четвъртък, 21 март 2013 г.

Развитие на понятието народ у пророците (Израилевата дъщеря)



автор Светльо Ангелов

Курсова работа по Старозаветна история и екзегеза, Православен Богословски Факултет, Белград

Трудно бихме видели понятието „нация”, в съвременния смисъл, в който се употребява, преди XVII в. след Хр., когато то става носител на модерна за онова време европейска политическа и социална концепция за организация на обществения живот, конституиращa общността. Възниква в Западна Европа понятието нация, а на Балканите изиграва сериозна роля в освободителните борби на покорените православни народи в границите на Османската империя. Дотогава християните в империята, независимо от етническия си произход, са третирани общо от Високата Порта в Истанбул и заедно назовавани християни. Патриархът в Истанбул (бивш Константинопол) е бил въздигнат в ролята на техен етнарх и представител пред Султана. И понятието етнос, от което произлиза етнарх – предводител, първенец на етноса, народа, не е носило същия смисъл, който днес влагаме, употребявайки думата етнически, за да означим определена част от нацията (ако е тя е полиетническа като състав, а не едно-етническа), обединена от общо кръвно родство и език. За старите гърци пък любовта и верността към Отечеството е свързана с техните конкретни общности – градове-държави, полиси, с техните политически и културни ценности. Патриотизмът се изразявал в любов и вярност към Спарта, Атина и пр. и когато те се обединявали, това е било по-скоро на конфедерационен принцип и с конкретна, временна цел като срещу Троя, по-късно в отпор срещу Персия… Едва Александър Велики успява да създаде една всеобща идеология, наречена елинизъм, в името на която започва своите завоевания чак до Индия.
И ако днес в тълковните речници бихме открили значението на понятието нация, обяснено като „Исторически създала се група хора, възникнала върху общност на езика, територията, икономическия живот и културата” то, връщайки се съвсем малко назад в историята, търсейки етимологията на думата, ще се озадачим от това, че  освен, дето в английския език навлиза от старофенски глагол, т. е. едно изкуствено създадено понятие, без традиция зад себе си, можем да  я срещнем понякога и в значението й на „група студенти”, „студентски клуб”, каквото й дава Енциклопедия „Британика” в стари свои издания.
Без да се спускаме в изследване на историческите и съвремени конотации на понятието нация и в етимологията на думата, само ще кажем, че всички те са съвършено неприложими към смисъла на онова, което Старозаветните автори назоват народ, Божий народ, народ на Завета עַ ם הָ אֱ-הִ ים (om e·aleim). Макар и според битуващите тогава представи, общността на езика да образува и общност в народността (като събрание) и не само това, ами и да овъзможава общо дело –   А Господ слезе да види града и кулата, които градяха хората.  И Господ каза: Щом като те са един народ, говорещ общ език, и са почнали да правят това; и няма да има нищо невъзможно за тях, каквото и да било нещо, което биха намислили да направят.” (Битие 11:5,6), не езикът е този, който събира евреите в общ народ. Виждаме как към тях се присъединяват, във възхода им от Египет към Палестина, а и по-късно, множество личности, като Раав от Йерихон, заедно с дома си, Рут от Моав, последвала еврейката Ноемин,  Урия Хетееца, групи, понякога цели народи, които не споделят непременно с тях същия език.

Не е и традицията в Богослужението, която е иначе толкова важна за евреите, тази, която ги събира като народ… Св. прор. Даниил например, намиращ се във Вавилон като пленник, не участва в храмовото Богослужение по никакъв начин – Соломоновият храм отдавна е разрушен, но той в не по-малка степен се идентифицира с народа си, чувства се част от него, в молитвата му, записана в IX-та глава на книгата, носеща неговото име, той казва Богу, говорещ в първо лице множествено число от името на народа –  Съгрешихме, постъпихме извратено, вършихме нечестие, бунтувахме се и се отклонихме от Твоите заповеди и от Твоето правосъдие” (Даниил 9:5). Даниил говори за Божия народ като са животрептяща реалност, макар този народ понастоящем да е далеко от земята си, да не говори вече даже един и същи език (по негово време започва и езиковата реформа – от староеврейски език се преминава към арамейски, което се вижда и в начина на написването на кн. Даниил), макар да е далеко  и от храма си, който на всичкото отгоре е и в развалини… Според библейския разказ, Даниил вечер и сутрин отваря прозореца на стаята от жилището си във Вавилон с посока към Йерусалим и разрушения храм, принасяйки молитвата, предвидена за съответната част от денонощния богослужебен кръг (Даниил 6:10), без да се тревожи, че не е в състояние да изпълнява всички предписания на Моисеевия закон, свързани с тези молитви, които при действащ храм се придружават най-малкото със съответните жертви, прор. Даниил се чувства не по-малко евреин.
Всяка характерна за народа на Израил особеност, от обрязването, през празнуването на шабата (съботния ден), които Господ пак чрез личен опит ги учи да спазват в пустинята след Изхода, като не изпраща манна в съботен ден (за сметка на двойното количество в петъка) до храмовите Богослужения (почти всеки празник е свързан с историческо събитие – опитност на народа с Бога като празниците на Пасхата или Шатроразпъването например), са свързани с лично преживяване в Богообщение на някой от техните праотци. Съвсем не случайно и Бог се представя пред Моисей като „Бога на Авраам, Исаак и Иаков”  - гаранцията, за това, че този Бог „Е”, че Той е „Съществуващият Бог”, подтвърждава Себе Си чрез Авраам, Исаак и Иаков. И ако и обрязването например да е една тяхна особеност на евреите, която те споделят заедно с египтяните, то става лично тяхно в срещата на Моисей и съпругата му с Господа, изискващ да се обреже моисеевия син. евреите преди го възприемат от Авраам като традиция –  В същия ден Авраам повика сина си Исмаил, всички родени в дома му и всички роби, купени с парите му, всеки от мъжки пол между хората на Авраамовия дом, и обряза краекожието на плътта им, според както Бог му каза.” (Битие 17:23),но в срещата на Моисей с Бога то става закон за целия народ, форма на завет, подтвърден с кръв: „А по пътя в една странноприемница Господ посрещна Моисей и искаше да го умъртви. Тогава Сепфора взе кремък и обряза краекожието на сина си, допря го до краката на Моисей и каза: Наистина ти си ми кървав младоженец.” (Битие 4:24,25)

Напълно верен на този персонализъм не само в преживяването на Бога и общението с Него, но и на всяка културна, социална и политическа реалност в живота на Израил, св. прор. Йеремия (а и не само той, ами и Осия, и Йезекиил, и Исая в определена степен) въвежда онази персонификация на народа, която срещаме под името Израилева, Йерусалимска дъщеря (בְּ תוּלַ ת   יִ שְׂ רָ אֵ ל  bthulth ishral, Йеремия 18:13). Тази жена е ту всеотдайна майка, търсеща децата си дори в гроба – “Така казва Господ: Глас се чува в Рама, ридание и горчив плач; Рахил оплаква децата си и не иска да се утеши за децата си, защото ги няма.” (Йермия 31:15), ту безотговорна курва – „Понеже си Ме забравила и си Ме отхвърлила зад гърба си; затова понеси и ти  възмездието на разврата и блудствата си,.. Че прелюбодейства с идолите си и че за да бъдат изядени от тях, превежда през огън децата, които Ми роди” (Йезекиил 23:35,37), ту красива в честта си девица – “Така ти бе украсена със злато и сребро; и дрехите ти бяха от висон, коприна и везано; ти ядеше чисто брашно, мед и масло; и стана превъзходно красива и си се издигнала дори до царско положение.” (Йезекиил 16:13), за да бъде малко по-късно описана от същия Йезекиил като евтина проститутка, която даже и не е като останалите проститутки, приемащи пари за секса с тях, ами напротив – самата тя дава подарените й от нейния Божествен Съпруг Яхве неща, за да плаща на клиентите и любовниците си… Св. прор. Исая успява да събере тази амбивалентност, двузначност в женския образ персонификация на Израил в едно изречение: „Как стана блудница верният град, който беше пълен с правосъдие! Правда обитаваше в него, а сега – убийци.” (Исая 1:21)
Истински озадачаващата обаче е пророческата лудост в речите, пантонимите, разказваните видения, тя често граничи и минава границата на беснуването… Пророкът се идентифицира с ревнивия, оскърбен в любовта си Бог, храни се с лайна, за да покаже какво предстои на напусналия Бога-Съпруг народ-жена, немари за външния си вид, крещи, обижда, разпродава и последното си имущество, като Осия, за да покаже на какво е готов, за да върне тази, която обича, при себе си. С една дума – юродстване. Тайната, може би, е в това, че често личните преживявания на пророците, както у споменатия Осия, стават образ на Божественото послание, пророкът побеснява от болка и разочарование със съвсем реална жена, подобно на самия Яхве. И както самият пророк изобразява Яхве в това, „намирайки себе си у Него”, така и чрез личното си преживяване той Го  призовава, за да припознае в пророка Яхве Себе Си, та в съпреживяването на Бог и пророк да бъде събудена заспалата съвсест на народа.
Описваният тук персоналистичен подход, видим още от времето на еврейската праистория и намерил апотеоза си в пророческото служение като това на Йеремия е подготовка за онзи Божествен персонализъм, открит ни в Новия Завет на Господ Исус Христос. Едно събрание от хора, участващи в него, Завета, личностно, а не като функция от някаква идеология, пристъпват лично  към Исус, влизат в отношения на истинска любовна интимност и така изобразяват „ църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна.” (Ефесяни 5:27), каквато и св. Йоан Богослов описва в Апокалипсиса – „жена, облечена със слънцето, с луната под краката й и на главата й венец от дванадесет звезди.” (Апокалипсис 12:1), съобразна на самата Пресвета Богородица, но и с предупреждението, че „извън Христос” тя лесно може да се превърне в Блудница –  Жената бе облечена в пурпур и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с гнусотии и нечистотиите от нейното блудстване.” (Апокалипсис 17:4), когато християнството се изопачи в еретическо събрание или твърде се институционализира и идеологизира – и за двете имаме множество примери в историята. Защото няма как да не видим как не само двете жени, описани в Апокалипсиса, наподобяват в някои външни неща една друга (образите са обърнати, разбира се, наопаки), така са и Христос и Антихриста, Божественото Триединство (Отец, Син и Свети Дух) и Дяволоската Троица (звяр, змей и лъжлив пророк)… А като народ пък (български, сръбски, руски, гръцки) от евреите можем да научим следния урок – истинската и трайна идентичност се крепи в помненето и постоянната актуализация-съпреживяване на екзистенциалната опитност на светците  с Бога…

Няма коментари:

Публикуване на коментар