автор Светльо Ангелов
Курсова работа по
Старозаветна история и екзегеза, Православен Богословски Факултет, Белград
Трудно бихме видели понятието „нация”, в
съвременния смисъл, в който се употребява, преди XVII в. след Хр., когато то
става носител на модерна за онова време европейска политическа и социална
концепция за организация на обществения живот, конституиращa общността.
Възниква в Западна Европа понятието нация, а на Балканите изиграва сериозна
роля в освободителните борби на покорените православни народи в границите на
Османската империя. Дотогава християните в империята, независимо от етническия
си произход, са третирани общо от Високата Порта в Истанбул и заедно назовавани
християни. Патриархът в Истанбул (бивш Константинопол) е бил въздигнат в ролята
на техен етнарх и представител пред Султана. И понятието етнос, от което
произлиза етнарх – предводител, първенец на етноса, народа, не е носило същия
смисъл, който днес влагаме, употребявайки думата етнически, за да означим
определена част от нацията (ако е тя е полиетническа като състав, а не
едно-етническа), обединена от общо кръвно родство и език. За старите гърци пък
любовта и верността към Отечеството е свързана с техните конкретни общности –
градове-държави, полиси, с техните политически и културни ценности.
Патриотизмът се изразявал в любов и вярност към Спарта, Атина и пр. и когато те
се обединявали, това е било по-скоро на конфедерационен принцип и с конкретна,
временна цел като срещу Троя, по-късно в отпор срещу Персия… Едва Александър
Велики успява да създаде една всеобща идеология, наречена елинизъм, в името на
която започва своите завоевания чак до Индия.
И ако днес в тълковните речници бихме открили значението на понятието
нация, обяснено като „Исторически създала се група хора, възникнала върху
общност на езика, територията, икономическия живот и културата” то, връщайки се
съвсем малко назад в историята, търсейки етимологията на думата, ще се озадачим
от това, че освен, дето в английския език навлиза от старофенски глагол,
т. е. едно изкуствено създадено понятие, без традиция зад себе си, можем да
я срещнем понякога и в значението й на „група студенти”, „студентски
клуб”, каквото й дава Енциклопедия „Британика” в стари свои издания.
Без да се спускаме в изследване на
историческите и съвремени конотации на понятието нация и в етимологията на
думата, само ще кажем, че всички те са съвършено неприложими към смисъла на
онова, което Старозаветните автори назоват народ, Божий народ, народ на Завета עַ ם הָ אֱ-הִ ים (om e·aleim). Макар и според
битуващите тогава представи, общността на езика да образува и общност в
народността (като събрание) и не само това, ами и да овъзможава общо дело –
„А Господ слезе да види града и
кулата, които градяха хората. И Господ каза: Щом като те са един народ,
говорещ общ език, и са почнали да правят това; и няма да има нищо невъзможно за
тях, каквото и да било нещо, което биха намислили да направят.” (Битие 11:5,6), не езикът е този,
който събира евреите в общ народ. Виждаме как към тях се присъединяват, във
възхода им от Египет към Палестина, а и по-късно, множество личности, като Раав
от Йерихон, заедно с дома си, Рут от Моав, последвала еврейката Ноемин,
Урия Хетееца, групи, понякога цели народи, които не споделят непременно с
тях същия език.
Не е и традицията в Богослужението,
която е иначе толкова важна за евреите, тази, която ги събира като народ… Св.
прор. Даниил например, намиращ се във Вавилон като пленник, не участва в
храмовото Богослужение по никакъв начин – Соломоновият храм отдавна е разрушен,
но той в не по-малка степен се идентифицира с народа си, чувства се част от
него, в молитвата му, записана в IX-та глава на книгата, носеща неговото име,
той казва Богу, говорещ в първо лице множествено число от името на народа –
„Съгрешихме, постъпихме извратено,
вършихме нечестие, бунтувахме се и се отклонихме от Твоите заповеди и от Твоето
правосъдие” (Даниил 9:5). Даниил говори за Божия народ като са животрептяща
реалност, макар този народ понастоящем да е далеко от земята си, да не говори
вече даже един и същи език (по негово време започва и езиковата реформа – от
староеврейски език се преминава към арамейски, което се вижда и в начина на
написването на кн. Даниил), макар да е далеко и от храма си, който на
всичкото отгоре е и в развалини… Според библейския разказ, Даниил вечер и
сутрин отваря прозореца на стаята от жилището си във Вавилон с посока към
Йерусалим и разрушения храм, принасяйки молитвата, предвидена за съответната
част от денонощния богослужебен кръг (Даниил 6:10), без да се тревожи, че не е
в състояние да изпълнява всички предписания на Моисеевия закон, свързани с тези
молитви, които при действащ храм се придружават най-малкото със съответните
жертви, прор. Даниил се чувства не по-малко евреин.
Всяка характерна за народа на Израил
особеност, от обрязването, през празнуването на шабата (съботния ден), които
Господ пак чрез личен опит ги учи да спазват в пустинята след Изхода, като не
изпраща манна в съботен ден (за сметка на двойното количество в петъка) до
храмовите Богослужения (почти всеки празник е свързан с историческо събитие –
опитност на народа с Бога като празниците на Пасхата или Шатроразпъването
например), са свързани с лично преживяване в Богообщение на някой от техните
праотци. Съвсем не случайно и Бог се представя пред Моисей като „Бога на
Авраам, Исаак и Иаков” - гаранцията, за това, че този Бог „Е”, че Той е
„Съществуващият Бог”, подтвърждава Себе Си чрез Авраам, Исаак и Иаков. И ако и
обрязването например да е една тяхна особеност на евреите, която те споделят заедно
с египтяните, то става лично тяхно в срещата на Моисей и съпругата му с
Господа, изискващ да се обреже моисеевия син. евреите преди го възприемат от
Авраам като традиция – „В същия ден Авраам повика сина си
Исмаил, всички родени в дома му и всички роби, купени с парите му, всеки
от мъжки пол между хората на Авраамовия дом, и обряза краекожието на плътта им,
според както Бог му каза.” (Битие 17:23),но в срещата на Моисей с
Бога то става закон за целия народ, форма на завет, подтвърден с кръв: „А по пътя в една странноприемница Господ
посрещна Моисей и искаше да го умъртви. Тогава Сепфора взе кремък и
обряза краекожието на сина си, допря го до краката на Моисей и каза: Наистина
ти си ми кървав младоженец.” (Битие 4:24,25)
Напълно верен на този персонализъм не
само в преживяването на Бога и общението с Него, но и на всяка културна,
социална и политическа реалност в живота на Израил, св. прор. Йеремия (а и не
само той, ами и Осия, и Йезекиил, и Исая в определена степен) въвежда онази
персонификация на народа, която срещаме под името Израилева, Йерусалимска
дъщеря (בְּ תוּלַ ת יִ שְׂ רָ אֵ ל – bthulth ishral, Йеремия 18:13). Тази
жена е ту всеотдайна майка, търсеща децата си дори в гроба – “Така казва Господ: Глас се чува в Рама, ридание и горчив плач; Рахил
оплаква децата си и не иска да се утеши за децата си, защото ги няма.” (Йермия
31:15), ту безотговорна курва – „Понеже си Ме забравила и си Ме
отхвърлила зад гърба си; затова понеси и ти възмездието на разврата
и блудствата си,.. Че прелюбодейства с идолите си и че за да бъдат изядени от
тях, превежда през огън децата, които Ми роди” (Йезекиил 23:35,37), ту красива в честта
си девица – “Така ти бе украсена със злато
и сребро; и дрехите ти бяха от висон, коприна и везано; ти ядеше чисто брашно,
мед и масло; и стана превъзходно красива и си се издигнала дори до царско
положение.” (Йезекиил 16:13), за да бъде малко по-късно описана от
същия Йезекиил като евтина проститутка, която даже и не е като останалите
проститутки, приемащи пари за секса с тях, ами напротив – самата тя дава
подарените й от нейния Божествен Съпруг Яхве неща, за да плаща на клиентите и
любовниците си… Св. прор. Исая успява да събере тази амбивалентност,
двузначност в женския образ персонификация на Израил в едно изречение: „Как стана блудница верният град, който беше пълен с правосъдие!
Правда обитаваше в него, а сега – убийци.” (Исая 1:21)
Истински озадачаващата обаче е пророческата лудост в речите, пантонимите,
разказваните видения, тя често граничи и минава границата на беснуването…
Пророкът се идентифицира с ревнивия, оскърбен в любовта си Бог, храни се с
лайна, за да покаже какво предстои на напусналия Бога-Съпруг народ-жена, немари
за външния си вид, крещи, обижда, разпродава и последното си имущество, като
Осия, за да покаже на какво е готов, за да върне тази, която обича, при себе
си. С една дума – юродстване. Тайната, може би, е в това, че често личните
преживявания на пророците, както у споменатия Осия, стават образ на
Божественото послание, пророкът побеснява от болка и разочарование със съвсем
реална жена, подобно на самия Яхве. И както самият пророк изобразява Яхве в
това, „намирайки себе си у Него”, така и чрез личното си преживяване той Го
призовава, за да припознае в пророка Яхве Себе Си, та в съпреживяването на
Бог и пророк да бъде събудена заспалата съвсест на народа.
Описваният тук персоналистичен подход,
видим още от времето на еврейската праистория и намерил апотеоза си в
пророческото служение като това на Йеремия е подготовка за онзи Божествен
персонализъм, открит ни в Новия Завет на Господ Исус Христос. Едно събрание от
хора, участващи в него, Завета, личностно, а не като функция от някаква
идеология, пристъпват лично към Исус, влизат в отношения на истинска
любовна интимност и така изобразяват „ църква
славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и
непорочна.” (Ефесяни 5:27), каквато и св. Йоан Богослов описва в Апокалипсиса – „жена, облечена със слънцето, с луната под краката й и на главата
й венец от дванадесет звезди.” (Апокалипсис 12:1), съобразна на самата
Пресвета Богородица, но и с предупреждението, че „извън Христос” тя лесно може
да се превърне в Блудница – „Жената бе облечена
в пурпур и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и
държеше в ръката си златна чаша, пълна с гнусотии и нечистотиите от нейното
блудстване.” (Апокалипсис 17:4), когато християнството се изопачи в
еретическо събрание или твърде се институционализира и идеологизира – и за
двете имаме множество примери в историята. Защото няма как да не видим как не
само двете жени, описани в Апокалипсиса, наподобяват в някои външни неща една
друга (образите са обърнати, разбира се, наопаки), така са и Христос и
Антихриста, Божественото Триединство (Отец, Син и Свети Дух) и Дяволоската
Троица (звяр, змей и лъжлив пророк)… А като народ пък (български, сръбски,
руски, гръцки) от евреите можем да научим следния урок – истинската и трайна
идентичност се крепи в помненето и постоянната актуализация-съпреживяване на
екзистенциалната опитност на светците с Бога…
Няма коментари:
Публикуване на коментар