автор Светльо Ангелов
отговор на изпитни въпроси
по Старозаветна история и екзегеза, Православен Богословски Факултет в Белград
“Тежи ми, Родино, кошмарно жестоко
тежи димящата кръв и аз ще те питам - всичко това за теб
ли бе нужно, кажи?!… Аз пак те обичам, Родино на Гоце и
Даме, защото израснах, защото закрепнах във Теб…” (“Родина”, Никола Вапцаров)
Мотивът с богоборството в митологията на
народите не е “еврейско откритие”. Старогръцката митология ни разказва за бунта
на титаните срещу боговете (преди това за богоубийството на Кронос от Зевс),
част от който е епопеята на Прометей, нещо повече дори, в своя бунт Прометей
увлича и човеците, „давайки им дара на огъня”, против волята на боговете, както
и Кришна маслото в индийския епос (1). За да продължим с
подобна паралелизация обаче, без да е спекулативна, трябва да докажем
взаимовръзка и взаимно влияние между тези култури за времето или преди него на
създаването на техните епоси и митологии. Последното е невъзможно, за това е
по-добре да говорим за съвместни архетипове, част от колективното несъзнавано,
предхождащи много всички тях. Но не това ни е темата сега.
Все пак в еврейския библейски
богоборчески мотив има нещо различно, качествено ново. То е във възгледа, че
обществено-политическия и социален строй може да бъде инструмент и начин за
богоборство. За старите гръцки полиси, за народите около Израил и в това число
за египтяни, халдеи, обществото се ръководи от свои собствени закони,
основаващи се или на традиция, или на волята на Самодържец, или на
политическата необходимост (2), те не са Богооткрити
или ако има някакво обожествяване на първия законодател, като в случая с
египетския Тот, за когото и не е сигурно бог ли е или герой, то няма постоянна
намеса и санкция на божествата в политическата история. Свободните египтяни съвсем леко приемат абсолютизацията на властта на
фараоните и закрепостяването на населението, случила се вероятно за времето на
управлението на чуждата хетска династия, за което частично ни разказва, може
би, библейската история за перипетиите на Йосиф Съновидеца в Египет.
Няколкостотин години по-късно египтяните отхвърлят хетската власт, но не и
доведената от нея, с помощта на самия Йосиф вероятно, самодържавност. Боговете
на различните народи са по-скоро декорация в обществото, имайки само чисто
култови изисквания към поклониците си, понякога те самите воюват един срещу
друг, както виждаме, че се случва между еврейския бог Яхве и филистимския бог
Дагон:
„А филистимци взеха ковчега Божий и го
пренесоха от Авен-Езер в Азот. Взеха филистимци ковчега Божий, внесоха го в
Дагоновия храм и го поставим до Дагона. На другия ден, като станаха азотци
рано, ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега Господен. И взеха Дагона и
го поставиха пак на мястото му. На следния ден, като станаха сутринта, ето,
Дагон лежи ничком на земята пред ковчега Господен; главата на Дагона и (двете
му нозе и) двете му ръце (лежаха) отсечени, всяка отделно, на прага; само
трупът на Дагона беше останал.” (I Царства 5:1-4)
Но общо взето, социалният строй в
обществото изобщо е нещо съвсем встрани от религиозните въпроси и интересите на
боговете. Единствената конституираща държавността парадигма е самодържавието на
Владетеля-бог на земята, както в Египет, тъй и във Вавилон, а по-сетне и в
късния Рим. За евреите самата тази система на общностно обожествяване (защото в
лицето на Владетеля общността обожествява сама себе си) е в същината си
богоборна и човекоподтисническа, Евреите имат този опит в Египет, виждали са
как обществото в един момент се превръща единствено в извор на ресурси за
себеобожествяващата се абсолютна власт. Затова е и тази яростна съпротива
срещу частичното пирамидализиране на еврейската теокрация чрез царска
институция на св. прор. Самуил. Но макар да допуска царска власт над народа Си,
Яхве същевременно започва и да я регулира чрез свещенството, когато се
институционализира прекомерно свещенството пък, обществото се “клерикализира”,
Божият Дух започва да въздига пророк след пророк, чрез чието слово озаптява и
царския, и свещенически произвол. Когато пророците, от своя страна, превръщат
служението си в занаят, ставайки царски храненици или обособявайки се в школи
на “пророчески синове”, за да регламентират правата си на пророци и опазват от
“самозванци”, Духът въздига такива като яхавитите на прор. Илия или прор. Амос,
който пророчества сред народа със страшна сила, а същевременно хвърля
непростимо предизвикателство към “гилдията” си – “Не съм аз
пророк, нито син на пророк. Говедар съм, сред говедата на баща ми ми проговори
Яхве!”
Същата тази прамидална структура на
държавността, в чиято услуга са и мъдреци, и свещенство, и магове, наблюдавана
и търпяна от израилтяните в Египет, еврейските пророци разпознават в
настъпващия Вавилон. Част от вавилонската символика впрочем са и т. нар.
стъпаловидни пирамиди, изразяващи не само претенция за абсолютна власт над
земята, като египетските, но и амбиция да бъдат боговете подчинени, името
Вавилон (баб е/илу) означава именно врата към боговете, врата, до която се
стига по стълба. И ако за Египет и неговия Фараон от времето на Моисей е емблематична
репликата: „Кой е тоя Господ (Яхве), та да
послушам гласа Му и да пусна (синовете на) Израиля? Аз не зная Господа и няма
да пусна Израиля.” (Изход 5:2), т.е. пренебрегване властта на Яхве, то
вавилонската претенция е да бъде Той подчинен. Претенция, каквато изразява цар
Валтасар, взимайки богослужебните съдове на Яхве от храма-пантеон, където
предшествениците му са ги донесли, заедно със свещените съдове и предмети на
боговете на всички останали покорени от тях народи, за да пие от тях вино,
заедно с курвите си – Даниил V- та глава. На тази претенция е символ
вавилонската кула в земята Сенаар, стъполовидната пирамида. С осуетяването на
този план, още във времето на Праисторията, според разказа в кн. Битие,
Яхве недвусмислено показва отношението си към всяко самодържавие.
* * *
Подготовката на народа, която Яхве ще извърши, според св. прор. Йеремия,
действащ в Израил непосредствено преди падането на еврейското царство под
вавилонска власт, е „нов завет” с тях. Завет, действащ не чрез Храма, който
предстои да бъде разрушен, не и свързан със земята, която ще им бъде не само
отнета, но и самите те изтръгнати от нея и отведени във Вавилон, а завет със
сърцата им:
„Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще
сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет,
какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа
из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях,
казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни,
казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата
им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.” (Йеремия 31:31-33)
Лично търсени от Бога и пазени от
Неговата сила и благодат, със свидетелства, за което животът на св. прор.
Даниил във Вавилон е пълен, на Мисах, Седрах и Авденаго (опазени от Божията
сила и в огнената пещ, където ги хвърля цар Навуходоносор), евреите преминават
през вавилонската месомелачка и удържат идентитечността си, не само това, но и
много от вавилонската традиция използват, за да обогатят и направят
по-устойчива своята (3). Религиозната
свобода, свободата на лични взаимоотношения с Бога, които са неприкосновени, за
всяко самодържавие се струва опасна за държавния строй и национален идентитет.
Ако държавата ползва религията, обикновено тя й издига храмове и я свързва с
териториалната си власт. Но храмовете леко се рушат, а териториите преминават в
чужда власт, колкото и да са „осветени” в легенди, песни, исторически събития.
Нито филми като “Време разделно” могат да удържат дълго Родопите в българска
власт, ако населението се осъзнае като радикално ислямско, точно както и “Бой
на Косово” не задържа Косово и Метохия в сръбска власт, постигайки само
кръвопролития чрез изключително силния пропаганден опиат – смесване на
национализъм с религия, подсилен с легендаризация. Един такъв национален
идентитет, основан на светилища и история, се показва изключително крехък пред
политическите и социални превратности. Онова, което истински крепи и утвърждава
идентичността ни като народ обаче и това можем да научим и откраднем от
евреите, „крадейки” доброто, е личното взаимоотношение с Бога като „светая
светих” на нашата религиозност и гаранция за устойчива идентичност.
…………………………………….
(1) Ние тука можем да направим много паралели с библейската старозаветна притча
за бунта на Адам и Ева срещу Бога, подтикнат и ръководен от змията (като древен
праобраз на сатана :„Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от
бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, древната змия, която е
дявол и сатана – и го свърза за хиляда години; – Апокалипсис 20:1,2), още
повече, че сатана, най-вече в светоотеческата литература, придобива по-ясни
очертания. Oт дух на злото, противящ се Богу, според значението на името си
„противник” –„И ми показа той Иисуса, великия иерей, който стоеше пред Ангела
Господен, и сатаната, който стоеше отдясно нему, за да му противодействува.”
(Захария 3:1) се превръща в сродно, макар и по-нисшестоящо от Бога създание, възоснова
на една свободна интерпретация на пророческите притчи-иносказания, в кн.
Езекиил, където за царя на Тир Езекиил употребява сравняния като „помазан
Херувим, за да осеняваш. (Езекиил 28:14), а града му сравнява с Едемската,
райска градина: „Ти беше в Едем, в Божията градина; твоите дрехи бяха украсени
с всякакви скъпоценни камъни” (28:13, пак там) (1) и Исая, сравняващ сборния
образ „вавилонски цар” с Деница, най-ярката звезда, който заради хубостта и
силата си се е възгордял прекомерно – „…ти ще подемеш победна песен против
вавилонския цар и ще кажеш: как изчезна мъчителят – пресече се тиранията! Как
падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който
тъпчеше народите… А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола
си по-горе от Божиите звезди… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на
Всевишния.” (Исая 14,12-14) . Доколко херувимът – керуба в езекииловото
слово има общо повече със символа на власт и сила, станал популярен, заедно с
възхода на халдеите и Вавилон – бика с орлови криле, който и според древния
еврейски псалом е много подходящ за възсядане от Яхве, сега няма да разсъждавме
– „Господ царува: да треперят народите! Той седи на херувими: да се тресе
земята!” (Псалтир 98:1); „Пастирю Израилев, послушай! Ти, Който водиш като
стадо Иосифа, Който седиш на херувимите, яви се!” (Псалтир 79:2); „Наведе Той
небесата и слезе, – и мрак под нозете Му. И седна на херувими, полетя и
се понесе на ветрени крила.” (Псалтир 17:10,11) Ще кажем само, че и според талудистите-кабалисти,
и според християнската светоотеческа школа в Александрия, библейският текст има
„седем ката смисли и конотации”, защо днес поп Божидар Главев избира само един
от тях и го гримира като „най-правилен”, трябва да питате не мене, а поп Божидар.
(2) Войните на Атина и Спарта са войни не на
демокрация срещу олигархия, още повече че виждаме много често тези модели да се
видоизменят като атинската демокрация в същинска тирания за времето на Перикъл,
не между различни социални и политически визии, а за влияние над останалите
полиси. Когато елинските богове пък се разделят в пристрастията си, много често
се дължи не на „принципни различия”, а на интриги помежду им и различни
предпочитания към участниците в събитията, както е случая с Троя, според Омир.
(3) В това се състои “нравствения монотеизъм” на т. нар. “късни пророци”, той
има малко общо с философския нравствен монотеизъм на късноелинската философия,
където Божественото единоначалие е принцип, а не личностно разбирано като
вярност и общение с Една Личност, без непременното опосредяване с обредност.
Двата типа “нравствен монотеизъм” т.е. извират от съвсем различни начала
и предпоставки, имат и различна цел.
Няма коментари:
Публикуване на коментар