вторник, 26 март 2013 г.

Адвентисти от Седмия Ден (критичен анализ)



Автор: Светльо Ангелов

Адвентното движение възниква в средата на XIX век в Северна Америка. В същината си е една от протестантските девиации, които се появяват и набират скорост именно тогава – мормони (Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни), Свидетели на Йехова… А защо не и като Християнска наука на г-жа Мери Бейкър Еди?…

По това време и на това място са чужди вече, сред широките протестантски кръгове, сериозните богословски търсения. За сметка на това стават обаятелни различните рационалистични спекулации. Предисторията на въпросното движение е “откритие” на фермера Уилиям Милър, който известно време се увличал от деизма (вярата на Волтер, че “Бог е създал света, но го е оставил да се управлява изцяло и само от естествени закони, както часовникар създава часовник), преди да се запознае с книгата на св. пр. Даниил, която дотолкова го впечатлила, че се захванал със „сериозно изследване на нейните пророчества”, връщайки се, в известен смисъл, към традионната протестантска вяра на своята майка, само че, задавайки в това „изследване” един много особен, рационализаторски дискурс – открива именно датата на Второто пришествие. Методологията на Милър в такава степен повлиява по-нататък адвентното движение, че и до днес наблюдаваме безрезултатно лутане в богословската им мисъл – постоянни опити да се завърнат в руслото на протестантската ортодоксия, която пък, от своя страна, е белязана от схоластизъм, но отхвърля крайния рационализъм в мисленето на култистите от средата на 19 век. А това мислене се намира в сериозна обвързаност – дотам, та дори може да се каже, че е формирано от дарвинизма, деизма и научно техническия прогрес, възникнало в опит да бъдат опровергани тези течения, обаче в техните крайни изводи, вместо в методите им и изходните пунктове.


Така Християнският Запад не успява да предложи алтернатива на зараждащия се „научен атеизъм”, но по-скоро се опитва да го опитоми и християнизира. С това той предварително обявява капитулацията си пред разрастващата се секуларизация и тя става много явна по-късно, когато апологети и теолози започват да противопоставят креационизма, като теория за сътворение от Личностен Творец на еволюционизма – теорията за случайното възникване на разума и живота. А „битката” между тези две теории, докато те съществуват в настоящия си популярен облик, винаги ще се води на територията на Свещеното Писание и християнската история. Еволюционистите всякога ще подиграват „библейския доклад за сътворението” и някои средновековни предразсъдъци, като например този, че възоснова на „доклада” може да се определи в кой точно ден и в колко дори часа е започнал Господ да твори. Библейските „учени” пък трудно ще стигнат по-далеко в спора от това да показват колко е невъзможно и математически даже смятано да се породи живота случайно; ще сочат малкото количество лунен прах като доказателство, че Земята е на не повече от 10 хиляди години, а поискат ли да са по-напредничави и адекватни, ще се заиграват с израза „В началото Бог сътвори небето и земята, а земята беше пуста и неустроена” (Битие 1:1), намирайки възможен период от време между сътворението на земната материя и възникването и организацията на самия живот, чрез който да помирят Библията (тълкувана и представяна в специфичната рационалистическа интерпретация) със свидетелствата на геологията, антропологията и биологията, относно огромната възраст на планетата. Или пък „тавана на западната апологетика” – че и еволюционната теория изисква, може би в не по-малка степен, вяра, имайки предвид това, че фактологията й не може да бъде доказана по емпиричен път (посредством опити). За такова мислене ще бъде съвършено чужда православната трактовка, предлагана от проф. Владимир Лоски, че „библейския доклад за сътворението” носи йерархичен, а не хронологичен характер – т.е. целта е не да подреди по време кое след друго е станало, а да посочи Човека, като „венец на творението”, в качеството му на едничък Божий Образ, призован към Уподобяване. Подобни съждения често са отхвърляни като източен богословски екзотизъм, но западните апологети отказват да разберат, че само в тях се съчетават истински двата варианта на сътворението (от кн. Битие: I-та  и II-та глава). Където висшата библейска критика (Давид Щраус, Джеймс Фрейзър) вижда разнородност и разминаване, събрани насилствено в неубедителен синкретизъм (съответно Елохистка и Яхвистка митологии), там православното богословие постига заявените от рационализма цели, като ясно показва, че II-та глава е всъщност развитие и обогатяване на основната мисъл от I-та глава, превишавайки тези цели даже многократно и качествено, като въвежда един добър библейски и светоотечески Богоцентризъм, посочвайки също истинската цялост и предназначение на творението и на Човека, като негов стопанин – да се съедини евхаристийно в Бога и с Бога. Така, отричайки самодостатъчността на разума, православното богословие му дава друга и нова перспектива за развитие и усъвършенстване, чрез покана за участие в Тайната „която духа обожестява, а ума пречудно храни” – евхаристията измества погледа от историчността, в нейния рационалистичен прочит, към есхатона; от веществото към Образа; от факта (сам в себе си) към динамиката на съпреживяването, която дава смисленост и завършек на факта – пълнотата на градивната интерпретация.
А когато XX-ят век довява в протестантска Америка влиянията на източния окултизъм, от една страна (пораждащ появата на съвременото харизматично движение) и влиянията на философския екзистенциализъм от друга (видим в теологията на либералното християнство), става изключително трудно за мнозина завръщането към основите на класическата Реформация, а още по-малко – към светоотеческото Православие. И Църквата (в нейния западен прочит) се превръща в място на една нечистоплътна от богословска и философска гледна точка среща, където се допират концепции за духовност и социални утопии, поразително приличащи си в базисите, методологията, естеството на аргументите, но спорещи относно крайните изводи, поради емоционална предразположеност, а не като издържан път към логически завършек. Ето как се възцарява теорията на абсолютната относителност – релативизма. Защото имаме мнозина, които заявяват диаметрално противоположни становища, при все, че ползват еднакви прийоми за съждение. Релативизмът е начин за помирение между рационалистическите девиации – в признанието, че всяка има своето достатъчно основание за съществуване. Релативизмът е средство за рационализма да представи привидна многоликост в единството, симулирайки движение… И… Защо пък да не го кажа?! Рационализмът е крайния светогледен банкрут на светския човекоцентричен хуманизъм, който ограничава човека, като го сваля от статута му на Княз под Бога и в Бога до социално животно; превръща го от сложносъставна Личност в индивид (ограничава идентификационния ресурс в границите на вида), обръща антропологията в белетристика… Това е, по моему, сериозният грях на протестантизма (хула срещу обожествяващия ни Дух Свети) – капитулацията пред хуманизма, изборът да се покориш, че даже да ползваш езически цивилизационен ресурс, вместо да потърсиш, за да усвоиш християнското си наследството и да го разработиш.
***
Адвентистите от Седмия Ден са добра илюстрация на това, което по-горе казахме, макар да нямат съществен принос в движението на описаните процеси и тенденции, ако, разбира се, не броим активната роля на адвентистките теолози в популяризирането на креационистката теория, която дава подплата на тяхното виждане, че седемте творчески дни от кн. Битие са буквални и така потвърждава един основен момент от теологията им – че Старозаветния седмичен цикъл е непреходен – конкретно свещеността на съботния „седми ден”.
На първо място, те се открояват със склоността си към преекспониране на историчността… Разбира се, открояват се и с множество други особености, но тях ще коментираме друг път. Говорим тук именно за Милъровия прочит на кн. Даниил, за пророческото визионерство на Елън Уайт, където рационализаторският привкус е донякъде смекчен от религиозната екзалтация и за завръщането към неподправеното наследство на Уилям Милър, от страна на следващия „авторитетен” коментатор на апокалиптичните пророчества – Юрая Смит. Впрочем, конфликтът между харизматичното начало, оликотворено в живота и делото на „пророчицата” Елън Уайт и прагматизма на споменатия Смит е постоянна величина в развитието на адвентизма. Този конфликт ескалира по време на събитията от 1888 година на конференцията им в Минеаполис и тлее и досега, което е видно от неспирните и многобройни разцепления в сектата. Той е сблъсък между „Гласа на пророчеството” и мисионерската визия на историзиращите да импонират на сухия рационализъм. Но никоя от двете концепции не смее да скъса окончателно с другата, пък и лидерите-консолидатори в сектата всякога са се стремили да ги съчетават. И така, както за тях е важен ”историцизма” като общностно-идентифициращ фактор, така и харизматизма, в който намират устойчивост от усещането за развитие и динамичност.
Отношението им към историята може да се обобщи в израза „царица на науките”, а отношението към „пророческия глас”, естествено, предвидливо институционализиран и „консервиран” в рамките на литературното наследство на Елън Уайт, може да бъде обобщено в израза „стлъб и крепило на истината”, гарантиращо уникалността на сектата – защита в условията на безкомпромисна религиозна конкуренция.
Аз вярвам, че библейското и светоотеческо опровергаване на някое от тези две начала няма да постигне сериозен душеспасителен ефект – постижимият максимум е разрояването на сектата, като всяка фракция си остава адвентистка в същината си. За да бъдат „реевангелизирани” адвентистите, трябва многопосочна и систематична критика на всеки общностно-идентифициращ пункт. Затова, нека започнем отнякъде. Предлагам да е с Милър – Смитовото тъкувание на кн. Даниил…
Уилиям Милър „открива” датата на Второто Пришествие, „изследвайки” книгата на св. пр. Даниил. Открива я… изчислявайки.
Колцина от нас помнят сюжета на Вазовия роман „Под игото”? Аз, както и повечето, съм го чел само веднъж. Имаше в него описана любопитна случка – будните интелигентни българи се събират и коментират „пророчество” – „Туркия ке падне”, изведено от сметки с числа. Беше упомената годината дори – 1876.
„Въз основа на Откровение 9:15, Йосия Лич от Филаделфия публикува в 1838 г. тълкуванието си, че на 11 август 1840 г. Турция ще капитулира пред великите сили. Неговите възгледи били отбелязани и осмивани в списания и атеистични клубове на Америка. Но когато се разнесли новините за залеза на Турската империя, всички били потресени. За няколко месеца Лич получил повече от 1000 писма от изтъкнати атеисти, в които последните заявявали, че се отказват от борбата против Библията и я приемат като божествено откровение до човека…”
Разбира се, патриархът на новата българска литература едва ли е пряко свързан с религиозните търсения на Запада, но това, което описва (на което вероятно е бил и свидетел) е отглас от този кипеж. Както казахме в предната статия – заиграването с пророчествата – тяхното тъкуване или претълкуване, е резултат от желанието на протестантските апологети да се противопоставят на ширещия се атеизъм. Настоящият пример показва, че това се случва наистина, макар с променлив успех.Успех е, защото някои от увличащите се от „играта с числа и факти” привърженици на „всесилната наука” за миг поне млъкнали. Но успехът определено е временен, понеже „числа и факти” има достатъчно за всеки, който пожелае да направи предварително определените изводи, към които е склонен, според индивидуалната си нагласа и вкус. Още повече – виждаме как ресурсът на подобна апологетика умело се ползвал от новите млади социално-политически доктрини, както в споменатия случай в историческия роман, твърде наивен, но пък симптоматичен в своята откровеност. Тук е мястото и за втората диагноза на западната апологетична мисъл – освен, че се предоверява на зараждащия се „научен утопизъм”, заемайки от него познавателна методология, аргументи и конструкции (което показахме вече), тя не се старае да погледне твърденията, които заявява, в тяхната перспектива: Търсенето на паралели и съответствия между библейската апокалиптика и текущите процеси в световната история и философски експерименти, стига до предела на своята неуместност в буквалистичния прочит на пророчествата. Дали има нужда да посочваме, „възоснова на библейските пророчества”, колко са били неотдавнашните претенденти за титлата “Антихрист” – Съветска Русия (Сталин, Ленин, Брежнев), Либия, начело с Муамар Кадафи, Ирак на Саддам Хюсеин…
Търсещите да получат пророческо напътствие за тук-и-сега нямат нужното търпение да изчакат края на събитията, вписвайки се, по този начин, в добрата светоотеческа перспектива – „Началото се познава от края” (св. Максим Изповедник). И ето – от дистанцията на протеклото виждаме, че нито Дарвин, нито Сталин и Ленин (комунистическият интернационализъм), нито Хитлер и Гьобелс (национал-социализмът), нито „Армията на любовта” и повсеместната педерастия, са единствените и окончателни врагове на културата и цивилизацията (респективно на Благовестието и Църквата). Но по-скоро демо/но/крацията от западен тип (като бягство от личната свобода в колективната безотговорност) с лъжите на крайния плурализъм, светския екзистенциализъм и психологията на „свободния пазар”, прави възможно съществуването и разрояването на споментите утопии – едни, възникнали като нейни непослушни деца, други – като контрапункт на останалите, а трети – като самоизолация, в още по-непрогледен мрак, от грубите реалности, които тя предлага и утвърждава… Но нека спрем дотук, че вече се отклоних достатъчно от първончално заявената цел…Адвентистите от седмия ден организират църковната си общност на базата на една „хоризонтална есхатология” – т.е. такава, която търси опорните си пунктове в измеренията на историческото време, повече дори – в документираната историчност. За тях е много важно да са убедени, че именно папската институция е „Великата блудница Вавилон”, появяваща се в Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Не толкова, защото основоположниците-пионери и пророчицата Елън Уайт са го заявили, а и защото без персонифициран антихрист, биха загубили главното си основание за съществуване. Без полемизирането с римо-католицизма, те губят своя интегритет и континуитет – губят мисионерския си статут да защитават САЩ от „папската заблуда”; губят правото си да претендират, че имат най-правилната доктрина, която да излекува Запада от религиозната фрагментация и секуларизацията.Уилям Милър предлага една именно такава интерпретация на Данииловите пророчества, коментирайки текста от Даниил 8:13,14„И чух един светия да говори, и каза тоя светия някому, който питаше: “колко време обхваща това видение за всекидневната жертва и за опустошителното нечестие, когато светинята и войнството бъдат тъпкани? И каза ми: “две хиляди и триста вечери и утрини; и тогава светилището ще се очисти”.Той взима за начална дата на „омърсявнето” утвърждаването на „папската власт” (не само духовна, но и политическа) в Западния свят, добавя към нея 1260 години (42 седмици, „време, времена и половин време”, според друго Даниилово пророчество) и целият период вписва в един по-голям – 2300 години (по „пророческия код” ден = година), чието начало започва, според него, в момента, в който започва строежът на Втория еврейски храм в Йерусалим. Сметките го довеждат в 1844 г. сл. Христа и той обявява нея за… годината на Второто пришествие. Разбира се, Христос не се завръща. Оттогава насетне адвентистите претълкуват по разни начини Милъровите изчисления, но основният аргумент е, че Милър се е подвел в детайлите, но вярно е посочил годината, в която е започнало „очистването на небесното светилище”, а на земята – очистването на християнския свят от папските заблуди, чрез популяризиране на адвентистките доктрини и всеки момент се очаква Христос да се върне.Колко са неиздържани от екзегетична гледна точка изчисленията на Уилям Милър и наследниците му (даже според „кода” ден = година), ще се занимаем по-нататък.
Тук ще се постарая да предложа православната пророческа визия, която, наистина вярвам, се различава качествено от рационлистическите спекулации.Твърде рядко библейските пророчества са свързани с предсказване на събития. Дори когато срещаме такива, те имат понякога условен характер, като пророчеството на св. пр. Йона например: „Още седемдесет дни и Ниневия ще бъде унищожена от Бога” (пророчество, което покаянието на ниневийските управници и народа анулирало). Пророците всъщност предлагат друга перспектива (духовна), в която да се разбират текущи събития от техния личен живот и този на общността. Последната мисъл си струва да запомним. Все пак, нека не бързаме, но първо да се „поразходим” из няколко примера, защото е важно да знаем, че вярата ни в автентичността на нашето религиозно преживяване е основана върху динамиката на съпреживяването, а не върху „голия факт”, интерпретиран поразному.Трудно можем да видим в думите на св. цар и пр. Давид: „Този, който яде с мен залъка ми вдигна пета срещу мене”, предсказание за преживяването на Христос с предателя Иуда Искариотски, макар монозина да тълкуват псалома като месиански (пророкуващ Христовия живот и страдания). Понеже конкретността на преживяването на втория израилски цар се открива ясно в случката със Семей – онзи, който го хулил и оскърбявал, докато царят бягал от гнева на разбунтувалия му се син Авесалом.Още по-трудно ще намерим съответствието между думите на св. пр. Осия: „Когато Израил беше млад, Аз го обичах и от Египет извиках Сина Си. Викаха ги, а те отбягваха от лицето им; принасяха жертва на Вааловци и кадяха на истукани.” (Осия 11:1,2) с историята на малкия Иисус и семейството Му, които бягат от царскта жестокост в Египет, при все, че св. ев. Матей, в едноименното си евангелие, не просто прави паралел, а заявява, че случката е потвърждение на казаното от пророка: „Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет и там стоя до смъртта Иродова, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: “от Египет повиках Сина Си” (Матей 2:14,15).Какво пък да кажем за фактологичната грешка на евангелиста: „тогава се сбъдна реченото чрез пророк Иеремия, който казва: “и взеха трийсетте сребърника – цената на Оценения, Когото оцениха синовете Израилеви” (Матей 27:9) – „месианско пророчество”, което всъщност се намира в книгата с виденията на… св. пр. Захария: „И ще им кажа: ако ви е угодно, дайте Ми заплатата Ми; ако ли не – не давайте; и те ще Ми претеглят за отплата трийсет сребърника” (11:12), още повече, че пророкът говори тук за свое собствено преживяване – той поискал за себе си тридесет сребърника, а не някой за него, който да го е предал.И така, при внимателен прочит, е невъзможно да говорим за библейските пророчества (и месиански, и апокалиптични), тъй както говорим за пророчестването „по принцип” (древната Сибила, сметките на Нострадамус, гадателствата на Ванга). Защото в същината си последното е една лотария, която, в случай на успех, импонира на плътското мъдруване. Та какво и да излезе вярно някое предсказание? Та какво и ако в Библията има предсказания от такъв характер, които до едно да са верни? Това дали ни приближава до Личността на Христос? Дали ни въцърковява истински? Ни най-малко, защото няма истинско (светотайнствено) общение, а математика – разумът остава разхристовен, остава сам със своя ограничен ресурс, понеже е извън Тайната. А на разума му е нужна интуицията, за да има истинско движение в търсенето и следването на Христа. Именно думата “интуиция” употребявам, защото не зная как другояче да нарека „ума Христов”, за който св. ап. Павел пише в Първото си Послание до Коринтяните… Интуицията, която подсказва на сърцето ти кое е вярно.Да, св. Давид е преживял опитността на Христос с Иуда Искариотски, срещайки своя „личен Иуда” – Семей. Вкусил и от предателството докрай – омразата и смъртта в отчуждение на любимия си син, уподобявайки се така на Самия Бог.Св. пр. Осия толкова обичал своята блудна жена (както Яхве обичал Израил), че не се смутил никак, когато Бог започнал да му разказва как търси неверния Си народ, дори в Египет, понеже сам той търсил прелюбодейката по пазарите за робини, където тя доброволно се предоставила, бягайки от него. Така ни е преподаден „пророческия урок”: чрез любовта светостта премнава от Освещващия (Търсещия) към освещваните (търсените), заради отношението, а не поради „достойнството”.А какво от това, ако е направил св. ев. Матей фактологична грешка? Нима е малко това – да знаем, че когато се чувствме оценени (или продадени) за тридесет сребърника (да речем хиляда долара), не сме единствени – така изтъргували и Божия мъж Захария, така и Богочовека Христос…
***
Наистина, „върху всяка буква от Светото Писание Бог е поставил повече смисъл, отколкото върху земята и небесата” (Мартин Лутер). Но буквите на Писанието са следи от движението на Духа – разкази за съпреживени събития с Бога и в Бога. Адвентистите от седмия ден не предлагат на последователите си това, но в призива: „изследвайте Писанията” ги въвличат в лутане и безперспективност, където вярата зависи от променливостта на факта, защото е вкоренена в творението, а не в Твореца, в историята, вместо в бъдещето, във веществото, вместо в Образа…
* * *
Адвентистите от седмия ден смятат, че Божия Закон, тъй както е „изговорен” на планината Синай, около 1500 години преди Боговъплъщението, носи печата на вечната валидност, подобно на Самия Господ Бог, у Когото няма изменчивост и даже сянка от променимост (Иаков 1:17). Това свое основно учение подкрепят чрез популярната протестантска игра на „библейски трамплин”. Първият текст, който избират да легне в основата на този спекулативен библейски анализ, се намира в кн. Битие, 2 гл.:
„И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал.”
Спрямо него останалите текстове се явяват „второстепенни”. Дори повече – той служи като оправдание за системна злоупотреба с тях. Думите от Битие 2:2,3 (по-точно адвентистката им интерпретация) задават тълкуванието на всичко, което следва – от там, та до Апокалипсиса на св. Йоан. За теолозите на сектата учението за буквалистично и плътски разбираната съботна почивка „шабат” е ключов богословски момент. Наистина, аз не съм срещал адвентист (от всички разновидности, изключвам Адвентистите от първия ден), който да поставя под въпрос съботянстването. Може да са либерални относно в какво трябва да се изразява съблюдаването на Синайската заповед, но никога не отричат необходимостта от това да се практикува. Казват – това учение е очевидно до самодоказуемост и няма как, при непредубеден проичит на Свещеното Писание, да се стигне до други изводи… Но аз имам по-добра идея защо така стоят нещата… Смятам, че съботянството на адвентистите е първата обща практика, появила се като градивна (събирателна) за общността идея. Изчисленията на Уилиям Милър са крах и повод за разединение – в обяснението на факта, че напук на „непоклатимо обяснените пророчества”, Христос не дошъл на Земята в 1844 година, милеристите се разделят. В разбирането дали нещо въобще се е случило тогава (в Небесата или на Земята) – също… А, озарението, затова, че „четвъртата заповед” от Синайското „законодателство” трябва да бъде стриктно и демонстративно спазвана от „Божиите верни” обаче, идва в определен исторически момент, в който диалогът между направленията е стигнал истинска задънена улица и, естествено – прегръщат го мнозина, като консолидиращо.Така е и до днес.
………………………….
А времето носи тварен (сиреч преходен) характер. Това е ясно дори за физиците. Колко повече времевият ритъм (бил той и свещен), понеже се определя от нуждите, разбиранията и нивото на религиозност на човека. Пък какво е „съботната заповед” към еврейския народ, ако не метод за освещаване на времето – акцент в седмичния богослужебен цикъл? Старозаветният Богослужебен цикъл се дели на годишен, месечен, седмичен и дневен. Празниците от годишния кръг са Пасха (Песах), Шатроразпъване, Йома Кипурим (Дните на очищението) и др. Празници от месечния кръг са новомесечията (пълнолунията). Тези от седмичния – именно въпросните съботни дни. Дневният богослужебен кръг включвал сутрешното и вечерно жертвопринопение в еврейския храм. Този цялостен поглед върху Вехтозаветния Богослужебен ритъм ни помага да разберем и смисъла на някои пророчества, конкретно това от кн. на св. пр. Даниил 8:8-11, което милеристите ползват, за да обосноват вярата в изключителността на своята мисия (да възстнановят „чистото библейско християнство”, компроментирано от Традиционната Църква и „забравената заповед” – шабата) –„Тогава козелът твърде много се възгордя; но когато той се усили, големият рог се счупи, и на мястото му излязоха четири, обърнати към четирите вятъра небесни. Из единия от тях излезе неголям рог, който нарасна твърде много към юг и към изток, и към прекрасната страна, издигна се до войнството небесно, свали на земята част от това войнство и от звездите и ги стъпка; издигна се дори и над Вожда на това войнство, отне Му всекидневната жертва и поруга мястото на Неговата светиня…”Всекидневнта жертва тук ни отпраща към храмовото Богослужение и това прави тезата на милеристите да изглежда много нелепа. Милър смята, че става въпрос за папския политически и догматичен проивол, последователите му довършват тезата, като заявяват, че част от последния е папското заменяне на съботната почивка с неделна и съчетават, в реда на тези мисли, текста с предхождащ от същото пророчество – „и против Всевишния ще произнася думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях празничните времена и закона” (7:25). Така адвентисткото тълкувание се превръща в обвинение за основен грях към римо-католицизма.Обаче става дума за „всекидневната жертва”, все пак. Нали? А, не за съботната почивка! Или пък двете са толкова свързани, че се подразбират една от друга??…
Разбира се, свързани са, но не в този случай, а на съвсем неочаквано място в Библията:„И тъй, никой да ви не осъжда за ядене, или пиене, или за някой празник или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос.” (Колосяни 2:16,17) Св. ап. Павел обобщава Богослужебния ритъм на старозаветните (годишни, месечни и седмични празници), обявявайки го за непригоден да изрази новата реалност, въведена във Вселената от Светия Дух (бъдещето, нахлуващо в настоящето, пеобразяващо го и задаващо нова перспектива за поглед към миналото), чрез Въплъщението на Сина Божий. Пример за последното е как разбираме в съвсем нова светлина думите на Елохим: „Да създаем човека по Наш образ и по Наше подобие” – именно Светотроична, което станало възможно (или по-точно – очевидно) след откровението за Богосинството на Христос и начина, по който Господ говори за Светия Дух (Духът на истината, изхождащ от Отца). Апостолът назовава тази нова реалност „тяло-Христос”. Оттук нататък отправна точка (и едновремено цел) в следването на Бога и познаването Му, ще бъде Евхаристията (Причастяването със Светите Страшни и Животворящи Тайни) и обновлението на творението, която тя начева и довършва, а не възпоменаването на исторически събития от миналото, каквато цел има седмичната съботна почивка – спомен за излизането на еврейския народ от Египет през Червеното море, разказано в книгата Изход или затова, че Бог си е починал от делата Си, след края на „Шестоднева” от книгата на Началата (Битие).Макар, че може да се сравни съботната почивка, но не като „шабат”, а като „сабатизмос” – т.е. не като плътска почивка в конкретен седмичен ден, а като пребъдване на духа и съзнанието в мир с Господа; със завръщане към онова състояние на прародителите ни преди грехопадението. Но, тогава за Адам и Ева имало, все пак, табу /забрана/ – „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, освен от дървото за познаване на доброто и злото”, друго-яче казано – „Не яж, за да не умреш!”, а сега нещата са преобърнати: „А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.” (Йоан 6:53) Затова и тук не става въпрос за завръщане към началото, а за преобразяване на миналото, чрез вкореняване в бъдещето – неговото предусещане, отобразено в Седмия ден – участие в онова бъдеще на прародителите, когато те щели да получат право да ядат наистина от всяко дърво в градината, без изключение, нещо повече разкритие на това бъдеще в Господ Иисус Христос. И е именно сравнение, аналогия, а не повторение. Още повече, че за самия Седми ден от кн. Битие не се казва „стана вечер, стана утро – ден седми”, т.е. дори шесте предходни дни да са буквални 24 часови периоди (което е доста съмнително), то седмия ден излиза от този порядък, за да предобрази (или по-добре казано – изрази) Денят на Спасението в Христос, пък ако ви се харесва повече – състоянието на духовно удоволетворение в Бога. Седмият ден от Битие 2 глава е различен, защото е подобен на онова успокоение и радост, което имаме в общението с Христа в Светия Дух.
И така – християните празнуват неделния ден, не защото възпоменанието на Христовото Възкресение е по- стойностно в религиозен план от това на Изхода на Божия народ от Египет или на Божията почивка след Шестоднева, а, защото Възкресната евхаристийна трапеза е „спомен от бъдещето” – т.е. собственото ни възкресение като събитие, в което сме призвани да участваме – надрастване на миналото, не завръщане в утопично блаженство, предназначено за други хора, при други условия, с други нужди и друго мислене.А и в Христос понятието за време се преосмисля. Защото Сам Господ променя начина по-който общува с човека, проявявайки Светата Си динамичност -„Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина.” (Евреи 1:1,2). И по друг начин казано – настъпва пророкувания от пророците „край на времето” – “знай, сине човешки, че видението се отнася към края на времето!” (Даниил 8:17). Времето се изпълва в Христос и става твърде динамична величина (мисли се в Бога) и така тварта се уподобява, в определена мяра, на Твореца – Идещия Съдия може да пристигне съвсем неочаквано, а дните и часовете се съобразяват и измерват според момента на Срещата, в това се изповядва любовта и вярата, а не в боязливото съобразяване с табута. Ако евреите веднъж годишно са заживявали с трепета на Срещата (Йом Кипур), то днес ние всекидневно можем да посрещаме Тялото Христово в Чашата на благословението. Така става твърде неуместно всяко едно табу, свързано с определен ден, дори когато говорим за поста (бил той седмичен или годишен) – познаваме примери на юродиви светии, които са нарушавали пост и през Страстната седмица дори (св. Симеон от Едеса). Това е възможно само, ако всяка минута се мисли като не по-малко подходяща от коя да е друга за Евхаристия.Видението на св. пр. Даниил, с което адвентните теолози спекулират и за което по-горе стана въпрос, освен, че очевидно се отнася до Богоборчеството на Антиох 4 Епифан (царче от наследниците на Великия Александър, който се захванал да наложи като универсална елинската култура) има и месиански характер. Затова и Даниил е наречен пророк (от Самия Господ Иисус Христос – Матей 24:15), макар някои крайни критици на библейския текст да заявяват, че неговото пророчестване е пост фактум – т.е. „пророчества”, изговорени след „пророкуваните” събития (опитите на Антиох да смачка еврейския „национализъм” и верността към Закона на Моисей, разрушавайки и осквернявайки Храма и убивайки по особено жесток начин верните, забранявайки древните обичаи като образването). Виденията на Даниил са наистина за „края на времето”, точно, защото предричат големия катаклизъм – оскверняването на Старозаветния храм. Какво е разрушаването и оскверняването на Храма, ако не подготовка за този край? Евреите организирали и съотнасяли религиозността си и целия си, едва ли не, духовен живот, спрямо храмовото Богослужение. И ето – някакъв грък принася на олтара свинско месо (олтар, където шекината /облакът на Божието присъствие/ вече, без друго, отсъства). С други думи – Бог подготвя съзнанието на очакващите Го за Идващия, Който в Тялото Си ще събере всичко и всички. Подготвя тези, който очакват Освещаващия, отделяйки ги от суетата и любовта към постройките, за да си приготви народ, на който да говори по сърце, а не чрез сетивата.По същия начин Господ Иисус Христос нарушава и съботата – подготвя тези, които ще дръзнат да го последват за ново служение – с дух и истина…

Няма коментари:

Публикуване на коментар