавали пълнокръвно общество, а не са били сбирка от игноранти… Но да направим важна уговорка. Църквата не е била “рупор към света”, когото самочинно ползват днес някои клерикалисти, за да “известяват Волята Божия” от името на Църквата и вместо нея, докато Църквата немее или още по-зле – докато ние, изумени от нещата, които говорят понякога предстоятелите ни, се пляскаме с длани по челата от неловкост. Тя е била място, където светът е внасян, за съд-среща с Бога и там, в диалог, е срещал Бога Си.
Дали си измисляме последното? Не. Вижте как е изглеждало Богослужението в Коринт:”Тогава, братя, какво става между вас? Когато се събирате, всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. Всичко да става за назидание. Ако някой говори на непознат език, нека говорят по двама или най-много по трима, и то по ред; а един да тълкува. Но ако няма тълкувател, такъв нека да мълчи в църква и нека говори на себе си и на Бога. От пророците нека говорят само двама или трима, а другите да разсъждават. Ако дойде откровение на някой друг от седящите, първият нека млъкне. Защото един след друг всички можете да пророкувате, за да се поучават всички и всички да се насърчават;  и духовете на пророците се покоряват на самите пророци. Защото Бог не е Бог на безредие, а на мир, както и поучавам по всички църкви на светиите.” (1 Коринтяни 14:26-33)
През ум не му минава на Апостола да забрани диалога, да заяви, че в Църквата подобава епископски или презвитерски монолог. Павел настоява не за спирането му, а за реда в него. Този модел никак не е нов. Още в Стария Завет виждаме как Пророк Илия се изправя срещу Цар Ахав, срещайки го по пътя, как властно му говори. Съдопроизводството в Древния Израил пък, според Мойсеевия Закон, винаги става публично, през деня, сред народа, решенията не са еднолични на царя, съдията или пророка, а винаги след щателно и явно изслушване на двете страни при наличието “двама или трима свидетели”.
Съвсем не случайно в проповедта си пред евреите Архидякон Стефан нарича  Израил “църквата в пустинята”, а в същото това Послание до Коринтяните Павел прави паралел между Евхаристията и ядената от евреите Небесна Манна, кръщението на християните пък сравнява с преминаването им през Червено море. И както последното е било повод за Божия Праведен Съд над Египет, така и Християнското Кръщение днес възвестява Съд над мира сего, но на това ще се върнем след малко….Думата еклесия (църква) е старогръцка. Тя означава събрание, по-точно “свикано събрание”. Така са наричали в Атина събранието на пълноправните граждани (без робите и жените), когато трябвало да се реши някой важен за Града проблем и всеки е имал право на глас от свиканите. Обсъждането пък се е наричало Литургия (Народно Дело). Когато Платон благодари на боговете, че не се е родил “жена, варварин или роб”, вероятно има предвид не друго, не някаква фиктивна омраза към тези слоеве, а благодари за правото да участва пълноценно в живота на Полиса. Право, на което се радва и Аристотел и даже не разбира как така някой може да не се интересува от политика, имайки възможност да я прави, Аристотел нарича такъв човек идиот.
И от двете бързи разходки (и в Стария Завет, и в Древногръцката политическа история) виждаме, че Църквата никога не е гледала на себе си като на откъсната от света. Напротив, смятала се е за негово средище. За мястото, където светът става Църква в Общо Дело – Литургия, чиято Цел, Венец и Кулминация е Светата Евхаристия – завръщането на света под любящата и грижовна власт Божия. Ако има някакъв общосоциален и политически етос (а има), които изтича от Църквата към света, този етос е Литургичен. Опитът да бъде подменен с тоталитарен, индивидуалистичен, е обратен поток – на светски етос към Църквата.
* * *
Християнството обявява Съд Божии над света. Но този съд не е тираничен, садистичен. Другото негово име е кризис. Свят сред смъртта предлага именно християнството, Ноев Кораб сред Потопа. В кн. Битие за Ной се казва, че събрал всички видове животни в Спасителния Ковчег, че от синовете му сетне произтекли всички човешки раси. И това е иносказание. То означава, че Ноевият Ковчег е привидна смърт за света, а  всъщност е неговото спасяване, съхраняване. По същия начин Църквата е Събрание от привидно умъртвени (потопени) за света люде, които в това потапяне намират спасението си – своето и на света – събират света в Кораб (Църква) чрез  себе си, умират с Христос, покрити с вода – символичен гроб, но и възкръсват в Христос. Затова и в Богослужебния чин на Кръщението, кръстеният веднага след това бива причастен с Тялото и Кръвта Господни.
“Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да  участваме в смърт, така че както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото.” (Римляни 6:4,5)
…Но това – нашето идентифициране с Христа, Новата Твар, в която Бог ни възсъздава, която никак не е нова, а е по-скоро изгубената в Адам стара, е тема на следваща проповед.
2. Живата вода

“В начало създаде Бог небето и земята. А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната; и Дух Божий се носеше върху водата. И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.” (св. прор. Мойсей – Битие 1:1,3)
“Яви се човек, изпратен от Бога, на име Йоан. Той дойде за свидетелство, да свидетелства за Светлината, за да повярват всички чрез него” (св. ап. ев. Йоан Богослов 1:6,7).
“…А в последния ден, великия ден на празника, Иисус застана, издигна глас и каза: Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както казва Писанието.” (Иисус Христос, Йоан 7:37,38)
“….защото в Него живеем, движим се и съществуваме; както и някои от вашите поети са казали: “Защото дори Негов род сме.” (Павел от Тарс, Деяния Апостолски 17:18)
Блажени Августин  пише: “В Новия Завет е открит Старият, а в Стария е скрит Новият”. Тоест не е възможна библейска херменевтика, цялостно тълкувание,  разбиране в пълнота на даден фрагмент или идея, без да се проследи връзката между Двата Завета, същностната кореспонденция помежду им е не само в асоциациите и образността, а и във философията им. Предния път си говорихме за това как Архидякон Стефан нарича Израил “Църква в Пустинята”, ап. Павел пък сравнява преживяванията на евреите при Изхода от Египет с Християнските Тайнства – Кръщението, Евхаристията…
Това е най-малкото.
Когато наставлява новоначалните християни в градовете, където той е създал Църковни общини, Павел често се аргументира в напътствията си с израза “както казва и Законът”. И то не само, относно социалния живот на групата, но и относно Богослужебния ред нерядко. Това впрочем е добро вътрешно свидетелство в текстовете, че са писни наистина от Савел Тарсянина (св. ап. Павел). Подходът към проблемите е фарисейски, при това либерално (хилеловски) фарисейски. А за този апостол знаем, че е възпитан във вярата като юдеин “при нозете” на хилеловеца Гамалиил.  На Коринтяните Павел казва: “Ето, второ писмо ви пиша. При думата на двама или трима свидетели ще се потвърди всяко слово”, имайки предвид… двете си писма като “двама достатъчни свидетели”. Един изключително “творчески подход” към Закона, при все плътното осланяне на него.
* * *
Св. Йоан Кръстител, Господният братовчед и Предтеча, не гледа на себе си по никакъв друг начин, освен като на Пророк, изпратен от Бога да предвести идването на Месия като съвсем скорошно събитие. Не като на религиозен реформатор, носещ новости, не като основател на ново религиозно движение, а като такъв, който “тича пред колесницата на Царя”, прогласявайки  идването Му (каквато е била светската практика със земните Владетели по онова време). Йоан е пророк, както Исая, Еремия, Амос, нищо повече сиреч.
Така е и с Кръщението. Едно наум, че ритуалните умивания са били популярни отдавна и сред фарисейската, и сред есейската фракции. У фарисеите то е било част от религиозните обреди, свързани с ежедневни ситуации като миенето на ръцете преди ядене – за грях се считало, едва ли не, да се храниш с немити ръце. Много е вероятно да са правили асоциации с умиванията при свещенодействие в Старозаветния Храм. При есеите са били практикувани и цялостни умивания, в Кумранските им общини при разкопките са открити баптистериуми, с цел да изобразява символично и цялостно “умиване на грехове”, т.е. налице е вече сотериологичен/спасителен аспект…
Кръстителят Йоан очаква Месията, макар и есей – останалите есеи, като цяло, са очаквали нещо малко  по-друго. А именно Съд Божий над света, един вид Нов Огнен Потоп (този възглед се отразява и в Петровите Послания, кадето св. ап. Петър очевидно цитира на няколко места есеиска книжнина: “като очаквате и копнеете за идването на Божия ден, когато небето възпламенено ще се разпадне и стихиите нажежени ще се стопят” (2 Петрово 3:12.)) Кръстителят очаква Бога, те – обикновен праведен учител. Тяхното обострено чувство за всеобща греховност е породило и своеобразен катастрофичен възглед за историята. Женитбата сред тях не е била популярна, не само защото се очаквал скорошен Апокалипсис, а защото разплождането би увеличило злото в прехождащия вече свят,  били са строги постници, целогодишни, както виждаме и у диетата на Кръстителя. Но, ако те са очаквали Божието неизбежно Възмездие, Йоан е очаквал друго, той е очаквал… Самият Бог, ако за тях “спасението на света” минавало през неговото унищожение, то за Йоан очевидно спасението е било в Личностната намеса на Бога, а не в Историята като неизбежност, като безлична неумолима присъда. Есеите проповядвали унищожение на света, заради греховете му, кръщение-удавяне в гняв и огън, Йоан проповядвал Едного, Който ще диференцира – ще кръщава или със Светия Дух, помазва, потапя в Него тия, които искат да приемат участие в Новото Творение, започващо от Него,  с Него,  чрез Него и в Него, тук и сега  или с огън тия, които настояват да останат със старата умираща твар, да останат духом “в Содом и Гомор”.
Ако и в християнската традиция водите на Кръщението символизират Съда Божий, то акцентът е повече на Пресътворението, изцелението на света,  което започва, заедно със Съда. В такъв смисъл няма нищо парадоксално в думите на Христос, че едновременно носи на света и съд, и надежда, и присъда, и изцеление, и меч с огън, но и възкресение. Връщайки се в своето изначално състояние на очакване – водата, която е покривала Земята преди началото на Творческата Седмица и тази, която я е покривала при Всемирния Потоп, света се смирява пред Бога, изповядва своята безизходност и моли Бога да го сътвори наново. В такъв смисъл водите на Кръщението са води на живота, а не на безнадеждната смърт. Светът изповядва своята мъртвост без Бога, утихва, за да измоли от Бог да се… върне в него и среща Бога си в Иисуса Христа, чрез Светия Дух, Който за едни е ухание за живот, за други – смъртоносна миризма, пак по думите на Божествения Павел, но във всеки случай носи всекиму новина…
* * *
А по какво се различава християнското Кръщение от Йоановото, така че Павел трябва да кръсти “името на Иисус” едни Йоанови ученици, познаващи само неговото покайно кръщение, но и защо все пак Христос премина през Йоановото кръщение Сам, ще си говорим непременно друг път…
3. “… и море нямаше вече”
…Казват някои, че изразът “и море нямаше вече” се отронил с облекчение от устните на св. Йоан Богослов при видението на Новите Небе и Земя, поради това, че тогава от дълго време е бил заточен на о. Патмос. Той със сигурност не си е прекарвал времето в писане и медитация, на Патмос е имало каменоломни, заточените са работили на тях. На острова Йоан попада, както гласи Преданието, след като първо се опитват римляните да го инквизират чрез потапяне в казан с врящо масло.
От казана, по милост Божия, излиза невредим и получава “замяна на присъдата” – присъда за това, че проповядвал Разпнатия – заточение… Оглеждал се е наоколо, докъдето му стигали очите и навсякъде виждал море. Когато видял в екстазис Новите Небе и Земя, възкликнал: “…и море нямаше вече”…
Глупости, свободни съчинения.
Никoй от нас не е бил там до него, за да си прави такива фантастични псевдолитературни етюди по предположения какво сам би почувствал на негово място…
* * *
Водата, както казахме предния път, е символ на смирение, на пасивно очакване Бог да снизходи, да започне Новото Творение. Комуто се струва, че такъв херменевтичен подход, търсене на кореспонденция между книгите Апокалипсис на Йоан и Битие е пресилен, неоправдан, нему ще пропомним, че има безспорна кореспонденция между Апокалипсиса и много други старозаветни книги – Конниците от там ги срещаме в кн. на св. прор. Захария, Седемте язви (наказания Божии над Богоборния свят) в кн. Изход, хибридните зверове в кн. на св. прор. Данаил, четейки описанието на  Храм, измерването му в “педи, лакти и пр.”, описанието на “живите същества около Престола на Бога”, неволно се сещаме за кн. на св. прор. Езекиил, дванадесетте апостоли и дванадесетте “старци” пък ни напомнят есейските книги “Апокалипсис на Енох” и “Завет на двададесетте патриарси”… Да, влиянието на есейската теология върху св. Йоан Богослов е очевидно, в неговото Евангелие именно дяволът е наречен “княз на този свят”, в негово Съборно Послание се настоява, че “светът в зло лежи”… Все пак Йоан не е фаталист по есейски, с очевидно трезвение очаква и сочи Божията постоянна намеса в Историята и окончателната реабилитация на света като свят Божий… в който няма вече… море… Морето (водата) не е само положителен символ в Свещеното Писание, той сочи не само на ново начало, на ново творение. В Апокалипсиса виждаме, че от там именно излизат и хибридните зверове с множество глави и рогове, които обслужват богоборството.
“Каза ми още: Водите, които си видял, където седи блудницата, са народи и множества, племена и езици.” (Откровение 17:15)
Оставен сам на себе си, на свои сили и инициатива, светът ражда антихристите. Очакващ с вяра и надежда Божията Персонална намеса обаче, светът ражда Христос, по силата и действитето на Светия Дух.
Освен, че във видението на Йоан няма море, то не е е нужно вече, защото светът е вече укрепен върху подвига на Христос, намерили сме у Христа своята идентичност, охристовили сме се, в новото творение няма също така слънце и луна.
“…и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито  от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват  вовеки веков. (Апокалипсис 22:5)
Спасените, окончателно възстановените от Бога в Христос чрез Светия Дух, са вече независими от природните детерминанти, Сам Бог се е превърнал за тях в храна и питие, и в нетварна светлина, и в жива вода. Това е Христовата Църква – прославена и победила, “облечена в Сънцето, с Месечината под нозете си”, както и на друго място в Апокалипсиса се казва, Цялата в Бога, покрита от Него и откриваща ни се в Него и чрез Него.
* * *
Христовото Благовестие сиреч, не проповядва “свещеността на водата” или въобще на материята, а Персоналната намеса на Бога, завръщането Му в нея, в света и преобразяването им в нов образ – на нея и на света. И без да е идеалистично, наивно, Благовестието на Иисус – от една и съща вода излизат и хибридни ужасяващи чудовища, но и Църквата, облечена в своето Слънце Христос -  е оптимистично, като основанията за оптимизма си корени в Господа, в Бога Личност, в Бога, Който Е, Който не престава да работи, според думите на Христос, да устройва нас, уподобявайки ни прогресивно, чрез Светия Дух, на Себе си и нашето спасение, прославянето ни в Църква – теократично общество, събрано около Него в отношения на взаимна любов, доверие, заедност… Водата е средство. И какво ще роди тя е въпрос, свързан не с нейните качества-некачества, а с това, кой ще я раздвижи и употреби. Нашето новорождение е “от вода и Дух”, не само от вода, но и от Духът Божий, движещ водата, не без материя (спиритуалистки), но главно чрез Личност (не тоест и детерминистки, а именно в свобода от ограниченията и предопределението, което материята в себе си съдържа и с които ни поробва, ако я оставим да ни владее безлично).
* * *
Затова, когато еретиците петдесятници твърдят, че водното Кръщение е само първата стъпка към християнското Новорождение и това Новорождение  е непълно, незавършено, без допълнителното духовно преживяване, свързано с емоционални екстатични събития, което наричат те “Кръщение със Светия Дух”, показват неразбиране за това как Древната Църква е гледала на Кръщението – “елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся” – “Тези, които в Христа се кръстихте, в Христос се облякохте” пее Църквата, по време на Тайнството Кръщение, това е директен цитат от св. ап. Павел. Така че, вярваме – Кръщението не е добро пожелание за това какво би искал да ти се случи, то е Тайнство на Вярата, в което човекът е намерен от Бога сред водите на хаоса, оформен, възсъздаден и одухотворен в Христос. Ако Кръщението на св. Йоан Кръстител е символ на покаяние, смирение, очакване, предимно дело човешко – да притихнеш, за да дочакаш Бога, то Кръщението “в Името на Отца, Сина и Светия Дух” е дело на реално пресътворение, то е дело на Цялото Триединство Божие – на Отец, Син и Свети Дух в  единство. Отец изпраща Сина Си в света – сътворява материята (“В начало Бог сътвори небето и земята.” (Битие 1:1) и започва да Го търси чрез Духа Светаго (“А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.” (Битие 1:2), да го оживи, задвижи – “Понеже които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове. (Римляни 8:14)

* * *
Купелът на Кръщението се обикаля трикратно от свещеника, кръщаемия и кръстника му… Кой кого от Триединството символизира не ми се мисли сега и дали въобще имаме основание да търсим подобна символика. Но в същината си това е алюзия към цитираните текстове от кн. Битие. И понеже делото на Пресътворението на човека е дело на Цялата Света Троица, в заедност и съдействие, затова и кръщаемият се потапя три пъти в купела “в името на Отца, Сина и Светия Дух”, тази сакраментална формула, макар да се основава на думи на Самия Христос, впрочем не е най-старата, първата, по свидетелство на св. Лука в Деяния Апостолски, е била просто “в името на Иисус” …
Обличането в Христа, по волята на Отца, чрез благодатта и действието на Бог Дух Свети, се случва в Кръщението. Новата Твар, в която се преобразяваме, подлежи на растеж, укрепване, развитие, чрез упражняване на духовните дарове, харизми:
“И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители,  за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство,” (Ефесяни 4:11-13)
Тя не е застрахована от опасности, изкривявания, грешки в растежа:
“Дечица мои, за които съм пак в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас” (Галатяни 4:19)
Но в същината си е добита в купела на Кръщението, усъвършенстването и е път и растеж, и утвърждаване в нещо, което имаме вече, добили го по благодатта Божия даром, ние растем, крепнем в “благодат и истина” като Христос, а не се напъваме и силим, за да се удостоим някога, неизвестно кога и съмнително дали, да се уподобим Нему, което ни прави достойни от самия момент на нашето Кръщение-въцърковяване да ядем и пием Христовите плът и кръв, както е и в самия Богослужебен чин на Тайнството…
* * *
“Защото както Йона беше в корема на морското чудовище три дни и три нощи, така и Човешкият Син ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи” (Матей 12:40)

Христос слиза до недрата дори на самия Ад, за да изцели естеството ни, слиза до там, за да бъде потърсен от Бога и намерен, заедно с нас, изведен изсред водите като Слънце на Правдата, с “изцеление в крилете си”, както обещава Бог чрез св. прор. Малахия. Даже ще си позволим и още едно сравнение, без да сме напълно убедени, че имаме основание за него, макар и известно такова да ни дава все пак факта, че тук Господ определено прави някаква алюзия, нямайки предвид само пребиваването Си в гроба след Разпятието, което така или иначе не обхваща три денонощия… Три дни и три нощи преминават, а на четвъртия Бог сътворява Слънцето, което, както знаем тези от нас, които живеят до море, сякаш излиза отсред водите му при изгрева си…
* * *
Христос се потапя сред водите на Кръщението (Йоановото Кръщение) не, за да се умие от грехове, а за да ги изцели, да ги направи за нас спасителни, както пише и митр. Антоний Сурожский…

Няма коментари:

Публикуване на коментар