1. Литургизъм и
харизматизъм
“Тогава Амос отговори
на Амасия: Аз не бях пророк, нито син на пророк, а бях говедар и берях диви
смокини, а Господ ме взе от стадото и Той ми каза: Иди, пророкувай на народа Ми
Израил.” (Амос 7:14,15)
За да назовем едно Събрание за отслужване на Света Литургия православно,
освен Евхаристията като негов център, кулминация и цел, трябва да имаме
разбиране и изпълнение на онази четирислойна структура, която ни е завещала
Древната Църква – епископ, презвитери, дякони и народ. Без равноценното участие
в Службата на някое от четирите, нямаме пълноценна Евхаристия.
Никой не може да служи Света Литургия сам, както и ни предупреждават
древните канони. И макар и да се стига рядко до подобна крайност – свещеникът
да отслужва Литургия сам, все пак достатъчно често сме свидетели на това как
някое служение авторитарно подменя останалите. Епископът твърде често днес
служи практически сам, ако и да е обкръжен от множество люде – презвитерите
пеят, обикалят театрално, дяконите декорират службата. Смисълът на съслужението
в диалог е сърцевина на Православната Литургия. Затова и нашите свещеници
служат обърнати с лице към Светия Олтар, заедно с всички нас – предвождат
Събранието в общото обръщане към Бога, а католическите и протестантските служат
обърнати с лице към присъстващия народ – заменят със себе си Бога. Този смисъл
се долавя днес отчасти само, когато служат няколко епископа заедно или няколко
презвитери без епископ. И съслужението е всъщност комуникация помежду им, като
народа отново е изключен от него, оставена му е функцията на пасивен зрител, а дяконите,
ако ги има, отново са вид декорация на събитието.
Библейският и Светоотечески модел е съвсем друг. Епископът събира около
себе си Църквата както Христос Апостолите, той преломява хляба, той измолва
освещаващата даровете и верните благодат на Светия Дух да снизходи. Той изпраща
презвитерите си като колегия да проповядват сред народа Словото на Истината, а
не както е днес – да предъвква всеки път една и съща дежурна проповед, често
без връзка с реалния живот на слушащите го, ако е тежкоезичен човек пък – няма
дар слово (според ап. Павел не всеки епископ е длъжен да има такова) проповедта
се превръща в истинско мъчение и гротеска. Следваме ли Апостолския модел обаче,
проповедта е динамична, интересна, многообразна, пълни храмовете, защото
нейната сила се опира върху богатството на диалога, а не върху харизмата на
едного, която често се изчерпва бързо, дори да я има… Презвитерите, както
казахме, проповядват сред народа, а дяконите са тези, според произхода на
службата си и значението на названието й, които прислужват на Трапезата
Господня, тези, които Епископът упълномощава и изпраща, за да причастяват
народа с преобразените в Тяло и кръв Господни дарове на Предложението – хляб и
вино. Това е и смисълът на думите на св. Игнатий Богоносец, който пише: „Всички
следвайте епископа, както Иисус Христос — Отца, а презвитерите — като апостоли,
а дяконите почитайте като Божия заповед” – да почитаме служението, а не титлата
им, а е възможно да ги почитаме в служението, когато те го извършват – когато
епископът води Събранието в молитвата и приношението, когато презвитерите
проповядват Словото Божие, когато дяконите причастяват верните в изпълнение
Господнята заповед-покана „със страх Божий, вяра и любов, пристъпете”. Тъй
както е пълноценна, пъстра и богата, и въздействаща Службата само с участието
на епископ, презвитери и дякони, така тя е и немислима без съучастието на
Народа Божий – самата Православна Литургия е построена като диалог, в който
участва равноценно и народът, самата Литургия се служи, за да се причасти народа,
а не свещеникът да принесе, освети и… потреби сам накрая даровете, сякаш е
служил заради сам себе си. Следователно, без народ Божий тя е немислима,
невъзможна, следователно и народът (така наречен лаос) е четвъртото служение
(освен епископско, презвитерско и дяконско), което е нужно, за да има Литургия,
а така участва и в самото Конституиране на Църквата. Без народ Църква няма.
Това дотук беше литургичния еклесиологичен (църковен) модел. Но има и
мисиологично еклесиологичен. Вторият намираме в Посланието на св. ап. Павел до
Ефесяните. Той е свързан както с външната мисия на Църквата (проповед към
света), така и с вътрешната й мисия – утвърждаването на верните в Христовата
Истина. И както при първия свещеническите служби в Църквата не могат да подменят
и компенсират отсъствието на народ Божий, така е и при втория:
„И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти,
други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на
служението, в съзиждане на тялото Христово” (Ефесяни 4:11,12)
Популярно е да се смята, дори когато това гласно не се изговаря, че
практикуването на тези, харизматични по същността си, служби е изцяло в
правомощията на свещеническите чинове. Това не е така. Ако и епископът да е
този, който вижда дарбите, определя упражняващите ги и контролира действието им
в поверената му от Бога Църква, то тези харизми Светият Дух разпределя по Свое
Изволение, без да се съобразява с църковната йерархия. В тоя смисъл епископът е
„администратор на благодатта”, а не нейн едничък пълномощник или, не дай Боже,
източник, като какъвто някои наши епископи днес се изживяват.
Един такъв духовен дар е пророческото служение. То не е отмряло заедно с
края на Стария Завет. Виждаме го и в Евангелието.
“А в антиохийската църква имаше пророци и учители: “Варнава, Симеон,
наречен Нигер, киринеецът Луций, Манаин, който беше възпитан заедно с
четвъртовластника Ирод, и Савел.” (Деяния 13:1)
Това служение не само не е прерогатив на свещенството, с него се занимават
и жени в Църквата:
„А на следващия ден тръгнахме и стигнахме в Цезарея; и влязохме в къщата на
благовестителя Филип, който беше един от седемте дякони, и останахме при него.
А той имаше четири дъщери девици, които пророкуваха.” (Деяния 21:8,9)
Нещо повече – всички верни в Древната Църква са гледали на себе си като
Народ от пророци. И ако през II в. сл. Хр. св. Юстин Философ пише: „Под пророк
разбирай учител” в диалога си с Трифон Юдеина, той го прави не, за да омаловажи
пророческото служение, а да му придаде истинския смисъл – да не се увличат
някои в нездраво търсене и демонстративно практикуване на екстазис, а, имайки
дара да служат с него разумно на Църквата, както и съветва вярващите в Коринт
сам св. ап. Павел.
* * *
Днес ние много спорим дали е възможна критиката в Църквата и ако да, кой
има право да я отправя. За да не поставим темата превратно още със самото и
начало, разсъждавайки по светски, политически, вместо по християнски, ще се
занимаем първо и основно с това забравено служение, за което малцина днес
мислят, а мнозина гледат дори с подозрение, поради зилотските злоупотреби
с него. Пророческото служение в Църквата на Иисус Христос…
2. Нецърковност и
вместоцърковност
Разсъждавайки по темата какво пророческото служение представлява и кой е
църковният начин дарбата да се практикува „за Слава Божия, обща полза и лично
душеспасение”, ще останем верни на досегашния си подход. Когато разсъждаваме за
това какво дадено нещо „е”, първо ще се опитаме да установим какво то „не е”.
* * *
Кажем ли днес, че някой пророкува, си представяме няколко неща. Пред
съзнанието ни изниква или Ванга, или т. нар. сестра Христина от Пловдивска
епархия.
В лицето на едната (класическа врачка, макар и неслужеща си с обичайните за
врачуване средства) някои виждат отпратка към времето на древните израилски
съдии, когато пророците са се наричали гледачи. Един такъв пример ни е даден в
I-ва Книга на Царете Израилеви. Саул, бъдещият пръв израилски цар, търсил
изгубените си бащини говеда. Св. прор. Самуил му помогнал да ги намери, прозрял
къде са. Дали названието гледачи е свързано и с нещо друго, освен че е отпратка
към свещеническата практика да се гадае истината чрез гледане на свещените
камъни Урим и Тумим (Изход 28:30), не можем да знаем със сигурност. Но във
всеки случай това „гледане” е второстепенна функция за първите пророци, тяхна
главна задача е била да изобличават царе и народ, когато се отвърнат от Господните
пътища, да се изправят срещу социални неправди и недалновидна политика, да
отсъждат в спорове сред народа. Така че, дори и с тези ранни пророци, за чиито
практики и служение знаем впрочем твърде малко, Ванга има малко общо. Когато
заговорим за споменатата Христина, представяме си харизматична личност,
събираща около себе си хора, които наставлява от името на Бога, извършва
някакви псевдоцърковни пастирски действия. Това, което тя прави, кореспондира
повече с древни и по-нови еретически практики, каквито са монтанистката от II –
в. сл. Хр., адвентистките, йеховистките и мормонските от XIX в.,
квартално-петдесятническите от XX. И в двата случая т.е. – малко общо с
автентичното пророческо служение сред народа на Израил и Църквата на Иисус
Христос, за което четем в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет.
Пророците са ангажирани с живота на религиозната общност. Макар понякога да
показват завидно твърдоглавие и независимост, те никога не напущат общността,
всякога дейността и усилията им са свързани с нея. Случвало се е да имат
възражения към царската власт, да подбуждат понякога и бунтове срещу нея, но
никога не се отнасят индиферентно към социално-политическите въпроси, ако го
кажем и малко по-спекулативно – живеят с ясно гражданско съзнание. Това, че общността
ги отхвърля често ги обезсърчава, депресира (както Еремия и Илия), защото
именно в нея и заради нея се трудят, затова и никога не създават паралелна
такава, дори когато стават популярни т. нар. „пророчески школи” във времето на
св. прор. Исая. Макар в известна степен обособени тези школи не функционират
отделени от живота на цялото общество – търсят комуникация с него, тревожат се
и се месят в неговите проблеми, като част от него, а не като паралелно такова.
Тъй че, когато отричаме на Ванга правото да бъде назовавана пророчица, на
основа това, че дейността й е била извънцърковна по характер (и да е свързана с
храмове, не е свързана с Църквата като общност), а на сестра Христина, защото
нейната дейност е вместоцърковна, ние не изхождаме от сляпо папагалстване на
„канони и догмати”, ами от църковното си и общностно съзнание, от духа и
смисъла на пророческата служба такава, каквато виждаме в Библията.
Друг тип профанация на пророческото служение в Църквата вършат
последователите на „старокалендарния скандал”. Събрали се в сплотено и
настръхнало срещу всички и всичко общество („църква” в Църквата), те имат
претенция да „пророкуват” – да прогласяват волята Господня, да обясняват
причините за църковните проблеми като отстъпление от „най-правото-православстване”,
което те еднички, разбира се, практикуват. И това само прилича повърхностно на
пророческа служба.
Библейските пророци никога не са създавали паралелна теология. Те всякога
са апелирали към завръщане на народа към Моисеевия Закон и изправяне на социалните
неправди, но не са се отделяли от общоприетото в Старозаветната Традиция
тълкувание на Закона, не са предлагали своя паралелна интерпретация, свое
„друго богословие”. Сам св. прор. Исая заявява: „Допитвайте се до закона и
откровението (пророчеството). Ако те не казват като това слово, няма в тях
светлина.” (Исая 8:20) пророкът гледа на служението си сиреч като на неразривно
свързано с Моисеевия Закон… Затова и Венецът на пророческото служение, Този,
Който съчетава в Себе Си службите на „цар, свещеник и пророк”, по подобие на
Давид – Господ Иисус Христос казва: „На седалището Моисеево седнаха книжниците
и Фарисеите: всичко прочее което ви рекат да пазите, пазете и правете; но по
делата им не правете; понеже говорят, а не правят.” (Матей 23:2,3). Другояче
казано – пророческата критика е по-скоро етическа, отколкото теологическа. А
когато е и теологична, тя сочи забравените образци, а не създава свои нови. И
ако Сам Господ често се конфронтира с някои теологични заблуди, Той винаги се
позовава на Моисей и старите пророци, цитира поименно, дословно и най-често го
прави, за да коригира неправилен праксис, а не толкова теологични предпоставки.
В Старокалендарната секта не е така. Под предтекст, че проповядват
завръщане към „доброто старо”, главатарите й създават нов теологичен дискурс,
нова теология. Да, те не се задоволяват само с възвания към завръщане на Стария
Богослужебен календар, но създават и нова теология – занимават се с причастната
практика, с библеистика, история, филология даже и всякога имат свой „най-добър”
прочит. Но този дискурс уви не кореспондира истински с ни един от образците на
Светоотеческата, Апостолска и Библейска теологична мисъл, той е крайно
моралистичен, ригористичен и… еклектичен – избират се онези цитати от
Богоносците, като се прескачат най-често цели хилядолетия, смесват се цитатите
и се представят като коктейл от твърдения, така че да потвърдят предварителните
тези на идеолозите и да опиянят адептите им докрай… Когато наскоро някои им
направиха реверанс от официална позиция, наричайки ги „верни чеда на Църквата,
под омофора на Патриарха”, които просто „имали различни убеждения по даден
въпрос”, постъпиха безпринципно и безотговорно. Защото ония не просто имат
различно мнение по нещо си, което би било не само приемливо, но и добро впрочем
(1 Коринтяни 11:19), ами цяла паралелна, вместоцърковна теология. И понеже са
достатъчно обсесирани от правотата и псевдопророческата си мисия, и
агресивни, те са истинска опасност за православното църковно съзнание.
* * *
Коментирайки Пророческото служение в Църквата, старателно ще се пазим и от
няколко разнолики, класическо еретически разбирания за „пророчестване в
Църквата” – от древното монтанистко и от по-съвременните, петдесятническо,
мормонско и адвентистко…
3. Мисия и литургия
“Милост искам, а не жертви” (Иисус Христос, св. прор. Осия)
Когато разделихме еклесиологичния (църковен) модел на два – литургичен
(епископ, презвитери, дякони и народ, според тяхната роля и функции в
Православната Литургия) и мисиологичен (апостоли, пророци, евангелисти, пастири
и учители, според специфичните дарби, които Дух Свети раздава, за да се
Благовести Словото Божие) ние нито за миг нямахме намерение да разкъсаме
същностната връзка помежду им така, както един богослов (мисиолог) направи
неотдавна в проекта си за Мисионерска концепция на Православната църква в
България.
Защото мисиологията е приложна еклесиология. Тя е съобразна и подчинена на
същия литургичен етос. Християнската мисия е неотделима от средата на
Евхаристийното Събрание, а изведена от нея, би спряла да бъде проповед на
Евангелието, превръщайки се в пропаганда на идеология, обикновен
проповеднически активизъм.
Когато пише на коринтяните за пророческото служение в Църквата, Павел
настоява, че неговото истинско приложение е в самата Литургия на Църквата:
“И така, ако се събере цялата църква и… всички пророкуват и влезе някой
невярващ или невеж, той се обвинява от всички и се осъжда от всички; тайните на
сърцето му стават явни; и така, той ще падне на лицето си, ще се поклони на
Бога и ще изповяда, че наистина Бог е между вас. (1 Коринтяни 14:23-25)
Да, когато Апостолите са влизали в някой град, първата им работа е била да
съберат общност около Трапезата Господня, превръщайки я в Църква и така да
създадат среда за упражняване на духовните дарове, мисионерство, богослужение,
по примера на Сам Господ Иисус Христос в Евангелието, а не надцърковни
институционални структури с особен статут и платени мисионери, за които не е
съвсем ясно в какви точно отношения са с Евхаристийната Заедница и най-често
тормозят свещенството “от името на Владиката”, налагайки му свои, книжни и
неработещи стратегии за “глобална мисионерска дейност”, които не работят главно
заради факта, че нямат истинска връзка с живота на Общността и не изтичат от
него.
Православният Център за духовно обгрижване на наркозависими (ПЦДОН) във
Варна е успешен именно, защото младежите, преминаващи рехабилитационната му
програма, влизат във взаимоотношения с една реална Литургична общност и активно
участват в живота и. Така те се учат на живот с другите и за другите, живейки
това, което чуват, а не размисляйки пасивно върху него. Ежегодната Седмица на
православната книга пак във Варна, бе най-интересна и успешна, когато бе общо
дело на друга енория в града. Християните я организираха, участваха в нея, именно
те после приобщаваха новоповярвалите след проведените беседи с гостуващите
православни богослови, споделяха и им показваха как практически живеят вярата
си заедно.
Литургичният еклесиологичен модел създава средата (рамката), в която нещата
се случват. Мисиологичният евхаристийно-еклесиологичен модел показва пък
начина, по който да започнат да се случват.
Един без друг те са недействащи, немислими.
От казаното дотук ще изведем следващия белег на библейското пророкуване.
Освен, че той няма допирни точки с обичайните светски димезии на понятието
пророчестване – окултистките или гуруистичните, за които стана въпрос предния
път, служението на пророка се намира в пряка връзка с живота на общността, то е
част от нейния Богослужебен живот и мястото за неговото практикуване е в
Литургията на Църквата, под дисциплинарната санкция, водителство и власт на
епископа, а целта му не е друга, освен да се сподели Христос (опита в Него),
както и да се възвести Божията воля за тук и сега сред Събранието на верните
било като укор, било като насърчение или наставление.
”…ще възвестя името Ти на братята Си, посред църква ще Те възпея”
(Евреи 2:12)
* * *
През II в. сл. Хр., заедно с
гностицизма, водещ корените си още от първи век и деривата му докетизъм, в
Църквата вилнее и една малко по различна ерес, неродееща се идеологически със
споменатите две. Това е ереста на монтанизма. Ако гностицизмът и докетизмът са
лоши опити да се философицизира християнството, монтанизмът има претенция да е
обнова на юдео-християнския апостолски харизматизъм. За тази ерес можете да
прочетете повече във великолепната студия на арх. Павел Стефанов – Тертулиан и
монтанизмът
Монтанистите, водещи
названието си по името на фригиеца Монтан, който проповядвал ереста, съпътстван
от две “пророчици” Присцила и Максимила, бил възприет от мнозина като
възобновител на пророческия глас и служение в Църквата, враг на настъпващия
формализъм, били наистина предизвикателни към гонителите на християнството.
Пресрещали представителите на римските власти по пътищата и преди още да бъдат
пoпитани, заявявали, че са християни, за да приемат мъченическия венец. Тази
предизвикателност се понравила на Великия Тертулиан, който им симпатизирал. На
някои може да им се стори, че поведението на монтанистите е сходно с това на
днешните “православни ревнители” – зилотите. Донякъде да. Но не съвсем.
Монтанистите имали своя морално безукорен Монтан за разлика от днешните зилоти,
чиито водачи са далече като нравственост и от Монтан, че и от собствените
велики претенции за такава. Монтанистите имали и своя Тертулиан, който умеел да
отправя сериозни интелектуални предизвикателства към езичеството, както
виждаме, четейки неговата “Апология”, докато апологетиката на днешните зилоти е
в същината си едно мaнипулативно и неграмотно брътвене. Онова, което все пак
оприличава едните на другите, са последствията от дейността. В крайна сметка
монтанизмът се опитва да разломи Църквата, да прокара линия на разлом,
определяйки едни като верни, други като неверни, съвсем както днес – модернисти
и антимодернисти, икуменисти и антиикуменисти… Монтанизмът създава специфична
еклесиология (учение за Църквата), която назовава “Църква на мъчениците” и я
разпонава нея именно като истинската Църква – на тия, които не са се отрекли от
Христа при гоненията и с готовност са приели мъченическия венец, а на
останалите, които са се огънали, им отричали и правото на покаяние, правото да
се върнат в Църквата чрез такова. Ето как всяка ерес, в крайна сметка, се
показва като жажда за изключителност, заплащана с цената на самота. Един след
друг се отхвърлят околните, като у всекиго намираш по нещо, заради което да го
осъдиш, стига да търсиш достатъчно упорито. И накрая Църквата от реална общност
се превръща, посредством непрекъснато отлюспване, във фикция – “църква на
мъчениците”. “църква на антимодернистите”, “църква на праведниците”, “църква на
по-праведните сред праведните”, “църква на най-праведните сред по-праведните”,
докато накрая остане най-най-праведният, който също като Юда, се обесва от
непоносимата си праведност, заради която е намирил кусур даже у Христос… Ереста
не е в разномислието, а в желанието да бъдеш единствен.
Не бива да съдим Тертулиан тежко. Времето, в което е живял е било време,
когато Истината се е крепяла предимно върху личния авторитет. С гностическата
ерес преди това са се конфронтирали двама Апостоли, всеки посвоему – св. Йоан
Богослов с претенцията на гностиците да разполагат с някакво арационално,
мистическо добито познание – “Което е било отначало, което сме чули, което сме
видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за
Словото на живота” (1 Йоаново 1:1), св. ап. Павел с философския им
псевдорелигиозен синтез по учението за “божествените стихии” както е у
Емпедокъл – 20. И тъй, вие с Христа умряхте за стихиите световни” -Колосяни 2:20.
И това е било съвсем достатъчно, не е имало нужда от нарочни Събори. Кризата за
персонален авторитет много често е тази, която се разрешава по необходимост
чрез Събори. А с монтанизмa се справя окончателно св. Киприян, епископ на
Картаген. В духовна кореспонденция с трудовете на св. Ириней Лионски Киприян
утвърждава автентичната православна еклесиология – че Църквата е събрание на
любовта около православния епископ, в която си прощаваме взаимно прегрешенията,
а не е партия, събрана около някаква идеологическа чистота – “Комуто Църквата
не е майка, за него и Бог не е негов Отец”, пише той.
И така, ето ни при следващия белег на истинското пророкуване – пророческата
проповед не е моралистично бичуване, не е вживяване в правото да осъждаш, тя е
отказ от собствената самодостатъчна и самодоволна праведност, за да постигнеш
другия, оставяйки му свободата да бъде себе си. Както у св. прор. Осия:
“Начало на словото Господне към Осия. Рече Господ на Осия: “иди, вземи си
жена блудница и деца от блудство; защото твърде много блудствува тая земя, след
като отстъпи от Господа”… Поради това и Аз ще я отвлека, ще я доведа в
пустиня и ще й говоря по сърце. И ще й дам оттам лозята й и долина Ахор за
преддверие на надежда; и там тя ще пее, както в дните на младините си и както в
деня, когато излезе из Египетската земя. И в оня ден, казва Господ, ти ще Ми
викаш: мъжо мой, и няма вече да Ми викаш: Ваали. И ще премахна имената на
Вааловци от устата й, и няма вече да се споменават имената им. И ще те сгодя за
Себе Си вовеки, ще те сгодя за Себе Си в правда и съд, в благост и милосърдие;
ще те сгодя за Себе Си във вярност, и ти ще познаеш Господа.” (Осия 1:1,
2:14-17,19,20)
Няма коментари:
Публикуване на коментар