петък, 22 март 2013 г.

Дух, душа и тяло




автор: Светослав Ангелов

Въведение
Темата за състоянието на мъртвите не е никак трудна, ако се придържаме изцяло и неотстъпно към Библията (Свещеното Писание на Стария и Новия Завет). Но вземем ли предвид множество религиозни напластявания върху мисленето и на християните, и на юдеите в древност, става проблемна и хлъзгава. Става “тънка”. Аз обаче не умея да пипам тънко. Ако умеех, досега щях да съм поне Президент. Бих се разхождал с тюрбан, примерно и бих ходил даже до кварталното магазинче със самолет. Та, значи хем са ми дебели пръстите, хем помежду им е твърде широко и разсъждавайки гласно върху това, което съм чел, ако счупя два-три чужди аргумента или ако пет-шест други ми се изпързалят между пръстите, не се сърдете, моля ви, не е нарочно… При все това днес, пишейки, възнамерявам да бъда възможно най-предпазлив и внимателен. Ако ви се стори, че текстът звучи като разходка на слон в стъкларница, знайте, че се дължи на особеностите на пишещия, но в никой случай не и на намеренията му, които са всъщност от благи по-благи…
… Длъжни сме да страним и от неоезическия примитивно-религиозен окултизъм, отварящ често и широко вратите на нашето “християнско съзнание” за всякакъв вид съмнителна феноменология, правещ ни или безкритични спрямо нея, или безсилни в критиката. Длъжни сме да се пазим и от философския материализъм (и древен, и модерен), който ражда или морализъм, или аморалност.

Какво имам предвид ли? Не бягайте още, не е сложно за разбиране засега.
Погледнете феномена Ванга. Тя, Ванга, комуникирала с мъртвите, макар и “по свой”, неканоничен, извънцърковен начин. Нашата Поместна Църква още не взима ясно становище относно това що за феномен е била тази жена. От една страна е страха да не бъдем укорени в сляп догматизъм, заповядвайки на Бога как да действа чрез хората и кой да избира, от друга е опасението да не влезем в конфликт с наранената национална гордост на българите през последните десетилетия, която търси компенсация чрез експонирането на “родни величия” като Ванга, Петър Дънов, от трета е битуващото сред “християнския народ”, пък и широко разпространеното сред богословите ни мнение, че светът на мъртвите е един съвсем реален и самостоен свят, че душата съществува без тялото самодостатъчно и независимо в него, че тоя свят понякога се допира до нашия свят по разни начини… На един институционален план, както винаги в последно време, постейки прецеждаме комара, а гълтаме камилите. Мнозина, с архиерейски благословии, воюват с “необогословието”, с “неоправославието” по разни начини, а с душегубния окултизъм поддържат толерантен паритет, защото не са сигурни как е “конюнктурно най-безопасно” да постъпят… Но това е друга тема… Освен на напластяваното със столетия гръко-римско философо-религиозно мислене, което още отчасти доминира в интелектуалния ни кръгозор и току възкръсва, изненадващо витално, това двоеумие се дължи и на факта, че прекалено често черпим основание за догматични/доктринални възгледи не от Догматите на Църквата, ами от изказванията и мненията на отделни светци, духовни старци, от случки, описани в “древни Патерици”, без да взимаме предвид до каква степен самите тия хора (взети индивидуално и поотделно) са били под влияние на културологични детерминанти, популярни предразсъдъци, собствено невежество по някои въпроси. Това, само по себе си като подход, е не просто отричане на Съборното начало/разум в Църквата, което е висшегласно по въпросите на Вярата (за което и вярваме, че е глас и постоянно водителство на Бог-Свети Дух), подмяната му с индивидуални разбирания и преживявания, “осветени” чрез едно профанизирано разбиране за човешка святост, приравнена с индивидуално безпогрешие, но в един по-късен етап се превръща в алтернативно съборно разбиране, някой религиозен спекулант съумява да синтезира тези индивидуални, а понякога и извадени от контекста си, разбирания, да ги структурира, да ги превърне в нова догматична система с оправданието, че уж възстановява старата, автентична… Да не посочваме примери, макар да ги има вече около нас, в непосредствена близост…
Другата крайност е материализмът, философски и религиозно подплатен… За садукейската секта (фракция) в юдаизма знаем, че под влиянието на гръко-римската късно-антична философия – епикурейство, хедонизъм, стоицизъм, проповядвала именно материализъм. Садукеите, според Евангелието, не вярвали “ни в дух, ни в ангели, ни във възкресение на мъртвите”. Това от една страна води до формален морал – “Дръж се прилично, за да ти е добре утре”, а после въвежда и пълна безнравственост – “Яж и пий, защото може и да не вкусиш плодовете на добротворството си, ако утре вземеш, та умреш”. Първото виждаме у Епикур, който не вярвал ни в задгробен живот, ни във възкресение на мъртвите – “Защо да се страхувам от смъртта? – казвал той – Когато аз съм тук, нея я няма, когато тя е тук, мен ме няма”, но проповядвал въздържание, умереност, за да се продължи “единствения живот” като време и качество. От друга страна виждаме Хедон, който пък издигнал като висша цел телесното удоволствие именно пак по причина на това, че животът е така или иначе (и в двата случая – морален и въздържателен или пък не чак толкова) кратък, преходен – “Коя болка е по-силна, по-нетърпима – питал Хедон – телесната или душевната? – и отговарял – Телесната, затова е приоритет да страним от нея”. И в двата случая – и у Епикур, и у Хедон, философията се грижила за тялото, за плътта, макар по различни способи и с различни стратегии, защото тези философи не вярвали ни в задгробен живот, ни във възкресение на мъртвите. Такова религиозно философстване присвоили еврейските садукеи. Това било надрастването както на старата египетска религиозна философия, която проповядвала възкресение на мъртвите, очаквала го, затова и съхранявала телата на мъртвите, мумифицирайки ги, за да се върне “ба” – духът, душата-птица – в тях един ден, така и халдейската вяра в свят на духове, самостоен свят, в душа като отделна субстанция, която, според разбиранията на халдейците не чак и след смъртта на тялото, но даже още приживе, в съня, го напускала, за да се… разхожда… Било и излаз от стария гръцки философски дебат, започнат от Платон – е ли тялото затвор на душата, има ли душата свое начало другаде, в “идеалния свят на идеите”, има ли тоест пълна самостоятелност. Платоновият възглед развил Плотин, а в християнскито богословие го внесъл Великия Ориген, отчасти плотинист – неоплатоник. За да утвърди самостойността, независимото съществуване, на душата, той проповядвал не само безсмъртието и, но и безначалието/предсъществуването и. Така я обявил като “част от Бога” онтологически, а не “по благодат”, по положеност, като “образ и подобие” както е според Свещеното Писание… Последното, практически, е конфликт между материализма и спиритуализма, прагматизма и идеализма… Светите Апостоли, верни на Писанието, с което били отхранени, създатели на юдео-християнския религиозен синтез, който ползва гръко-римска религиозна, философска, а даже и правна терминология, но в понятията влага друго, свое, съдържание, отказали да влизат в тази схема…
Библейска антропология
...Защо редовно сънувам покойния си дядо Ангел ли?... Защото във втори начален клас ме спука от бой...

Първият учебен ден на първи начален клас пристигнах по-рано от необходимото. Исках да разбера какво нещо е това Училището. Два месеца по-късно окончателно научих. Нищо хубаво. Започнах да ходя всекидневно час по час при лекарката. Измислях си какво ли не - температура, че съм вдигнал, че ме тресе, че ме болят ръцете, краката, ушите, косата... Няма да забравя как веднъж никой от номерата ми не даде резултат и тя ме върна в клас. Седнах, погледнах черната дъска, изрисувана с досадното "2 плюс 2 е равно на 4" и буквално, наистина, практически се... разплаках от ужас. Другарката Цанева се смили над моята мъка и ме прати да си ходя вкъщи, където нямаше такива глупости, там по телевизията даваха "Синьо лято", а на стената бях написал с флумастер: "Да живеят индианците!". Така установих, че на лъжата нозете рядко са дълги, което не ме накара да спра да лъжа, естествено, още си лъжа по условен рефлекс често-често, понякога лъжа, заради самото лъгане, един вид вместо "Добър ден". Много обичам да лъжа, простете отклонението, не знам защо, но успешната лъжа ме кара да се чувствам щастлив. Може би да е психологическа компенсация за провалите ми пред училищната лекарка в първи клас... Та преминах успешно във втори начален клас (още се чудя как успях, защото съседчето Тенчо например го повтори, имитирайки поведението ми) и смених стратегията. Започнах направо да бягам от училище, не издържах, там по дъските цареше вече умопомрачението: "2 по 2 е равно на 4", една стъпка сиреч преди пълната лудост - отрицателните числа и корен квадратен... Бягах систематично. Не се появявах на учебни занятия по цели седмици. Ходих на кино, до Вълнолома, до Делфинариума, до Варненското Летище... Един път се прибирам у дома след целодневна разходка, а на автобусната спирка ме чакат мама Надка и Другарката Цанева. Ама се бях подсигурил. На лист от тетрадка, със син флумастер, бях написал: "Светослав Ангелов е освободен от училище до петАк, поТпис: Лекарката". Подавам им листа още със слизането си от автобуса. Смяха се и ме биха, биха ме и се смяха. Но това не беше сериозен бой. Сериозният бой ми го стовари дядо Ангел малко по-късно. Един час непрестанен бой. Мама, стиснала устни, гък не казва, а ме гледа назидателно през цялото време, а баба Круна се удря по главата в истерия: "Спрете, спрете! А леле! Убиха ми детето! Бабин син, бабин син!"... Обаче в трети клас дядо взе, че почина. Настъпи моят миг, продължил неизброими години. Времето на Революцията!... Свободата е хубаво нещо, да, но както казах, често дядо се явява в съня ми, за да ми се кара за разни неща... Слава Богу, поне вече не ме бие...


... Какво да правим, ако ни се яви покойник и заяви, че иска да ни информира, относно нещо си - кои ще са печелившите числа от следващия тираж на Държавната Лотария, примерно или че утре непременно ще ни блъсне багер? Наскоро чух рецепта. Няма да казвам къде, защото я научих от свещеник. Той пък я бе почерпил от книжка с разкази за "стареца Еди-кой-си". Трябва да го накарате първо да се прекръсти. За всеки случай - пред иконата. Да каже "Слава на Отца и Сина, и Светия Дух". После можете да го изслушате спокойно - не е дявол, наистина е... чичо ви... Ама нали съм си диво магаре, попитах попа пред всички присъстващи: "Добре де, ами след като аз със същата ръка, с която правя да не казвам какво понякога, мога да се кръстя, след като някои митрополити със същата уста, с която правят да не казвам какво понякога, могат да славословят Светата Троица, защо да не може да прави същото и Господин Дяволът?"... "Защото е... дух" контрираха присъстващи. "С какви пръсти тогава би отказал да се прекръсти?"... Опонентите опитаха други способи за бъдещ контрол над хипотетична демонична ситуация: "Иисусовата молитва със сигурност не би изрекъл някой демон. Трябва нея да го накараме да казва, за да го проверим" и пр.

Св. ап. Яков в своето Съборно Послание пита риторично: "Може ли от един и същ извор да текат и сладка и горчива вода? Можем ли с едни и същи уста да славословим Бога и да Го хулим?" (перифраза). Отговорът на този въпрос, според Яков, е че можем "технически", но не бива. А св. ап. Павел предупреждава в едно от Посланията си, че "сатана се представя нерядко като светъл ангел"... Толкова по въпроса кой какво може, не може или би трябвало да може или да не може...

* * *

А според Свещеното Писание въобще не може да се говори за някакъв самостоен живот на човешката душа извън тялото. Това, подчертавам, в съгласие с написаното в предходните части от настоящата поредица, е антропологичен, а не догматичен въпрос. Защото виждаме как в съзнанието и на юдеите, и на християните двете схващания съществуват, без да влизат в открит конфликт помежду си - и че душата оцелява след смъртта на тялото, и че угасва. Тази двуполюсност се отразява в някои текстове и на Стария, и на Новия Завет. Но, сега пък вие си го подчертайте, тези текстове са с такъв характер, че могат да бъдат най-много свидетелство за това какви са били възгледите отчасти на Пророците, Псалмопевците и Апостолите или какви мнения са циркулирали в религиозното съзнание на техните съвременици, но не и база за формиране на догматично разбиране. С въпросните текстове - притчата за бедния Лазар и богаташа (където Христос вероятно използва една реална ситуация от настоящето, за да изгради върху нея притча за бъдещето), явяването на покойния св. пр. Самуил (твърде съмнително е впрочем да е бил наистина Самуил смятаме възоснова внимателно четене на библейския текст) призован от уплашения цар Саул чрез Ендорската вещица - ще се занимаем в приложението към поредицата ни.

А сега ще разгледаме набързо въпроса що за създание е човекът, според Библията и как е сътворен.

"И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа." (Битие 1:7)

Според този кратък и ясен текст душата има своето начало. Нещо повече - тя е резултат от влизането на духа (жизнено дихание) в пръстното тяло на Адам. Бог не вдъхва личност, под формата на някаква субстанция, Бог вдъхва в Адам "сила за живот", енергия. Така се ражда неговата личност, която е двусъставна. Какво се случва, когато жизненото дихание напусне тялото при смъртта ли? На този въпрос отговаря Псалмопевецът - тя има и своя край:

"Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава." (Псалтир 103:15,16); "...скриеш ли лицето Си, те се смущават; прибираш ли дъха им, те умират и се връщат в пръстта си. Изпращаш ли Духа Си, те се създават; и подновяваш лицето на земята." (104:29,30)

Библията не дели душа от тяло, когато става въпрос за личност в текстовете и, "жива душа" се нарича целият човек. Тази душа има както своето начало, така и края си. Безсмъртието е условен дар. Личността е безсмъртна, докато живее с Бога (от Него, храни се с Него). Безначално и безконечно, безусловно безсмъртие, според св. ап. Павел, притежава "Сам/Едничък" Бог - 1 Тимотей 6:16)...

Затова християнската надежда, повтарям се, е във Възкресението на мъртвите, Пресътворението, което според Символа на Вярата очакваме, а в Светата Литургия предвкусваме, реално участваме в Него...

... Бързам да кажа. Това е учението на Адвентистите от Седмия Ден, това е и официалното становище в сектата "Свидетели на Йехова"... Дотук обаче с негативната селекция в една евентуална историческа анотация. Защото така учи също Кентърберийският архиепископ в Англиканската Църква, множество православни богослови в Сърбия, някои православни богослови и в България... Тази вяра е библейска и светоотеческа, тя има основанието си и в Символа на Вярата, и в Светата Литургия на Православната Църква... 

Мнозина сред нас са възпитавани по въпросите на Вярата “от и чрез” книжки на духовни старци, а най-често писани даже не от самите старци, а от някого, неизвестно какъв и кой, “за старците, живота и учението им”. И не се взима предвид, че същите тези старци (ако са истински старци) могат да учат различни неща, относно формата на религиозен праксис (формата, подчертавам, а не същината, духа), но не могат или по-точно не бива, да имат свои отделни учения, относно Правилото на Вярата. Затова и в болшинството си истинските духовни старци се занимават индивидуално с духовно обгрижване на доверениците си, а не с доктринални спорове и трудове, освен ако не са в научния смисъл на думата и богослови.
Но ние упорстваме да изучаваме вярата си от такива източници. Ако не намерим нещо, което ни интересува, у един старец, търсим го у друг. Стори ли ни се, че си противоречат, избираме този, който ни се вижда по-благонадежден (неясно по какъв критерий го наричаме такъв) или си правим собствен микс, свой “синтез” помежду им и го назоваваме “най-православно виждане”. Намерим ли и хора, които да ни съмислят, които да убедим, че сме ние най-правите, превръщаме се в антицърковно бедствие, в партизани… Пълно е вече с примери, които илюстрират наблюденията ми около нас, в непосредствена близост… Но нека не цитираме…Точно така и с нашия сегашен въпрос – този за състоянието на мъртвите. Мъртъвци се явявали, наставлявали своите приживе духовни чада. Не се замисляме кое може би е притча, кое интерполация. От Древните Патерици се прехвърляме в настоящето. На един починалия му татко хлопал на прозореца, на друг баба му продължавала да си простира в късна доба чорапогащниците четиридесет дена след смъртта си. Понякога има и свидетели. И пак не си задаваме въпроса дали тези екстрасензорни възприятия не са чисто и просто взаимноиндуцирана психоза…
Източникът, Правилото на Вярата на Църквата, е Книгата на Църквата – Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Светата Църква го тълкува в главните му пунктове, определени като такива възоснова на практиката, на необходимостта, на въпросите от страна на езичниците и еретиците, с който се е сблъсквала през ранната си история и им е отговаряла в Символа на Вярата. Този Символ е роден съборно, в обсъждане, съпоставяне на различни богословски мнения, понякога даже в конфронтация помежду им. Самият Символ на Вярата е отворена догматична система, подлежи на интерпретиране, разширяване, претълкуване, добавяне, ако случайно езичниците или еретиците измислят нещо качествено ново като религиозно-философски въпроси, което е съмнително, че ще се случи, защото опитът ни показва, че те не са особено изобретателни и умни.
Какво ни казва Символът на Вярата по въпроса със състоянието на мъртвите? На пръв поглед нищо. Той не се занимава с тези неща. Но има едно място в него, което ни дава ориентир – “Чакам възкресение на мъртвите и живот в Бъдещия Bек”. Според тези думи надеждата на християните е Възкресението, чието истинско начало положи със Себе Си и Своето Възкресение Сам Господ Иисус Христос, a не мним, езически, задгробен живот на душата – “Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък.. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят, но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови” (1 Коринтяни 15:20-23). А тези думи, от Никео-Цариградския Символ на Вярата, кореспондират добре с други думи на св. ап. Павел във Второто му Послание до Тимотей: “С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.” (4:7,8). Доколкото Литургията на Църквата е въвеждане в творението на Бъдещия век, предвкусването му, предварителното участие в Новия живот, дотолкова и е нашето “общение с мъртвите”, които в Бога не са мъртви, но живи, защото у Бога няма време, пространство и материя – Литургията на Църквата е Осмия ден – ден първи от Новото Творение, пакибитието, на Нетварната светлина в тварния свят, славословието ни заедно пред Божия Престол, съмолението ни, за света и един за друг, което започва от тук-и-сега, затова и Христос може да увери едного от разбойниците, каещ се, разпънат до Него, че “днес ще бъдат заедно в Рая”, понеже със смъртта, ограбването на ада и Възкресението Си, Той обявява и въвежда края на времето и началото на Новата Твар – една главна тема в книгата Апокалипсис на Йоан, впрочем, но това е предмет на следващата част от настоящата поредица.
Да обобщим дотук. Основанието на човешката надежда за безсмъртие и блаженство Символа на Вярата поставя в Бъдещия Век, свързва го с Възкресението на мъртвите при Славното Второ Христово Пришествие, което и предстои, но и едновременно с туй непрекъснато иде с всяка Света Литургия, в която Църквата Божия в Христос Иисус се събира, за Службата на Божествената Евхаристия.
Едно необходимо пояснение
Казвайки, че Символът на Вярата е “отворена догматична система”, нямаме предвид нищо друго, освен, че зад всеки негов член стои огромен богословски материал, който там е синтезиран и обобщен. В елементите му обаче има достатъчно разнообразие и богатство, което си заслужава да бъде изследвано и премисляно, интерпретирано, адаптирано и актуализирано… Символът на Вярата е документ на нашата Вероизповед като Православни християни. Но самият той е основан и изтича от Свещеното Писание – книгите на Стария и Новия Завет, на това как Отците на Древната Църква са ги разбирали и тълкували, озарени от Светия Дух и наставени в метода на тълкуването им от Самите Апостоли или техните преки ученици, преподаващи го и нам – Преданието е динамична величина.
Да дадем пример. Няколко Велики Вселенски Събора поред доизчистват Христологичния Догмат – за природите в Богочовека, отношението помежду им и съществуването у Една Личност – Ипостас. След като било изяснено, че природите са две, еретиците монофизити (подръжници на схващането, че Божествената природа в Христос е погълнала човешката, затова и природата, физис, у Христа е една) потърсили реванш, настоявайки, че ако и да е двусъставна природата, то волята е една – Божeствената (защото изхождали от възгледа, че не може Божественост и пълна човечност да се съчетават равнопоставено, а първата неминуемо унищожава втората). Така се родила ереста на монотелитството (едноволието), която временно взела превес в Църквата, но и се противопоставили безкомпромисно св. Папа Мартин и св. Максим Изповедник, предизвикан бил така Шести Вселенски Събор, на който Отците осъдили и нея като монофизитска девиация. Била въведена думата перихорезис – че природите у Богочовека се съединяват неделимо, но без да се смесват или взаимоунищожават, без да се поглъщат взаимно. Това развитие на Христологията е провокирано от “развитието на ереста”, опита и да потърси реванш чрез свои деривати.
Според руския богослов Леонид Успенски Седмият Вселенски Събор е пак по повод дериват на монофизитската ерес – изобразим ли е Бога не в Своята непознаваема и неизказуема същност, а в енергиите/действията Си чрез методи от тварния порядък – иконописта например. А св. Григорий Палама, малко по-късно, утвърждава, че Бог влиза в творението Си чрез Въплъщението и нетварните Си енергии, без да губи нищо от Божествеността Си, но и без да унищожава тварта…
Тук виждаме как в период от няколкостотин години Вселенските Събори се занимават с доизясняване на един догмат, с непрестанна полемика срещу ерес, упорито отказваща да отмре… Идва въпросът – Всички ереси ли са окончателно победени с делото на Палама? Съборното начало в Църквата затваря ли се в рамките на Вероопределенията от Седемте Вселенски Събора (преброени като седем условно впрочем, от църковните историци). Не, Църквата се разделя на Източна и Западна, идва Великта Схизма и така губи огромна част от интегритета си, постепенно се и маргинализира, от основен агент на действие по проблемите и процесите в културата и цивилизацията, се превръща в потърпевш, в обект на чужди давления. Такова е Европейския Ренесанс – един своеобразен реванш на уж умъртвеното езичество, макар по християнски смекчено…
Не смеем да твърдим, че положителният резултат от икуменическия диалог би бил единството на Църквата, защото вярваме, че Църквата остава цяла и единна и след Западния папистки Разкол. Та нали с всяка Света Литургия изповядваме вяра в “Една, Съборна и Апостолска Църква”, вяра утвърдена върху думите на Христос, че Портите Адови никога не ще надделеят над Църквата Му!? Казваме само и просто, че би се възстановил с пълна сила интегритета на църковната проповед в света.
Множество от съвременните ереси, изискващи Нов Вселенски Съборен отговор, са възникнали в контекста на Западния прочит на Християнското наследство, те са или негово извращение, или отпор. Ширят се вече (и то съвсем нетолкова отскоро, колкото на някои може би им се иска) и сред нас на Изток – светът остава икуменен посвоему, ако и Църквата вече да не е такава. За да разберем тези ереси и да им отговорим успешно, трябва да разберем в градивно общение и западните християни, да видим дали те пък нямат вече отговорите, но не и силата да ги зададат, поради разделението… Оня, който заявява, че е кощунствено да се коментира план за Нов Вселенски Събор, първо Всеправославен, а после и Общохристиянски, говори безотговорно, говори глупости, простете! Такъв изхожда от едно неправославно разбиране за Съборност – че Съборността се е изчерпала и затворила в рамките на Седемте Събора, че нашата роля днес е само да преповтаряме техните отговори на тогавашните конфликтни въпроси. Ако и ние да отказваме да се развиваме, ересите не спират с развитието си. Факт. А и вътрешната логика в самата история на Вселенските Събори опроверга едно такова ултраконсервативно разбиране за Православна Съборност – като преповтаряне, а не като постоянен градеж и динамика, съобразно изискванията на един по природа динамичен свят…
* * *
… Ако и човешката душа да е християнка по природа, според Тертулиан, светът не е константно християнски. Победата над езичеството е победа на императорите св. Константин Велики и на св. Теодосий, на Евсевий от Кесария, на бл. Августин и на Тертулиан, на Тримата Кападокийци и въобще на християните от онова време. Тя изисква постоянно преповтаряне, актуализация, по Честъртъновски и, извинете, но и по Лутеровски. Душата е християнка в очакванията си, а не иманентно, константно, а светът е християнски чрез характера на своите търсения и въпроси и даже в бягствата си от Бога. Ролята на Църквата е да даде тези отговори, почерпила ги от Свещеното Писание и своето общение с Христос, живота си в Светия Дух, да покани света да участва в Завет с Бога в Христос. Това не става с лежане на стара слава, нито с градеж и утвърждаване на нерушими Институции, а с диалог. Първо вътрешноцърковен – осмисляне на собственото богатство, адаптирането му към новите реалности, а после и с външен диалог, за живота на света…
Литургия и живот
Следващият източник, от който можем да черпим спокойно и уверено отговори по въпросите на нашата вяра, е Литургията на Църквата. Ще се спрем сега за малкo и на него, преди да навлезем по-обстойно в библейските текстове по темата, която претенциозно озаглавихме “Библейска антропология”, а всъщност нямахме много повече наум от това да потърсим отговор на питането си какво се случва с човека при смъртта. Какво става с това, което наричаме душа, какво става с личността му? Продължава ли да съществува под някаква форма тази личност, индивидуално или угасва до момента на Възкресението. И ако последното е вярно, то как тогава призоваваме молитвено светците в Богослужението, обръщаме се към тях не просто като към живи, но като към съвсем реално присъстващи?В Проскомидията (времето от Светата Литургия, когато се подготвят Даровете на Предложението за Трапезата Господня) се отделят частици от хляба за Богородица и светиите… Какво значи това, ако не именно, че на тях се гледа като на съвсем реални участници в тази Трапеза. Не като спомен за делата им те присъстват, не като пример за нас просто, а като на пируващи заедно с нас тук-и-сега гледаме, като на такива, които също ще ядат и пият Тялото и Кръвта Христови. Не като на духове някакви, чиято помощ по разни начини призоваваме, а като на ядящи и пиещи наравно в литургична перспектива.
Това е възможно, поради факта, че Литургията се случва извън времето и пространството, това е нашата среща в Самия Бог, в средата, създадена от Неговия Дух. Самото и място в денонощния Богослужебен кръг я посочва като нещо, независимо от него – извън него, отличава я от утрените и вечерните общи молитви, от т. нар. молитвени часове… Но относно последното достатъчно е писал о. Александър Шмеман. Ние ще кажем само като първо, че с началния възглас Литургията обявява “Царството на Отца, Сина и Светия Дух” като нещо съвсем реално настъпващо. Второ ще напомним, че в една от литургичните молитви се говори за Второто Пришествие на Христос като нещо, което вече се е случило, което си спомняме – “Възпоменавайки смъртта, гроба, Тридневното Твое Възкресение… Славното Твое Второ Пришествие…”. Времето тоест в Светата Литургия е есхатологично, тя протича като събитие в Есхатона, в Новия Век. Затова е възможно съвсем истинското, цялостно, личностно присъствие на починалите в Бога светии, на Богородица. Понеже “за Бога те са живи”, както обявява пред подучените от садукеите провокатори Сам Господ в Евангелието. Личността не умира, не изчезва, докато Бог я познава като личност. Да го кажем и малко по-простичко- в Литургията на Църквата всички оживяват (тези, които Бог познава като Свои), те всъщност своеобразно възкръсват в и с Христа, тя е излизане от детерминатите на времето, материята и пространството, тя е Новия Свят, както казахме. Общението с мъртвите (мъртви във времето и пространството, мъртви според материята, но не и у/за Бога) е възможно единствено в благодатните граници на Светата Литургия, която е Царството Божие, дошло в сила, тук-и-сега, в която Църквата се разкрива в своята есхатологична пълнота и цялост – минало, настояще и бъдеще, събрано в едно постоянно сега, членовете и биват посочени/открити пред Вселената като такива (Защо пък да не го кажа?!) чрез лъжичката на Светото Причастие.
Вярваме така, защото самото Евангелие ни дава достатъчни основания да го вярваме. Всяко Богоявление е навлизане на Новия Свят в Настоящето, предвкусването му, реалното участие в него. За трима от Апостолите Си Христос казва: “Тук стоят някои, които няма да умрат, преди да видят Царството Божие, дошло в сила”. С тези думи визира Яков, Петър и Йоан, тяхното присъствие по време на Славното Му Преображение на Планината Тавор. А намеквайки, че св. Йоан Богослов няма да види смърт, докато не стане свидетел на Второто Пришествие в самия край на Евангелието на Йоан, Христос твърде вероятно има предвид виденията на ученика Си на о. Патмос, описани в Апокалипсиса. Сиреч в самите Евангелия множество събития са разбираеми единствено в есхатологична перспектива. Когато заявява на Апостолите при Последната вечеря на Велики Четвъртък, че ще пие вино с тях чак в “Царството на Отца Си”, а малко по-късно, след Възкресението Му, Го виждаме да яде и пие отново с тях, както и да “преломява хляба” в Емаус, като че настъпва объркване. Но всичко идва на място, когато вземем предвид споменатата есхатологична перспектива, в която се развиват повечето евангелски събития…
… Светите Апостоли остават верни на тази перспектива и богословието, което втемеляват  (а учениците им и сетне Светите Отци развиват) не напуска този есхатологичен дискурс. Затова и не намираме нито в Апостолския век, нито в Историята на Древната Църква специфично учение за “състоянието на мъртвите” между смъртта и Второто Пришествие – Всеобщото Възкресение. Те не само вярват, че то всеки момент ще настъпи като събитие в Историята (но и извън Историята – Край на Историята), а и че постоянно участват в Него, предвкусват го, с всяка Света Литургия… По такава причина намираме една едничка податка, касаеща, макар недиректно, този въпрос – “Чакам възкресение на мъртвите и живот в Бъдещия Век” (Никео-Цариградски Символ на Вярата).
Едва много по-късно, когато християнското богословстване окончателно се историцизира и напуща есхатологичната си специфика, започва да се занимава с “промеждутъци от време, пространство и материя”, които ни за Христос, ни за Апостолите, ни за Църковните Отци са имали същинска стойност, придобиват популярност видения като тези за митарствата на душата на блаж. Теодора, “архитектониката на ада” под влияние на арабските ислямски мистици, съответно и на Рая като… компот.
- Госпожо, какво представлява Раят? – пита дете учителката си по вероучение.
- Ами там има ябълки, круши…
- Друго?
- Праскови, череши…
- Аха, разбрах, значи Раят всъщност е един голям… компот…
***

А според Свещеното Писание въобще не може да се говори за някакъв самостоен живот на човешката душа извън тялото. Това, подчертавам, в съгласие с написаното в предходните части от настоящата поредица, е антропологичен, а не догматичен въпрос. Защото виждаме как в съзнанието и на юдеите, и на християните двете схващания съществуват, без да влизат в открит конфликт помежду си – и че душата оцелява след смъртта на тялото, и че угасва. Тази двуполюсност се отразява в някои текстове и на Стария, и на Новия Завет. Но, сега пък вие си го подчертайте, тези текстове са с такъв характер, че могат да бъдат най-много свидетелство за това какви са били възгледите отчасти на Пророците, Псалмопевците и Апостолите или какви мнения са циркулирали в религиозното съзнание на техните съвременици, но не и база за формиране на догматично разбиране. С въпросните текстове – притчата за бедния Лазар и богаташа (където Христос вероятно използва една реална ситуация от настоящето, за да изгради върху нея притча за бъдещето), явяването на покойния св. пр. Самуил (твърде съмнително е впрочем да е бил наистина Самуил смятаме възоснова внимателно четене на библейския текст) призован от уплашения цар Саул чрез Ендорската вещица – ще се занимаем в приложението към поредицата ни.А сега ще разгледаме набързо въпроса що за създание е човекът, според Библията и как е сътворен.
“И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” (Битие 1:7)
Според този кратък и ясен текст душата има своето начало. Нещо повече – тя е резултат от влизането на духа (жизнено дихание) в пръстното тяло на Адам. Бог не вдъхва личност, под формата на някаква субстанция, Бог вдъхва в Адам “сила за живот”, енергия. Така се ражда неговата личност, която е двусъставна. Какво се случва, когато жизненото дихание напусне тялото при смъртта ли? На този въпрос отговаря Псалмопевецът – тя има и своя край:
“Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава.” (Псалтир 103:15,16); “…скриеш ли лицето Си, те се смущават; прибираш ли дъха им, те умират и се връщат в пръстта си. Изпращаш ли Духа Си, те се създават; и подновяваш лицето на земята. (104:29,30)
Библията не дели душа от тяло, когато става въпрос за личност в текстовете и, “жива душа” се нарича целия човек. Тази душа има както своето начало, така и края си. Безсмъртието е условен дар. Личността е безсмъртна, докато живее с Бога (от Него, храни се с Него). Безначално и безконечно, безусловно безсмъртие, според св. ап. Павел, притежава “Сам/Едничък” Бог – 1 Тимотей 6:16)…
Затова християнската надежда, повтарям се, е във Възкресението на мъртвите, Пресътворението, което според Символа на Вярата очакваме, а в Светата Литургия предвкусваме, реално участваме в Него…
…Бързам да кажа. Това е учението на Адвентистите от Седмия Ден, това е и официалното становище в сектата Свидетели на Йехова.. Дотук обаче с негативната селекция в една евентуална историческа анотация. Защото така учи също Кентърбърийският архиепископ в Англиканската Църква, множество православни богослови в Сърбия, някои православни богослови и в България… Тази вяра е библейска и светоотеческа, тя има основанието си и в Символа на Вярата, и в Светата Литургия на Православната Църква…
Ако и наистина Адвентистите от Седмия Ден да учат именно така – че е невъзможен самостоятелен и независим живот на душата извън тялото, то все пак тяхното учение не е като православното по въпроса… Позволявате ли да съм сигурен в последното, предвид факта, че дълги години съм проповядвал адвентизъм, макар и никога да не съм бил като убеждения изцяло адвентист??… Но няма да се оправдавам повече – няма да допусна свободата ми да се съди и коментира, според чужда съвест…
Адвентистите не вярват в задгробния живот на душата и също очакват Възкресението на мъртвите като цел на християнската надежда. Но у тях тази доктрина стои във връзка с историцизма (техния стремеж да докажат, че са най-правилната църква, възстановка на Древно-апостолската), а не с есхатологията (очакването и предвкусването на Бъдещия Век). Сиреч там имаме една разпокъсана богословска система, елементите и не съществуват един в друг и не се извеждат един от друг, както е у православното евхаристийно богословие. Да повторя ли това? Ученията/доктрини не са в органическа връзка помежду си, поне не и в автентично християнския богословски смисъл. Библейската антропология (разбирането за човека като ограничено битие – с начало и край) у тях няма отношение към еклесиологията (учението за Църквата в нейната литургична същност, където битието честно се преживява като смъртно в Литургията и неговата смъртност се надмогва пак в нея, Страхът от смъртта на адептите си адвентистките теолози лекуват чрез утопично, пренесено от Есхатона във времето и затворено в пространството очакване на Божествена намеса в Историята. И тази намеса не е извън Историята, но именно в нея, затворена от нея, затова и адвентистите са склонни да развиват нездрав апокалиптизъм (също както и православните зилоти впрочем) – какво и кога, и как ще се случи преди да се завърне Христос Втори път, кой е Антихрист и по какъв начин точно ще действа – кои са модернисти/отстъпници и колцина са тези ужасни хора на брой… Литургията на Църквата (а те нямат и понятие за Литургия) не се преживява като Богоявление – влизане на Бога във времето и пространството, затова и не е за тях предизпълнение на Христовите обещания “Ето ида скоро”. Религията се практикува там историцистично и моралистично, а не екзистенциално, пневматологично (като реално действие на Бог Свети Дух – претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови, освещаване на човеците, актуализиране на Христос, постоянното Mу “въвеждане във Вселената” (Евреи 1:6) чрез по благодатта и действието на Бог-Свети Дух. Затова казваме, че тяхната антропология е половинчата, псевдобиблейска, ако и да се основава на неизброимо число библейски текстове. Това е човечност, без Бога.. Но да спрем дотук, за да не се оплаче някой, че е станало твърде сложно, възмутен от факта, че се мъчим да богословстваме, вместо да му разказваме сладки приказки ……Аз с адвентисти не обичам да се занимавам, нито с йеховисти, нито с петдесятници. Правя го само при крайна необходимост… Отдавна с тези хора не говорим общ език, затова и диалогът би бил толкова изморителен за мене, та се чудя дали въобще си струва…
Но един друг вид разкъсване и фрагментиране на богословието наблюдаваме сред нас като православни християни. Вярата в задгробния живот на душата (без тяло) се корени в платонизма и неоплатонизма, в оригенизма, както и в примитивните езически религиозни системи, макар и там преживявана много по-натуралистично, първично, окултистки. Но тя и префасонира, бъде ли приета изцяло и с всички свои презумпции, които съдържа и изведена до своя логически край, почти цялото светоотеческо и библейско богословие.
Праведният Йов вярвал така: “…аз зная, Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят. Сърцето ми се топи в гърдите ми!” (Йов 19:25-27)
От Едем бил изгонен целият човек. Мечтата му е да се завърне при Бога пак целия. В Едемската градина щастието му не се е изразявало в туй, че е ял ябълки, круши и банани на корем, заедно с маймуните по дърветата, а че се е хранил с Бога, от Бога, живял е евхаристийно, ял е “храна за живот”, която истински насища – “Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие…”, настоява Сам Господ в Йоан 6:55. Затова и казваме, че Светата Евхаристия като събитие, като цялостен образ и начин на живот, е Новосъздадения Рай. Човекът отново живее от Бога, с Бога и в Бога – “Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и така, живеем ли, умираме ли, Господни сме.” (Римляни 14:8)
Разделянето на душата от тялото, обособяването и осамостойностяването им, предпоставя разглеждането на блаженството в два вида – духовно и телесно. Освен, че се руши библейското и светоотеческо разбиране за човека като за психосоматична (душевна и телесна) цялост, така се въвежда в мисленето ни дуализъм, при който едното се противопоставя на другото. Но Христос не дойде сред нас като дух някакъв или чрез книга. Христос се въплъти, Словото стана плът. Вярата в задгробен живот на душата индивидуално е обезславяне на Боговъплъщението, което у св. Атанасий Велики е основание на цялата му богословска система, например. Тази вяра предпоставя и два различни типа преживяване на Литургията (Богообщението). Мнозина идват на Света Литъргия, за да се пречистят духовно, да се заредят с позитивни религиозни преживелици, да нахранят душата си. Вторачват се в случащото се, в иконите, в песнопенията и си излизат с усещане, че са се наситили, че са се нахранили душевно, че са изпълнили дълга към душата си. Но Древните канони настояват: “Верни, престояващи само за проповедта, които не се причастяват, да бъдат отлъчени от църковно общение”. Защото както Библията, така и Църквата, разглежда личността като единство на душа и тяло, нито Библията, нито Църквата представят блаженството по друг начин, освен като цялостно участие на целия човек в Богообщението…
Ето, ида скоро
…Да потретим. За Бога всички са живи. Според настоящето време обаче не са. Затова и в Светата Литургия – време нетварно, създадено (въведено тук-и-сега от Бог Дух Свети – починалите в Господа присъстват реално и цялостно, личностно. Не като духове, не като души в старогръцкия смисъл на думата, а в своята цялост. Инак няма да се отделят частици от причастните дарове и за тях, нали? А защо се отделят? Да не би “за Бог да прости”, простете провокацията?!? Не, тези частици се отделят, защото се вярва, че те са реални и пълноценни участници в събитието. Това събитие се случва извън времето, времето на Светата Литургия е есхатологично. С всяка Света Литургия настъпва Бъдещият Век – да почетвъртим – бъдещето влиза в настоящето, оживотворява и миналото, одухотворява се и Историята. Иначе Христос е лъжец, казвайки на св. Йоан Богослов в Апокалипсиса: “Ето, ида скоро”. Да, Той идва непрестанно. Факт. Литургичен факт, постижим и преживяван мистично. Според нашите понятия за време (тварно време, неесхатологично, времето фрагментирано и конечно, а не времето на Невечерния Ден) обаче мъртвите са си мъртви. Онова, което наричаме душа, целия този свят от мисли, чувства, емоции, страсти, болки, надежди, го няма. Защото душа без тяло няма. Така пише в Библията. Всички ли сме я чели цялата?? В Библията целият човек е наречен “жива душа” и за тази душа се твърди, че е крайна, че е смъртна…

* * *

Едва ли ще се намери друга книга по-благодатна за целта от Библията, чрез която да можеш да докажеш всичко, което предварително си наумиш, че трябва да бъде доказано. Множество от съвременните тяснохристиянски ереси растат именно върху поединично взети библейски текстве или зле смесен коктейл от такива. Това, както сме писали и другаде, някои добри протестантски богослови остроумно наричат “игра на библейски трамплин”… Забележете как новите религиозни движения, имащи претенции да са най-изрядни спрямо Писанието, доказват правотата на доктрините си. Цитира се първо нещо от Евангелията, следва кратка разходка “от стих през стих” из Посланията на Апостолите, две-три щипнати изречения от Апокалипсиса и накрая умопомрачителен пирует през Старозаветните Пророчески книги. Но никога не се задържаме на някой текст конкретно и достатъчно дълго. Защото в сектантското съзнание Библията е “анблок”, нейните текстове нямат контекст (нито вътрешно текстови, нито исторически). Контекстът се създава изкуствено от самата сектантска идеология, той се внемява, принажда се… На такива ще напомним, че Библията не е книга, а сборник от книги с различен стил, различно време на написване, различен исторически и идеологически контекст, в който са възникнали, различни идеи за били на фокус в съзнанието на авторите и, различни събития са ги провокирали да пишат, различни методи и стилистика са ползвали и различни езици, за да изразят мислите си, на различни въпроси са отговаряли, а и сами не са се притеснявали да задават въпроси, оставащи без отговор (като написалият кн. Еклесиаст например). Да събираш “мнението на Библията” щипка по щипка, прескачайки столетия и хилядолетия, култури, цивилизации и идеологии, за да докажеш нещо, което смяташ, че е непременно вярно, не е библеистика, а спекулация.
Ние обаче сме безумно упорити, захванем ли се с нещо, затова сега ще се разходим по всички явки на спекулантите, доколкото ни позволяват силите, времето и познанията и ще ги взривим за Слава Божия…
…За да се докаже самостоятелен и съзнателен живот на душата като отделна субстанция – учение езическо по произход и характер, се ползват обикновено една Христова притча, две три изречения в Евангелията, един пасаж от Съборните Послания на св. ап. Петър и няколко извадени от контексата им фрагмента от Павловите Послания, които често са част или от алегория или разказ за екстатично преживяване на Великия Павел… С всички тях ще се постараем да се занимаем поотделно…
Сега ще се спрем на текст от Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Той се намира в Апокалипсис 6:9
“А когато отвори петия печат, видях под олтара душите на онези, които са били заклани за Божието слово и за свидетелството, което опазиха.”
и на друг, сходен нему – Апокалипсис 20:4
“И видях престоли; и на тези, които бяха насядали на тях, беше дадено да съдят; видях и душите на онези, които бяха обезглавени поради свидетелството си за Иисус и поради Божието слово, и на онези, които не се поклониха на звяра, нито на образа му и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христос хиляда години.”
Като първо ще припомним, че тази книга е писана от евреин, макар да е на старогръцки. И то не от “елинизиран евреин”, не от садукей… Пълна е с образи, алюзии и отпратки (че даже и директни цитати) от Стария Завет и по-конкретно от Старозаветната апокалиптика, както и от Апокрифи. И ни е трудно да допуснем, че когато св. Йоан употребява думата душа/душите – τας ψυχας влага гръцки смисъл в понятието. Както и употребявайки думата ο λογος в Иоан 1:1 – εν αρχη ην ο λογος едва ли има предвид Гностическия Демиург, назоваем и Слово – подбог, посредник на Истинския Бог при сътворението на света, според гностиците. Не, той ползва гръцките термини, но ги мисли “по еврейски”, както и св. Павел тълкува често Старозаветни пасажи алегорично, по модерния за времето му метод на Филон от Александрия, но не допуска нито за миг, че алегоричното тълкувание игнорира буквалната историчност на Свещената История – за него преминаването наа евреите, водени от Мойсей, през морето е и предобраз/алегория на християнското кръщение, а яденото им на манна/ангелски хляб в Пустинята е предобраз на Трапезата Господня, но и едновременно с това съвсем реални исторически събития.
Когато Йоан говори за душа, той прави това в класическия библейски смъсъл на думата – душа като личност, която е и крайна, и смъртна. Така смятам, да.
А като второ нека кажем, че книгата Апокалипсис има една специфика, която на мнозина уви ни убягва, когато я четем. Тази книга е аисторична. Времето на описваните в нея събития не е исторично, то е метаисторично, есхатологично. Ако и текстовете и да не се ползват в Литургията ни, все пак Апокалипсисът на св. Йоан е Литургична книга. Темата и е Литургията, контекстът, в който събитията се развиват, е литургичен.
Още със самото начало Йоан заявява:
“Аз съм Алфа и Омега, начало и край, – казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят.” (Апокалипсис)
Тук две линии се развиват паралелно, понякога влизат в съприкосновение, а най-често се разкриват една чрез друга. Животът на Църквата като непрестанна Литургия и животът и във времето, но и извън времето и гневът на нечистите сили, който е непрекъснато ограничаван от Божия своевременен съд и намеса, и краен.
Да дадем пример:
“И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди. След това се яви друга поличба на небето: ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята. Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, кога роди, да изяде детето й. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл; и детето й бе грабнато и занесено при Бога и престола Му. А жената побягна в пустинята, дето тя имаше приготвено място от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шейсет дена. (Апокалипсис 12:1-6)
Това, разбира се, е историята с раждането на Божия Син от Дева Мария, представена картинно, последвалите събития – Богоубийствения план на Ирод и бягството на Светото Семейство в Египет… Но изведнъж действието започва да се развива в друг план. Същите образи стават участници в следващ сюжет:
“И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха, и за тях се не намери вече място на небето. А когато змеят видя, че е свален на земята, подгони жената, която бе родила мъжкото дете… И разлюти се змеят против жената и отиде да води война с останалите от семето й, които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа. (12:7-13, 17)
А това вече е Великата Конфронтация на Църквата, създадена от Христос, с Езическата Римска Империя… А същевремено “задния план” на всичко това е… Литургията:
“И чух на небето висок глас да говори: сега настана спасението и силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия престол, понеже е свален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Затова веселете се, небеса, и вие, които обитавате в тях!…” (12:10, 12)
Ставащото на земята следва от случващото се в описаното Богослужение, както и обратното. В Апокалипсиса на Йоан смисълът и вътрешната логика на Историята се разкрива в едно Есхатологично Богослужение и Славословие. Затова е съвсем неприемливо да вземем един израз като “душите на обезглавените заради свидетелството” (Апокалипсис 20:4) и да го тълкуваме, поставяйки го (обрамчвайки го) в тварното време, а на това отгоре и да градим върху му догматични конструкции…
От Свещеното Писание не само не може да се извлече учение, че душата е безсмъртна, но и въобще не можем да говорим за антропологическо учение, което разделя душа от тяло, както е по гръцки…
…И още малко по Апокалипсиса
“Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана – и го свърза за хиляда години; И видях престоли и седналите на тях, на които бе дадено да съдят; видях и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие, и ония, които се не поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си. Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години… останалите пък от умрелите не оживяха, докле се не свършиха хилядата години. Това е първото възкресени. Блажен и свет е, който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт, а те ще бъдат свещеници на Бога и Христа и ще царуват с Него хиляда години.” (Апокалипсис 20:1-6)
Според Отците на Древната Църква (тук не говорим за апологетите и някои други, които са се увличали по ереста на хилиазма, вярва ли са, че това е предсказание на св. Йоан Богослов, което посочва в бъдеще (исторично) време един период от хиляда буквални години на мир, радост, благоденствие, пълна победа на Евангелието) тези Хиляда години са символични и те касаят времето от Христовото Възкресение до Второто Пришествие (малко преди него е краят им, настъпващ с временния апостасис – идването на Антихриста, съгласно Светоотеческата апокалиптика) -”А кога се свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си, и ще излезе да прелъсти народите по четирите краища на земята, Гога и Магога, и да ги събере за война; броят им е колкото морският пясък.” (стихове 1 и 8 )
Ако тези Хиляда години са символични, а ние вярваме в това, осланяме се на бл. Августин, Евсевий от Кесария и св. Атанасий Велики, които така са ги разбирали и техният възглед постепенно се е утвърдил в Църквата, и е била окончателно осъдена ереста на хилиазма, която историцизира и буквализира пророчеството, то какво е това “възкресение на мъртвите” в самото им начало?
То е нещото, за което досега писахме в предходните части от нашата поредица – одухотворяването на минало, настояще и бъдеще, на материята, събирането им в едно есхатологично събитие – Литургията на Светата Църква. Светиите живеят и царуват чрез тази служба, която се “принася за живота на света”, ние в нея ги облажаваме, почитаме, призоваваме помощта им. Там и никъде другаде. Затова е неприемлив езическия окултизъм. Извън Литургията, ако призоваваме мъртвите, за да общуваме с тях, призоваваме… нищото… Извън Литургията тях ги… няма, защото вън от нея са умиращите време, пространство и материя. И все пак не призоваваме нищото, защото има сили, които ще се отзоват охотно на повика ни, оставяйки ни с впечатление, че са наши близки покойници, светци, известни личности… Да не коментираме последните, защото честно казано, слабо ни интересуват…
Онези, които се ипостазират в Бога, оликотворяват се в Него, получават и ново име, и ново битие, според Евангелието, живеят вечния живот от днес, от сега, според думите на Иисус Христос “няма да дойдат на съд, но са преминали от смърт в живот”. Това е смисъла на цитираните от Апокалипсиса думи, че “над такива втората смърт няма сила”. Това са светиите, Богородица, а и ние, ако се подвизаваме достойно. Нима в Светата Литургия за нас не се казва именно, че “тайствено изобразяваме херувимите”? Казва се!
* * *
Когато четат Библията мнозина са склонни да я приемат като догматичен наръчник… Но ние не сме съгласни с Лутеровия принцип “Само Писанието”, не и с неговото радикализиране. Това разбиране всъщност задава един нездрав метод за формиране на догматични възгледи, посочва Библията като достатъчен, а понякога и единствен източник на такива. А тя не може да се ползва така. На нейните страници са намерили място множество частни мнения, светят между редовете разбирания (и апостолски, и пророчески) които не винаги са догматически изрядни.Св. ап. Павел сякаш вярва в живот на душата след смъртта. Някои места в Посланията му ни оставят с такова впечатление. Но ние забравяме, че Павел, преди да приеме Христос, е фарисей, възпитан във вярата от Гамалиил. Когато критикуваме садукеите затова, че се увличали твърде от късно-елинската философия, чак до превзетост и не вярвали “ни в дух, ни в ангели, ни във възкресение от мъртвите”, ние сякаш идеализираме фарисеите… Разбира се, садукеите са били аристокрацията в еврейското общество, а фарисеите по-близо до народа, до болките, вярата и очакванията му, затова и са били значително по-демократични и склонни да се заслушат в християнската проповед, за което свидетелстват множество текстове в Деяния на Апостолите. Според забележителния коментар на о. Александър Мен в книгата му “Синът Човешки” садукеите изолират от съда над Божия Син в Синедриона фарисеите, за да могат да Го осъдят произволно, с лъжливи свидетели, нощем, противно на Самия Мойсеев Закон, което тутакси прави фарисеите симпатични (поне и за мен). Фарисейските учители като Хилел, много преди Христос, проповядват едно човечно и широко разбиране за светостта на съботния ден, което кореспондира с думите Му, че “съботата е направена за човека, а не човекът, заради съботата”, както и идентифицирането между човек и Бог, което някои, във времето на Христос, ги е скандализирало – “Как така ти, бидейки човек, правиш от себе си Бог?!”, на което Той отговаря съвсем “по хилеловски” – “…Не е ли писано във вашия закон: “Аз казах, богове сте вие”? Ако са наречени богове онези, към които дойде Божието слово, а Писанието не може да се наруши, то на Този ли, Когото Бог освети и прати на света, казвате: Богохулстваш; защото казах: Аз съм Божий Син?” (Йоан 10:34-36)
Но тая апологетика на фарисейството е нож с две остриета. Не бива да забравяме, че ако и фарисеите да назовават себе си “prs” – чисти верово, то садукеите, които съвсем не са били прости люде, подигравателно сменят значението чрез произношението на “prs”, игра с вокалите – староеврейският език няма вокали – назовавайки ги персийстващи. Защо? Защото фарисеите вярвали в свят на духове по халдейски/персийски. Тоест, ако и изцяло материалистичното учение на садукеите, отричащо както задгробния живот, така и възкресението, да било ново, елинистично, така не било особено старо и фарисейското, водещо корените си от допира на евреите с халдейската култура и религия по време на Вавилонския Плен…
Да обобщим, завършвайки. В Новия Завет няма пасажи, които могат да се ползват за формиране на догматично разбиране, относно смъртта, относно това има ли или няма душа, самостоятелно живееща, без и извън тялото… Има разказ за живота, смъртта и възкресението на Божия Син, за историята на Древната Църква, Павлово учение за отношението между Закон и Благодат, наставления за литургичен праксис, но антропологическо учения няма. Него намираме само в Стария Завет и според него човекът е цялост, целият е жива душа, не съществува душа без тяло. И трябва да сме честни, за да не създаваме изкуствено такова Новозаветно учение, възоснова “няколко Павлови изречения”…
………
Относно Петровите Послания пък, където св. ап. Петър пише, че “Евангелието се е проповядвало и на мъртвите”, подразбира се от Христос, на “духовете в тъмницата, които били непокорни в Ноевите дни”, тук е цитиран един Старозаветен апокриф (Апостолите често се позовават на апокрифи, както прави и св. ап. Юда, вероятно Алфеев, в едноименното си Послание, цитира “Апокалипсиса на Енох” и “Възкресение на Моисей”)… 
Екстазирайки

Смъртта ли? Тя е край на този тип “познание и мъдрост, и труд”, с който сме свикнали, туй казвам не аз, казва го Старозаветният Проповедник –”Всичко, що може да върши ръката ти, според силите си върши; защото в гроба, където ще идеш, няма ни работа, ни мислене, ни знание, ни мъдрост.” (Еклесиаст 9:10)Край на знанието и мъдруването, основани на опита да постигнеш другия и другото посредством емпиричност или интуиция. Край на битието, каквото познаваме, определящо себе си като разделение между субект и обект, като oтчаян стремеж да се познае и постигне обекта, без да се изгуби субектът. В този именно смисъл смъртта е небитие – субектът умира, изчезва, но остава личността, ликът-ипостас, ако е позната от Бога като такава. По тази причина тя (смъртта), както виждаме и в Литургията на Църквата, и в Библията, не е край на общението, а е начало на неговата пълнота. Понеже мъртвите в Бога са живи – и техният, и нашият живот са “скрити с Христа в Бога” (3. Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога” – Колосяни 3:3) затова взаимно се намираме и постигаме “с Христа в Бога”, оставайки личности, без да губим себе си, което си е всъщност чудото – Христовата Личност обладава пълната свобода, затова, “намирайки се в Него”, се освобождаваме единствено от ограниченията на субективността. Обаче този вид общение се осъществява вече по съвсем различен начин, чрез екстаз. В Литургията на Църквата се обръщаме към Богородица и светиите с песни, молитви и славословия, които очевидно са писани от авторите си в екстатично състояние, такова, при което аз-ът в измеренията, в които сме свикнали да го мислим и определяме, не съществува по познатия начин, съществува като Личност в Бога и с Бога, а не като автономен субект, като пълнота и Космос, а не като “отправна точка”, унищожена и надмогната е в това състояние не само времевата и пространствена разлика, която ограничава субектите, ами въобще разделението субект-обект, заради което обективното познание всякога е почти невзъможно. Казано по-простичко, ние ги срещаме в Бога, влизаме в Този, в Когото те са, не като обекти, а като Личности причастни нам чрез Христос. А те са у Него по същия начин, по който се стремим да бъдем И ние – Има ги у Него, защото са напълно познати от Него като личности от Личност, лице в лице, а не като обекти от субект. И понеже Бог ни споделя Себе Си в същото Причастие, в което и те не спират да участват, затова ние ги познаваме (а и те нас) пак така, както Бог и тях, инас – “Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” 1 Коринтяни 13:12). Всичко това ни дава основание да смятаме, че Светата Литургия е изпълнение на множеството Христови обещания, тя е нашия Вход в Царството на “Отца, Сина и Светия Дух”, участие в съвършенството…. “Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме – пише Пaвел пак там – но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне…” (13:9,10). Това се случва/предслучва с Причастието-участие в Христовия живот, нашата идентификация с Христос и намирането (постигането) ни един другиго в Христос…В Литургията на Църквата ние също умираме. Оживяваме за Бога, но първо умираме за света. Отричаме се от типа “познание, мъдруване и труд”, с които сме свикнали. В нея участваме в смъртта и възкресението (в живота на Христос) – (“…за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, като се уподобя на Него в смъртта Му,” (Филипяни 3:10), “Съразпънах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Галатяни 2:20). Точно така и “починалите в Господа” са мъртви за света, но живи в Него… Нека потърсим това в Евангелието – “ Защото както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят” (ст. 22), “Така е и писано: “Първият човек Адам стана жива душа”, а последният Адам стана животворящ дух.” (ст. 45) – 1 Коринтяни 15 гл.Защо?Защо участниците в естеството на Адам умират? Защото наследяват неговия образ на живот – опита да бъде постиган света егоистично, хищнически, субективно.А защо причастяващите се с Христос живеят?Защото избират да постигат и познават като Него – екстатично – “Учението, което слушате, не е Мое, а на Отца, Който Ме е изпратил.“ (Йоан 14:24) и заедно с това “Всичко, което има Отец, е Мое” – Йоан 16:15, по този начин (според този образ) – “да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно” – Йоан 17:21. Общението в екстаз тоест надмогва детерминантите на времето и материята, затова Христос може да каже, че е едновременно и тук, и на небето (“И никой не се е възкачил на небето освен Този, Който е слязъл от небето, т. е. Човешкият Син, Който е на небето” – Йоан 3:13), че едновремено доброволно отдава живота си за нас, но и го има непокътнат в Отца Си… Затова и навсякъде по света, където са събрани двама или трима в Негово Име, имат обещанието, че Той ще бъде между тях, че ще се причастяват с Него.Понеже способността да екстатираш – от ст. гр. език – екстазис /екзистираш – от лат. ез. – съществуваш, те прави неограничимо “животворящ дух”…

Няма коментари:

Публикуване на коментар