петък, 22 март 2013 г.

Постът






автор: Светослав Ангелов


1. Постът и като диета

Постът не е диета.
Постът е и диета.
Постът не е диета в разпространения смисъл и приложение на диетичните правила в нашия живот, целящи или добро здраве, или добър телесен изглед, каквито са основните цели на всяка една диета тъй както се практикува от хората обикновено. Целта на постната диета обаче не е и дуалистична. Разпространено схващане е, че постейки обезсилваме плътта си, за да се разкрие по-добре “душата ни”, та да я храним с душевни/духовни неща. И това е дуалистично схващане, което противопоставя дух/душа и плът.
То не е библейско. То не е и автентично гръцко. То е еретически гностическо, докетистично – един от първите опити, злополучни, на християнството да се инкултурира в късно-елинистичната култура и философия, търсейки, уви, комуникация не толкова с нея (добрите и образци) а с късните и деривати.
Извинете ме, задето ви го съобщавам, но в самата старогръцка философия понятието душа (психе) търпи промени. В началото, вероятно от времето на Талес Милетски още, психе означава телесна сила, сила за живот… При Омир вече (в “Одисея”) тази сила получава някакви индивидуални характеристики – слизайки в Хадес, Одисей разпознава някои от близките си (душите им)[1].

А успешното надграждане и развитие на старата елинска философия в нов, християнски контекст, което християнските философи, неизкушени от гностицизъм/дуализъм – апологетите и Светите Отци на Древната Църква правят, е свързано с учението им за личност, а не за душа, което прекрасно излага Пергамския Митрополит Йоан Зизюлас днес в текста си “От маска към личност”… Но не това е важното сега.
Важното е, че постът не е диета нито в популярния, нерелигиозен смисъл – не е за здраве и красота, той не е диета и в квазирелигиозния смисъл на диетичните практики (да възпитава или омаломощава плътта, че да се храни душата с разни душевни/духовни неща)… Когато някой ми каже, че отива на църква или на някакво културно събитие – концерт, рецитал, за да се нахрани “духовно”, аз, без да омаловажавам стойността на емоционалните и интелектуални преживявания, които се кани тоя да добие, а понякога даже и добива, се сещам за моя първи Ректор отпреди десетина години. Немски възпитаник, горещ любител и следовник на немската култура. Той споделяше, че му действат еротично… балерини…
Но нека оставим настрана вицовете, колкото и да са те приятни, че даже поучителни някой път, а да си подчертаем пак нашето “нито-нито” – нито за здраве, нито за душевно укрепване в дуалистичния, гностически смисъл на тази дума. Колко второто е нездраво свидетелства една гностическа практика от Апостолско време още. След дълго и изморително въздържание, някои гностици си организирали оргии – необуздан секс, ядене и пиене. Не знам какво те са си мислили точно, но допускам, че това също е била вид стратегия за обуздаване на плътта. То е почти все едно някои от нас да се опитат да се отвратят от алкохола като се подавят в пиене…
…Гностицизъм.
Постът не е това.
Обаче постът е и диета. Всеки вид хранителен режим е и диета, да. Имаме строго фиксирани дни, за които Църквата настоява какво подобава и какво не подобава да ядем. Някои от нас се съобразяват, някои не, някои почти. Но никoй не оспорва уместността им. Освен мен, може би – смятам, че са прекалено много. Нямам основания богословски да смятам тъй. Просто така смятам.  Следователно постът е и диета. За неколцина сред нас малко по-шарена, но все пак диета.
Пак да отворим скоба. Тази диета, освен че не е с цел “хранене на душата”, не е свързана и със “светостта” на определени дни. Да дадем пример. На Велики четвъртък постим не, защото този четвърти ден от точно тая седмица е свещен ден (часовете си текат по същия начин, ако сте забелязали и не те следи Бог, с чук в ръка, дали лапаш пасти), а защото тогава, като цяла Църква, сме решили да си спомняме (и да съучастваме) в тъгата от Предателството, което е извършил Юда Искариотски.
Може би, именно за да не си въобразяват съвременниците му, че деня, сам по себе си, е свят, св. Симеон от Едеса(юродив ради Христа), който инак постил целогодишно, сядал именно тогава да яде пасти… Не знам дали пастите са най-вкусни на Велики четвъртък. Но съм сигурен, че да ядеш пасти точно през този ден не е по-голям грях, отколкото, ако би го сторил насред Велика сряда, примерно или в който и да е друг ден от годината. Нещо повече, ако имаш уважителна причина, нито тогава, нито никога е грях да ядеш сметанови пасти, ако ще даже да ги мажеш отгоре с гъши пастет, по арменски. Да повторим. Свят не е деня, свято е всъщност събитието, в което решаваме да съучастваме заедно.Но, ако тази своеобразна диета не цели нито да се осветим сами себе си, да станем по душевни/духовни, по-неплътски, нито е свързана със светостта на определени годишни или седмични дни (сами по себе си, нямащи иманентна святост), тогава каква и е целта на диетата?
От една страна да ни превъзпита. Но не като “душа”, а като цялост. Да не бъде вече преимуществено хищници, зверове. Да не живеем с едната-едничка цел – да се наядем… Номерът на Звяра (числото му) в Апокалипсиса на св. Йоан Богослов е 666, за него още се казва там “че е число на човек”. В Шестия творчески ден е създаден човека, според Библейската притча, заедно с животните. Това е иносказание също. То означава, че човек дели природа и с тях. Затова се храним и с месо, месоядни животни сме. В Седмия ден обаче човекът се пручава да дели естество и с Бога. Този ден е Богослужебен, макар да е сътворен (част от тварното време), той не е все пак от съвсем същия тварен порядък. Стои сякаш вън от цялостния творчески процес, според Библейския разказ, в него не се случва нищо, освен почивка и Богообщение – Бог се радва на делата Си. Той е и Богослужебен ден – не е във връзка с материалните детерминанти – през него не расте злак, не се създават Слънце и Луна и пр. Ден на радост, ден на спокойствие в Бога. Време, когато споделяме една природа с Твореца си – Баща, когато съзнаваме, че не сме “обикновени животни” и преживяваме в общение с Него Богосиновството си.
За тези, които не приемат “белега на Звяра” пак в Апокалипсиса се казва, че няма да могат да се хранят по обичайния начин – не ще имат право ни да купуват, ни да продават. Това, впрочем, е косвено вътрешно свидетелство на текста, че Апокалипсисът е писан наистина от св. ев. ап. Йоан Богослов. Или най-малкото затова, че писалият го е живял в Ефес, където знаем, че Йоан живее дълго, грижейки се за Пресвета Богородица. На входа на Ефеския Пазар е имало контрола, за да влезеш там и да имаш право да купуваш или продаваш, се е плащал данък, такса. На платилия таксата са му слагали трудно изтриваем печат на десницата като свидетелство, своеобразен документ, че е добил право да пребивава на територията на Пазара. Йоан добавя – “белег и на челото”. Това означава, че човек, който отказва да дели естество с Бога, озверява не само външно – живее, за да яде, а и умът му оскотява, мисли само за ядене. Отказващият да бъде подпечатан избира да разчита на Бога, да се храни от Бога, да споделя себе си с Бога, а не само със зверовете. В този смисъл “белегът на Звяра” не е предизвикателство, пред което предстои човечеството един ден да се изправи, а нещо, стоящо като избор “между два образа на живот” пред нас и днес, и вчера, и утре…
Посредством постенето човек се освобождава от детерминантите на плътта. Разбира, че материята не е за него всичко, че не е цел и венец на усилията и трудовете му. В този смисъл и постът е ден не за страх и ужас, не за мъка, ами е ден за радост, както казва и св. пр. Исая в 58-та глава на едноименната си Пророческа книга.
Бележки:
1] Омировата “Одисея” мнозина датират много отпреди Талес, но така или иначе, след Талес тя става повод да се изведе ново разбиране за психе/психи, каквото вече виждаме у Питагор, който проповядвал и прераждане на душите. В крайна сметка това разбиране изтича от един мит, поетично разказан – слизането на Одисей в Хадес. Срещу първенството на митовете във философията категорично се обявява Сократ в Платоновите “Диалози”. В спор с някакъв поет, изкушен от софистика, Сократ отстоява тезата си за превъзходството на разсъдъчната философия, над опиращата се върху митове. При все това ученикът на Сократ Платон не е радикален противник на митовете. В Диалога “Федон” сам той прибягва до мит-описание, до своеобразно видение… Казвайки, че психе, вероятно още от Талесово време, означава просто “телесна сила”, “сила за живот”, не приписваме твърдението на Талес. За Талес от Милет се знае твърде малко. Предимно две негови изречения – “В началото е била водата” и “Бог е във всичко”. Славата си той дължи до голяма степен на Аристотел, който във “Метафизика” го определя като прото/първо философ в своя исторически списък с философи.
2. Постът като църковно дело
Постът не е толкова акт на лично благочестие. Той повече е общо, църковно, а в тоя смисъл и литургично дело. Не веднъж съм чел Библията, но не зная, не помня пример затова група хора да са постили заедно, настоявайки пред Бога за нещо и да не са го получавали. Първите “постещи победители”, за които се сещам, са жителите на град Ниневия от времето на св. прор. Йона. Постили (не вкусвали нищо, какъвто е старозаветния вид пост, но защо е той именно такъв, а не значително по-лек, облекчен като християнския, ще си говорим по-късно) и хора, и животни постили три дни, от царя до последния слуга, облечени във вретище (груба дреха от необработена козя вълна).
Вследствие на това Бог се “разкаял”, както ни казва антропоморфизма, употребен там и отменил прогласената от пророка Му отсъда – че до 70 дни Ниневия ще бъде разрушена, заради греховете на народа и. Ние, естествено, няма да кажем, че с делата си можем да разколебаем Бога. Такова нещо не е допускал и самия Йона, очевидец и главен участник (по принуда) в ония събития. “Аз си знаех, че точно това искаш Ти да се случи, че то е било в плана/предзнанието Ти, че не гибелта, а покаянието им инициираш!” кара се той кисел-кисел Богу в края на книгата с разказа за онези събития. Защо Йона е искал Ниневия да загине нямам никаква идея. Предполагам, че му се е дощяло и той да се почувства Гръмовержец, както някои клирици понякога, които заплашват хората с Божия гняв така “сладко”, сякаш не смърт, ами мед им капе от устата. Да пророкува гибел, тя да дойде върху тях. И после радостен да подскача: “Казах ли ви аз, казах ли ви!? Пророк ли съм аз или лукова глава!”. После се оглежда, установява, че всички са мъртви, така че никoй не го слуша и отива нейде другаде на други да “пророкува”: “Видяхте ли какво се случи с ония! Аз им казвах, ама не ме послушаха. Да ме слушате, че да не взема да ви кажа и на вас!” Пророкът обаче трябва да известява волята Господня за днес, за сега, без да държи на Бога сметка защо я променя тъй често, гледано от наша страна. Бог употребява пророческото слово за спасението и живота на света, а не пророкът употребява Бога, за да се чувства по-успешен пророк. Кой си ти, че да казваш Богу на какво и кога да се гневи, кога да бъде снизходителен, кога да награждава, кога да прощава!
Цялата Библия (и Стария и Новия Завет) е пълна с примери затова как Бог третира нещата “несправедливо”. Първият еврейски цар, Саул, съгрешава импулсивно, в нещо, на пръв поглед дребно, пренебрегва не нравствена заповед, а обреден ред – принася жертва Богу своеволно, недочаквайки прор. Самуил. И Божието наказание е светкавично бързо: “Отнемам ти правото да царуваш!”. Саул после се опитва всячески да си върне благоволението. Не може. Царуващият след трагичната смърт на Саул Давид, прави много по-сериозен грях – прелюбодейството с жена на свой военачалник, после опитва да мами мъжа и, накрая коварно го изпраща на сигурна смърт. Ако Саул е прибързан в една несигурна ситуация, Давид планирано успява да наруши почти всички десет Божии заповеди. Бог не приема покаянието на Саул, не се смилява над терзанията му, не е снизходителен сетне към криволиците в поведението на един уплашен човек, а Давидовото покаяние приема още с първата му изповед пред прор. Натан: “Съгреших пред Бога!”. И повече даже, макар да му отнема детето, “плод” на греха му, позволява му да задържи вдовицата на своята жертва, следващият син от нея – Соломон пък става наследник на престола. А това, че първото дете от Вирсавия умира, макар да пости дълго и отчаяно Давид пред Бога, за да спаси живота му е илюстрация затова, че твърде често Бог не слуша индивидуалистични молитви, колкото и да ни се струва, че са неегоистични и правдиви и че Той обезателно трябва да ги изпълни, ако иска да си запази “доброто реноме”.
А какво да мислим за това, че понеже, докато бягал от Саул, Давид прегладнял (той и четата му) влязъл в храма и изяли свещени хлябове, които само на свещеници било позволено да ядат?! Саул прескочил реда, но не поругал жертвата, принесъл я, както подобавало, макар недочаквайки Самуил, а Давид се отнесъл небрежно, непочтително, своеволно към целия Богослужебен ред. Първото Бог безмилостно осъжда, а второто не. Второто даже Христос в Евангелието цитира като случка, заслужаваща, едва ли не, похвала.
Та кои сме аз, ти или който и да било, че да задължаваме Бога как да постъпва, на какво да се гневи, какво да прощава?! “Бог – казва в проповедта си на Ареопага в Атина св. ап. Павел – не държи сметка за времената на незнанието”. Казват, че гръцкият израз тук може да се преведе и като “затваря си очите”. Какво Го кара да постъпва така? Нашите добри дела в компенсация на злите ли? Не. Той не подлежи на корупция. Личното Му изволение, за което не дължи сметка никому. Съвършената Му любов и благонамереност, безстрастието Му позволяват да отстоява Своя абсолютен Суверенитет, без това да ощетява моралния Му авторитет, а не това, че носи титул “бог”. Той е праведен, Бог е праведен, делата му са праведни, ако и понякога да се струват нам несправедливи, когато ги мерим с нашите мерки за правда, защото е Бог. А не обратното, не е Бог, защото е праведен, не върши праведни неща (наложени Му от някого като праведни), за да се “доказва като Бог”…
И все пак има една твърда логика, която като златна нишка минава през цялата Библия, в Неговите постъпки и решения. Тя се събира в едно изречение на св.ап. Яков: “Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат”.
…Това бе отклонение. То бе провокирано от думи на един уважаван висш клирик, които четох наскоро, в тях той си позволява да изразява пълна увереност, че Божият гняв щял да сполети всеки, който дръзнел да вкуси месо през настоящия пост, че даже не само него, ами и семейството му. Вчера нарочно, по този повод, ядох месо и ето – жив и здрав съм … Мамо, мамо, Варна, Варна! Там ли сте, екзистирате ли, обадете се!? Страхувам се за вас! Пророкът каза, че непременно ще загинете, ако ям месо!… Нека да се разберем. Не поставям под съмнение свещеническото достойнство на цитирания. И Бог не разпророчи Йона, нали, заради опитите му да го вкара в свой коловоз, да Го командва дори? Казвам просто и само, че думите му са неуместни, лишени от всякакъв здрав смисъл. Да.
Но да се върнем елегантно в същинската си тема, опитвайки се да направим връзка с отклонението.
Постът не е дело, преимуществено лично. Не е законническо дело, с него не си спечелваме обратно изгубеното Божие благоволение. Освен, че не е законнически-легалистично, той не е и дело пиетистично. Не се подготвяме тоест с него, за да се сдобием с някакви по-пълноценни преживявания. Постът е еклесиологично дело. Той е нашето съмоление, настояване пред Бога в заедност, да актуализира добрата Своя воля в живота ни, да употреби нас и Събранието ни за Своя слава и за спасението на света. Символичният смисъл в начина, по който старозаветните верни са постили – не вкусвали нищичко в продължение на много дни, облечени във вретище, лежащи в прах и пепел е “Боже, ако Ти не сниходиш, мъртви сме”, мъртвият не яде и не пие, мъртвият е увит в груба материя, лежи в пръст. Новозаветният пост, както го е определила Църквата, е значително по-лек, защото Новия Завет са “дни на радост и победа в Господа”, но също носи подобен смисъл – ние умираме, за да оживее света, ние измолваме от Бога живот за света, отричайки се от егоизма и хищническия си манталитет, принасяйки света си като дар Богу, в Евхаристия, не за да го погубим, пожертваме в нейно име, а за да намери той своя истински живот в нея. Така казва и Павел за Апостолското служение в Църквата на своите духовни чада – “Обикаляме гладни, жадни, хулени, бият ни, по затвори ни хвърлят, за да се открие Христовата смърт в нас, а животът Му пък у вас” (свободна компилация, перифраза).
Постът е и подготовка, в определен смисъл, за Общо дело. Моисей е нареждал на народа да пости понякога преди битка [1]. Великият пост, който тече в момента пък в своя произход е бил подготовка на Древната Църква да приеме в редовете си, като пълноправни членове  оглашените, желаещите да се кръстят и обучаващите се за тази цел. Когато на Пасха постът е приключвал, то е ставало с масовото кръщение на кандидатите.
Да обобщим междинно с още едно “нито-нито”. Постът не е средство за самоусъвършенстване. Постът не е условие за приемане на Свето Причастие. Постът е църковна заедност в молитва към Бога. И както всяко средство (а не цел) няма абсолютна стойност.
В Римската Църква, от Павлово време, имало горещ спор, въз основа на който се получавало сериозно разделение между вярващите. Повече подробности за него можете да прочетете в 14-а глава на Посланието до Римляните. Тълкувателите тук предполагат, че ставало въпрос тук не само дали може да се купува от месарницата месо, за което не си сигурен дали не е продадено дам от езически жреци (първо минало през тяхното капище) и да го готвиш сетне вкъщи за ежедневна употреба като храна, но и за това кога да се пости. Едни постили в сряда и петък, други във вторник и четвъртък. Павел не взима страна. Той буквално пише: “Един почита даден ден повече, отколкото друг ден, друг почита всеки ден еднакво. Не превръщайте постната практика в повод за разпри, а се приемайте едни други, толерантни към мненията си”. Защото ако това, което Бог е подарил, за да бъде средство за събирането ни, се превърне в повод за разделение, тогава губи стойността си, защото никое средство няма само по себе си стойност, а само доколкото води в целта.
Една финална скоба. Този Павлов плурализъм, който откриваме и на други места в Писанието, може да смути някого. Някой да си рече: “Ама как така!? Не е ли това конформизъм, съгласие с неправдата, компромис с ереси!?”. На такава база някои днес преекспонират различията в Богослужебния Календар в отделните Поместни Православни църкви. Настояват за уеднаквяване непременно. Те не искат да разберат как така могат да съществуват две различни практики, без да е необходимо обезателно да определяме едната или другата като неправилни, еретични. Обаче от Църковната история, още от времето на Светите Апостоли, виждаме, че разномислието не е същински проблем, различните практики не са повод за тревоги. Проблемът идва когато едни превърнат мненията си в идеология (структурират ги) и на тази основа обявят война на всяка другост, която не се вписва в идеологическата рамка, в която разпознават заплаха за здравината на идеологията си. Ако при наличието на разномислие диалогът е не само възможен, но и даже разномислието го подбужда, мотивира, затова и Павел пише на Коринтяните: “Добре е да има между вас разногласия”, то при конфликта между цялостни, завършени идеологии е възможна единствено война до пълно взаимно унищожение. Затова и Павел не превръща в повод за конфронтация разногласията си с Яков относно обрязването и Моисеевия Закон, но когато е на “негова територия”, в Йерусалим, се съобразява с него. Така и Яков се съобразява с решенията на Първия Апостолски Събор, които не препоръчват да се задължават новообърнатите в Христа езичници да следват предписанията на Мойсей. Ако в Галатия се е получил конфликт точно по този въпрос, той се дължи не на Яков, на някаква негова жажда да се налага, а на разни партизани, както там се казва “пратени от Яков”, чувстващи се, едва ли не, емисари на яковитизъм… Такива има достатъчно и днес Църквата и ще ги има винаги. Хора, намиращи себе си в това да тормозят други хора, да им налагат волята си… Важното е ние да не сме като тях. Защото сме Църква, а не политическа партия, нали? Такива, които са готови всякога “да счетат другия по-горен от себе си”, както Божественият Павел на друго място пише….
Бележки:
[1] Този пост се изразявал предимно в сексуално въздържание, към него именно се придържал Урия Хетеецът, когато отказал да спи с жена си, въпреки лъстивото настояване на цар Давид.
3. Постът като изповед на глад за Христос
Постът е вид подготовка за приемането на Свето Причастие, той е един дял от нея. Тези, които казват, че няма връзка с тази подготовка, нека се опитат да обяснят смисъла на евхаристийния пост, обхващащ няколко часа преди участието в Евхаристията. Разбира се, някои и тук отиват в крайности, даже зъбите си не мият преди Възкресната Света Литургия, но с тях няма да се занимаваме сега, макар че би било забавно, по малко тъжен начин…
Постът е изповед на глад и жажда за “истинската храна”, за “хляба наш насъщен”, “Хлябът, слизащ от Небето”, който истински храни и насища, т.е. за Христос.
Но към това ще добавим една голяма скоба. Ако и да има сериозна връзка с Причастието, постът не е добро дело, чрез което си заработваш правото да приемеш Христос. Христос се предлага даром, а не се предлага за продан:
“О, вие, които сте жадни, елате всички при водите; и вие, които нямате пари, елате, купете и яжте. Да! Елате, купете вино и мляко без пари и без заплащане.” (Исая 55:1)…
Вино и мляко… Звучи интересно като комбинация. Във всеки случай по-приятно ми се струва от “акриди (тлъсти, едри скакалци) с див мед”, като “диетата” на Господния Предтеча Йоан или като мед от търбуха на лъвски труп, като при Самсон… Както и да е… Не това какво са намирали евреите за вкусно ни интересува сега… Спасението (защото нашето спасение е в съучастието в Христос – смъртта, възкресението и живота Му) в Евхаристията се случва наистина и със сигурност, а не в слушането на проповеди и сляпото подражание на делата Му. То е просто е дар, благодатен дар. То е подарък. Скъп подарък. Да предложиш Богу да го заплатиш е Богохулство от най-висок порядък. И същевременно е най-голямото предизвикателство пред човешките ум, сърце и воля. Да приемеш дара, без да се съмняваш. Ти, който си свикнал всичко да плащаш и да ти заплащат, да получиш безобразно скъпо нещо абсолютно без пари.
Това е обидно за човешката гордост, смъртоносна обида. И в него са се спънали именно голяма част от евреите във времето на Иисус.
- “Затова те Му казаха: Какво да направим, за да вършим Божиите дела?” (Йоан 6:28)
- “Иисус им отговори: Това е Божието дело – да повярвате в Този, Когото Той е изпратил.”(Йоан 6:28)
С коя практика, питали те, да се съобразяваме? С тази на Хилел – либералната или с тази на Шемай – по-строгата? Колко голям трябва да е пакетът с добри дела, който да напълним, за да сме сигурни, че Бог ще ни приеме подобаващо”. Колко дни, преди да приемем Свето Причастие, трябва да постим питаме днес – седем, колкото казва един отец или три, за колкото само настоява друг, вкусването на какъв вид храна би ни отнело правото да го приемем. Христос отказва да одобри въобще схемата. Защото и двете и части са изградени на една и съща основа – жаждата на човека да се оправдае сам, да плати, за да се чувства комфортно, ползвайки, но, пише Божественият Павел: “…ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря.” (Галатяни 2:21) Затова и Христос и им измъква удобната черга, на която се опитват да седнат около Него, изпод горделивите продължения на гърба. И получава в отплата страшен гняв. Тези, които са твърдели, че копнеят само едно нещо – да разберат как да угодят Богу, изведнъж изпадат в страшен гняв, разбирайки какво желае Бог – Детска вяра – доверие. Това е обидно за мнозина. Затова и Павел именно в този контекст казва на верните в град Рим, между които е имало впрочем доста обърнати към Христос юдеи:
“Какво, прочее, ще кажем? Езичниците, които не търсеха оправдание, получиха оправдание, и то оправдание чрез вярата. А Израил, който търсеше закона на правдата, не достигна до закона на правдата. Защо? Затова че търсеха не от вярата, а като че от делата на закона. Защото се препънаха о Камъка на препъване, както е писано: “ето, полагам в Сион Камък на препъване и Камък на съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами” (Римляни 9:30,33)
Изключително много разчитали евреите от онова време на родството си с Авраам. Патриархът Авраам бил еталон. И правили всичко възможно да се докажат като достойни чада на Авраам. Нему Бог обещал да има “потомство, многобройно като морския пясък”, което да владее земята. Авраам бил твърде важен за тях. Затова и изпаднали в ужасен шок, когато Христос им заявил, че не Авраам е бащата на мнозина сред слушащите Го, ами Дяволът. Те се обрязвали като Авраам, давали десет процента от всеки свой приход “за Божии работи” като Авраам, принасяли жертви Богу като Авраам. А Христос не се поколебал да им каже в очите, че вършат не “делата на Авраам”, а делата на Дявола. A kакво било делото на Авраам? Казва ни пак Павел (или оня, който е писал Посланието до Евреите “по Павловски”):
“С вяра Авраам, бидейки призоваван, послуша да замине за мястото, което щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае, къде отива.” (Евреи 11:8)
Те обаче искали да знаят точно къде отиват – кога ще свърши Римското владичество над техните “свещени глави”, кога точно ще настъпи Царството Божие – коя година и през кой сезон, колко ще им струва пътят.
И Христос, и Павел се конфронтират с този пазарски манталитет и им отказват правото да се идентифицират с Авраам:
“И тъй, запитваме ние, нашият отец Авраам какво е придобил по плът? Ако Авраам се оправда с дела, той има похвала, но не пред Бога. Защото, какво казва Писанието? – “Повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание”. На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг. Напротив, ономува, който не работи, а вярва в Оногова, Който оправдава нечестивеца, вярата му се вменява за оправдание…”
Съвършено вярно! Нищо не е заслужил пред Бога Авраам. Защото, колкото велики подвизи във вярата да е извършил (колкото ние за десет живота не бихме сторили), два пъти повече е грешил (със сигурност обаче за цял живот в пъти по-малко, отколкото ние съгрешаваме всекидневно). Но ако Господ Иисус Христос “не се срамува да ни нарича братя” (Евреи 2:11), то не смятам за дръзко да се сравняваме с Авраам. Защото, ако и мярата на нашата относителна праведност с Патриарха да е бездънно различна, то опитността ни с Божията благодат е една и съща. Същата, преживяна от Давид:
“Тъй и Давид нарича блажен оня човек, комуто Бог вменява оправдание без дела по закона, като казва: “блажени са ония, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях”. (Римляни 9:6-8)
Следователно не е постът средство да заслужим право да участваме пълноценно в Светата Евхаристия, ако и да е част от подготовката за нея. Който мисли другояче, добре би било да го премисли в светлината на следния виц:
Умрял човек и се запътил към Рая. Похлопал настоятелно на вратата. Отворил св. Петър.
- Добър ден – светиите са възпитани хора, не като мен, който бих попитал: “Ти пък откъде се взе?” – Какво обичате, уважаеми, умрял човече?
- Аз съм за Рая.
- А бихте ли ми казали какво ви кара да си мислите така?
- Миналата година дадох на един просяк цели пет лева.
- И не му поискахте ресто?! – Петър е сериозно заинтригуван.
- Нямаше дребни, а и бързах за ресторант…
- Други добрини да сте правили?
- Не. Много ми се искаше понякога, ама нямах време…
Мисли Петър, премисля… Срещу пет лева Рай не се дава. Рай е това, а не плажно водно колело. Ама все пак пет лева са си пет лева от друга страна… Обадил се на св. Павел по… телефона – така и така, обяснил ситуацията. Павел бил бърз и точен:
- Дай му пет лева и да върви по… – хайде сега, не настоявайте да довършвам…
Вицът си е виц. А първото важното засега е, че постенето не са пет лева инвестиция, които сетне да си ги търсиш обратно, сякаш са десет… Постът е изповед на съзнание (църковно съзнание), че без Христос не можеш, че без Него би бил мъртъв. Защото си разбрал, че обичайната храна не само не насища, ами и носи смъртта в себе си, заедно с привидната ситост. Нямаш повод за гордост от факта, че си осъзнал последното. Доста глупост се изисква, за да не го разбереш.
* * *
Но и като всеки феномен в християнския вид духовен живот, той не подлежи на генерализация, на вписване в неизменна и абсолютна рецепта. Има “бял пост” – за болни хора или такива със специфични проблеми – без месо, но с яйца и сирене. Има пост без постене – за бременни жени и такива, за които е немислимо да не ядат месо. Има и пост “на почивки” за новоначални християни… Не! Тук няма да правим конформистки уговорки, относно последното, от типа на: “според преценката на изповедника ти”, защото, ако той е глупак или религиозен садист, който намира себе си и смисъла на служението си в това да налага тегла, невъзможни за носене и нямаш друга алтернатива, освен него, си напълно свободен да правиш каквото сметнеш за уместно, колкото ти позволява съвестта. Да. Добре ме чухте! Пък нека Бог съди. Доверяваме се на Божия съд, защото добре знаем, че Той е по-човечен от мнозина човеци.
Постната практика в Светата Църква се е променяла и като вид, и като продължителност на поста. Което не означава, че стигайки до последния си вид, е замръзнала в съвършенство и непроменяемост. Постът днес е такъв, какъвто е. Стремим се да се съобразяваме с него. Което съвсем не значи, че е “Персийски закон”, че не подлежи на промяна по никакъв повод и причина. Безспорните минали промени в него се дължат на различния контекст, в който е трябвало да се прилага… Какъв пост за ескимосите, простете?! След като главната храна там е рибата! И ако сега глобализираният свят предлага много повече възможности да постят, купувайки си храна от магазина, то какви са били те преди сто или двеста години?!… Светите Отци са решавали тези въпроси гъвкаво. На тази гъвкавост се дължи добрия интегритет на християнската проповед сред различни, понякога диаметрално противоположни племена, народи, култури. Днес сме загубили тая гъвкавост. Но взимаме техните правила-решения, при това според принципа на произволно и неразчетено, необмислено сборуване и ги абсолютизираме. А те са родени в точно определен контекст. Св. Василий Велики например казва, че “втората чаша вино е грях”. Обаче една чаша “от неговите” – бокал – е била доста голяма. Е, не колкото кофа, както би ми се искало на мен лично, по-скоро колкото супник.
Ако някой твърде се смущава от това, смята че написаното дотук е “разрешително за непостене”, ще смекчим нещата. В България климатичните условия и гастрономическите обичаи са напълно подходящи за пълен пост… И все пак. Даже самата изповедна практика – начинът, по който се практикува Тайнство Изповед/Покаяние, подлежи на промяна, на развитие.
Първият неин облик намираме в Съборното Послание на св. ап. Яков, брат Господен:
“И така, изповядайте един на друг греховете си и се молете един за друг, за да оздравеете. Голяма сила има усърдната молитва на праведния човек.” (Яков 5:6)
…Интересно, нали?! Този, когото и невярващите в Христа евреи зовели Яков Праведния, не си позволява да присвоява сам такова определение. Но кани верните в Йерусалимската Църква да се изповядват един на друг, гледайки се взаимно като праведни (другият, гледайки така, не себе си)… Но не това сега е важното. Важното е, че Изповедта в Древната Църква е представлявала споделяне на съгрешения между нейните членове, а не психотерапия между двама, с уговорката, че е пред Трети, в тъмна стаичка.
Векове по-късно виждаме как съгрешилите се изповядват пред цялото Евхаристийно Събрание в присъствието и водителството на Епископа. Практиката се променя, с оглед на това да се овладее безредието и неразбориите, които по някога произтичат, когато нещата се оставят да се развиват на прекалено харизматична и свободна плоскост.
Още по-късно изповедта става лична, пред епископ или презвитер, комуто епископът делигира такива функции, когато Църквата отваря вратите си смело и подобна интимност в широките вътрешни рамки на Цялото Събрание се превръща в лукс и повод за смущение сред несъвсем въцърковените хора, напълнили Църквата след като християнството става популярна и даже официална религия в Империята.
Ето как една практика подлежи на постоянно изменение, според контекста и духовното ниво на практикуващите.
Ако обаче целта на това, което правим, е Христос, ако жаждата “да се намерим в Него” ни движи, тогава няма от какво да се притесняваме и смущаваме. Божият Дух ще намери начин да ни настави в най-доброто за нас и времето ни, започвайки така промяна и на нас, и на времето ни, защото. “Бог е във времето, но и времето е в Него, на пръв поглед сякаш то Него обръща, но в крайна сметка Той Го преобръща” (Васил Левски, перифраза).
* * *
Проблемът обаче не е с яденето на храната. А с това как се приема. Не дали се яде, а как се яде. Има семейства, в които храната стига, ако и да не е особено много. А има и семейства, чийто членове се тъпчат с храна по цял ден и пак са гладни, озверяват и се изяждат понякога взаимно от глад… Има семейства, в които се яде Евхаристийно, а има такива, в които се яде лакомо, хищно, чревоугодно, егоистично, неевхаристийно…
………………………………..
Всеки едни от постите, които са се утвърдили в практиката на Светата Църква, е свързан с нейния Богослужебен ритъм…
Нито с индивидуално упражнявано благочестие, вързано за езическо или старо-юдейско делене на храните на чисти и нечисти, за което св. ап. Павел пише във втората глава от Посланието до Колосяните, че само има вид на мъдрост в произволно (самочинно, индивидуалистично Богослужение), но в истинската борба за обуздаването на плътските желания не струва нищо – заповеди от типа “не пипай, не похващай, не вкусвай”, нито със сезона…. Рождественският пост, въобразяват си някои, бил метод за пречистване на организма от мазни храни, за да можеш после спокойно и безпроблемно да се тъпчеш цяла зима със свински уши. Много мъдро било времето му избрано и това свидетелствало за превъзходствата на… народната медицина, затова, че знахарите и знаели неподозирани от академските доктори неща… Извинете, ама дрън-дрън. Постът няма връзка с народната медицина, а с Богослужебния ритъм на Църквата. А дори да може някаква такава връзка да се проследи медицинска, тя е бегла и вторична…
Християнският Богослужебният ритъм се дели на дневен, седмичен и годишен по подобие на старозаветния, който бил също с ежедневни жертви и молитви в Храма, със седмичен празник – Съботния ден, месечен – новолунието, и годишните – Пасха, Шатроразпъване, Йома Кипурим (Празникът-Дните на Очищението). Центърът е едно основно, общностно-образуващо потомците на Авараам събитие със социално-религиозен характер – Пасха, Песах – Изходът на евреите от Египет под водителството на Божия мъж Мойсей. В петата глава на кн. Второзаконие Мосей свързва и празнуването на седмичния религиозен празник събота, шабат, с това събитие.
В цитираната втора глава от Посланието на св. ап. Павел до Колосяните Павел заявява, че никoй няма право да осъжда християните затова, че те не се съобразяват с ритуалните изисквания на Мойсеевия Закон, относно Старозаветните религиозни празници – “празник, новомесечие или събота”. На не едно и две места в Стария Завет се означава именно с ползвания тук от Павел израз цялостта на Богослужението – седмични, месечни и годишни празници.
Обаче.
Църквата отрича всъщност централността на Шабат (свързан предимно с Пасхата, освен със спомена за Творческата Седмица от първата глава на Битие) и Песах, но при все това запазва логиката на Календара, сменяйки акцентите му или по-точно казано – интерпретирайки ги поновому. Неделният ден (денят на Христовото Възкресение – Кириаки химера) Църквата назовава… седми, макар в Библейската седмица той да е първи. Годишният празник на Христовото Възкресение тя назовава Пасха Господня. Тоест в същата схема влага нов акцент, променя смисъла, без да прекъсва връзката. Нещо повече, така както в Старозаветния Богослужебен кръг – седмичен и годишен – Шабат и Песах са богословски свързани, така е и в Новозаветния – свързани са Неделният ден и Великден (Пасха Господня) и двата са празник на Христовото Възкресение, и двата са централни съответно в седмичния и в годишния кръг на християнското Богослужение.
Дневният Богослужебен кръг – в Стария Завет – сутрешната и вечерна жертви в храма, а в Новия Завет – утренята, вечернята молитва и молитвените часове, също следва своя логика и в Стария, и в Новия Завет. В Стария Завет те са спомен за това, което пише в кн. Битие, относно творческите дни – “стана вечер, стана утро – ден един”, затова и евреите, и християните в Богослужебното броене и отчитане на дните запазват тази последователност – новият ден (денонощие) започва със залеза на Слънцето предния ден. Център на нашият дневен Богослужебен кръг е Светата Литургия като съучастие в Христовите живот, смърт и възкресение, част от подготовката за нея са вечерната и утринни молитви в дидактичен план чрез текстовете, които се четат, но подготовка е и… неколкочасовият пост преди самата нея, наричан евхаристиен пост, понеже се очаква участниците сред верните да се причастят.
Да отворим ли пак скоба? Ще отворим. Някои настояват, че промяната на Богослужебния Календар – от Юлиански в Григориански било отстъпление от Светоотеческото Предание и практика, едва ли не от самия Църковен и Евангелски дух. Глупости. И при двата християнски календара акцентите, връзките, логиката са едни и същи. Онзи, който повдига разпра в Църквата относно календара, показва, че не разбира самия смисъл и богословие на календара.
* * *
През ум не ни минава да омаловажаваме като значимост другите пости през годината – Богородичен, Павловско-Петровски, Рождественски. Но е факт, че най-богат като богословско съдържание и богослужебни последования е именно Пасхалният – Великденски, с най-голяма сериозност се отнася Църквата към него. Не само поради исторически причини, които споменахме преди – че това в Древната Църква е било време за подготовка на кандидатите да приемат Свето Кръщение, което е завършвало с общоцърковен празник, а и поради казаното сега по-горе – понеже център на Годишния Богослужебен кръг е Пасхата Господня, Денят на Христовото Възкресение. Така стоят нещата и със седмичния пост – постим в сряда и петък – дните, в които, според Евангелието, Христос Е съответно предаден от Юда Искариотски и Е разпънат. Съботата впрочем продължава да бъде ден на радост, както в Стария Завет – Исая 58 гл. , това е времето, през което Христос не Е Пленник в Ада (гроба), а когато триумфално го ограбва – освобождава пленниците му. Затова и има древни анатеми срещу постещите в събота и неделя, пост в съботен и неделен ден няма, според каноните на Древната Църква.
Нова скоба. Основният аргумент на повдигащите раздор в Църквата днес, относно календара е, че трябва всячески да се дистанцираме от юдействането. Но в богословската логика на Църковното Богослужение – ритъма и акцентите му, такова радикално разграничение не само няма, ами и остро се осъжда. Ако и някои юдеи да са гледали на християните като на врагове, християните никога не са гледали на тях така.
Седмичният пост е подготовка за радостно участие в Неделната Възкресна Литургия. Великият пост е подготовка за радостно участие в Пасхалната Света Литургия. Постът е изповед, че не сме доволни, не ни е достатъчна обичайната храна, че тя не ни насища истински, че молим от Бога за Небесния Хляб, да ни удостои да се докоснем до тях и да ги приемем в себе си Господните Възкресени и Възкресяващи нас Плът и Кръв, изповед на съзнание за това, кое истински ще удоволетвори нашия екзистенциален глад. Първият човек, Адам, реши, че материалната храна (достъпът до всичко, което очите му виждат) ще го направи сит и щастлив. Вторият Човек – Новият Адам (Христос) изповяда и проповядва, че същинската нужда за човека не е хляба, растящ от земята, а Хлябът, Слизащ от Небесата.
* * *
А храната, материята, сама по себе си, не омърсява, не е мръсна. Защото е част от твърде доброто Божие Творение. За сътвореното през Шестте Творчески дни Бог казва, че е добро. Но чак в Седмия ден, Денят на Богообщение с творението, Той употребява превъзходната степен “твърде добро”. Постът, чийто венец е Светата Евхаристия – нашето съединяване с Твореца ни, е подобен път, по който нещата стават от добри, твърде добри, от материя се преобразяват в Тяло Господне, от единични, самотни, самоцелни, се събират в Единството на Божието тяло, намират живота си в това съединяване-единство, смисъла и пълната си красота. Това е “постен труд”. Затова и постим заедно – реорганизираме света си, събираме себе си и него в църква, а не го оставяме да “лежи в зло” – в самота, разпокъсаност, индивидуализъм.
И това събрание празнуваме и манифестираме в Евхаристията, Венец на Поста. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар