автор Светльо Ангелов
Вчера с приятел богослов по skype-а обсъждахме църковния развод… „Църквата
не развежда – каза той – Църквата просто констатира развода” Разбира се, че е
прав, Църквата, като събрание от хора, свещенникът, владиката, епархийският
съвет няма как да разведат, защото думите в Евангелието гласят: „Това, което
Бог е съчетал, човек да не разлъчва”. Признах му, че има право. „Църквата не
“раздава” и благодатта – опитах да додам, влизайки в логиката му – а я
констатира”, тогава той се замисли и след секунда рече: „Дължиш ми шише
ракия!”… Последното „по софийски” означава „Имаш право”, в техния „културен
диалект“ „имаш право“ никога не съществува само по себе си, винаги е в контекст
от типа на „Благодарение на мене имаш право“, което е все пак по-добре, ако се
замислиш, от по-радикалния вариант „Добре, че си падна на главата, та да имаш
право!“.
* * *
Благодатта не идва само чрез Църквата (още по-малко пък произтича от Църквата).
В Църква благодатта се разкрива, което съвсем не значи, че това се случва само
там, че понякога Църквата няма никакво друго участие в изливането на Божията
благодат, освен да я разпознае, независимо, че това се е случило много далече
отвъд нейните видими граници нерядко. Благодатта е личностно действие (енергия)
на Светия Дух.
А Църквата пък не е Богочовешки
организъм „по принцип”, константно, по силата само на факта, че се нарича някак
или че преподава определен набор учения, или че практикува точно определен вид
обредност, или че може да представи някакъв исторически и културен континюитет,
за да кажем, че Божественият аспект (или част) от нейната природа (разбирана в
някоя от наброените категории) е тoзи, който „дава или отказва благодат”.
Божествеността е откровение, а Богочовечеството постоянен подвиг, то не е
статус, а събитие, непрестанно осъществявано и актуализирано в общението ни с
Бога, чрез Христос в Светия Дух, споделено битие с Отца, чрез Христос в Светия
Дух .
Църквата е Тяло на Богочовека Христос и в този смисъл Богочовешки организъм
личностно, в Христос като Личност, което е възможно да се преживее единствено в
евхаристийното събитие, а не като идея, Църквата е Христос тук-и-сега по
благодатното действие на Светия Дух, доколкото ние позволяваме на Духа да
действа в нас лично и да ни преобразява, съобразявайки ни с Христос и не
събранието ни се обожествява, а се обожествяваме ние в него, ако то е събрание,
в чийто център е Христос. Извън Него (Богочовекът Христос, причастен нам в
евхаристия) е невъзможно съединяването на човешкото с Божественото, защото това
съединяване е осъществимо само в срещата на личност с личност и подвигът на
взаимното постигане е мислим само от личност към личност. Когато подменим
личностността на едната страна с идея, се случва обезличаването (оскотяването и
побесняването) на другата. Затова и може да „говори от името на Църквата“ само
онзи, който го прави от позициите на нейния литургичен етос, а не съдейки и
наставлявайки, според доктрината на някаква идеология.
Добър пример за опасността от последното е фашизмът (както и всяко
идолопоклонство) – отдаваш се не на човек (или на Бога като Личност), а на
идеологема (нация, класа, човечество) и изгубваш собствения си човешки образ,
защото в идеологемата търсиш идентичността си и съответно получаваш от нея
обезобразяването си, обезчовечаванeто си.
И така, няма как чрез институционалните измерения на църковността (както и
чрез някакъв вид социална санкция на общността) да получиш или изгубиш
благодат, защото благодатта не е юридическа или морално-етична категория, за да
подлежи на номериране, разпределяне или отнемане, тя е Личностно действие на
Божия Дух, осъществявано според Суверенната Му воля и решение, в този смисъл и
Павел казва в Посланието до Римляните за „призванието и дарбите“ на Израил, че
са неотменими, защото това, което Бог е дал, е невъзможно да бъде отнето от
някой човек, защото не от човек е дадено, така че и неверността в момента на
самите израилтяни не е достатъчно добра причина Бог да се отметне от обещанията
си, дадени на своя обичан приятел Авраам… Но това е съвсем друга тема…
* * *
Когато Христос казва на Апостолите: „На които простите греховете, простени
са им; на които задържите, задържани са.” (Йоан 20:23), Той няма предвид
конкретно някой Апостол и даже Апостолите като сбор. Защото тези неща Той
винаги ги поставя в Богослужебен контекст, при това в Богослужение, в което ти
участваш като личност, заедно с други личности, а не функционално, в качеството
си на принадлежащ по някакъв начин към йерархията или представляващ своя
социална група. Прощението на греховете, тяхното очистване и възстановяването
на човека по Божий образ и подобие, се случва истински само в Литургия. А
участието в Литургия като общо дело на благодарност, поклонение, хваление и
молитва към Бога е възможно само в атмосферата на взаимно опрощаване. Затова и
пристъпвайки към евхаристийната жертва, свещеникът се обръща към съслужещите с
него в Светия Олтар, иска и дава прошка, разменя се „целувката на мира”, след
това той иска прошка и от народа, събран в корабната част на храма, с който
също съслужи Литургията в определен смисъл. Следователно опрощението е взаимно,
а не дело и прерогатив на eдна група или прослойка в събранието. Това условие
за взаимноопрощение преди пристъпването към жертвения олтар поставя Самия
Христос, казвайки – „И така, като принасяш дара си на олтара, ако там си
спомниш, че брат ти има нещо против теб, остави дара си там, пред олтара, и
първо иди и се помири с брат си, и тогава ела, и принеси дара си.” (Матей 5:23,
24)
Благодатта на прощението на греховете сиреч не е в автономната власт на
Апостолите, епископите, свещениците. Да бъде дадена тази благодат е лично
решение на Бога и то бива преживяно в литургично съдействие, както видяхме в
описаната Богослужебна практика по-горе. От прошка и помирение един с друг се
нуждаем всички. Затова и в Посланието си до Галатяните ап. Павел признава,
изповядва греха на Петър и Варнава пред тях, срещу които той е сторен. За да
има съучастие в Богослужение, трябва да се мине първо през взаимното помирение
и прощение. На същите тези Апостоли, на които Христос казва, че им е дадена
власт да прощават (или непрощават) грехове, казва също: „Но ако вие не
простите на човеците прегрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите
прегрешения.” (Матей 5:16) Това не значи, че Господ ще послуша тях и няма да
прости някому греха, защото те не желаят да му простят, срещу подобно твърдение
стои примерът с митаря от притчата за митаря и фарисея, комуто фарисеят не
простил, но Бог простил. Христос казва, че няма как да застанат заедно на
Богослужение, в което се осъществява пълното очистване на греховете чрез
съучастието в Тялото и Кръвта Христови, ако не си простят взаимно. Ако
последното и да не е отправено конкретно към тях, а да е изговорено към
събралия се народ, Апостолите са живеели, както виждаме от разказите в Новия
Завет за постъпките и взаимоотношенията им, като да важи и за тях, при това не
само помежду им, но и в отношенията им с цялата Църква. Това тяхно отношение
към нещата се разкрива като запазено в литургичния етос на Църквата и в
службата на Светата Литургия – с целувката на помирението и акта на взаимното, всеобщо
опрощение.
В Стария Завет ни е разказан случая с Моисей и двамата израилтяни, над
които също „слязал Духът Господен”. „И едно момче се завтече и извести на
Моисей: Елдад и Модад пророкуват в стана. Тогава Исус, Навиновият син,
служителят на Моисей, един от неговите избрани, проговори: Господарю мой,
Моисей, забрани им.” (Числа 11:27,28). Познавайки обаче Бога като жадуващ за
общение, защото Сам Съществува в общение, Моисей отговаря: „Завиждаш ли
за мене? Дано целият Господен народ бъдат пророци, за да сложи Господ Духа Си
на тях!” (29-ти стих) Моисей не живее със съзнанието т.е., че създава поредната
религия като начин да бъдат контролирани хората, за което е необходим абсолютен
авторитет за него лично или институцията, която представлява, а че води Божиите
синове и дъщери далеко от Египет, където се е нагледал на подобни човекоомразни
и Богопротивни религии, за да се срещат и общуват свободно и лично с Бога на
Авраам, Исаак и Яков, затова и моли Бога да им се разкрие на всички тях лично,
интимно, известявайки им Името Си…
Няма коментари:
Публикуване на коментар