Автор: Светльо Ангелов
Посвещавам на Отец
Павел (Стефанов), вечна да е паметта му… Посвещавам на човекът, свещеникът и
богословът, който раздаде себе си без остатък за Църквата като Богочовешко
Тяло, която обичаше, за да го “опеят” жреците на институционалната й димензия в
покрайнините, в гетото „на големия град, който духовно се нарича Содом и
Египет, където бе разпънат и нашия Господ.“ (Апокалипсис 11:8)… Ако доброто
богословие е песен за любовта на Христос и Църквата в Светия Дух, а този текст
е може би не чак толкова богословски лош, то нека той му бъде “вместо опело” в
Катедралата на сърцето ми…
“С твоя богословски език като си разрушил риторските козни, славне, с одеждата на Православието, свише изтъкана, си украсил Църквата, която, като си понесъл, с нас, твоите чада, зове: радвай се, отче прекрасний ум на богословието.” (Кондак на св. Григорий Богослов)
* * *
Мнозина преживяват, мислейки за Бога,
Божието предварително знание за процеси и събития от човешкия живот и история
като истински препъникамък във вярата си. Ако Бог знае предварително всичко и
постъпва според това знание, тогава животът ни е лишен от онази екзистенциална
драма на Богопознанието и Богообщението, която е условие и среда на всяко
творчество, а поради това и на Богоуподобяването ни, понеже Богоподобието е
именно в приликата ни с Бога като Творец, в способността на човек да твори
реалност, своя реалност, избрана свободно. Ако тази реалност е детерминирана,
предварително съществуваща в Божия ум и насочвана неумолимо от плана Му, това е
краят въобще на идеята за подобие между Бог и човек, на идеята за нашето с Него
родство.
В Библията обаче виждаме как човек непрестанно се измъква, отхвърля
детерминантите, дори когато те имат очевидно произхода си в Божията ясно
заявена воля. Старозаветният Патриарх Яков се сдобива с първородството и
отеческата благословия не само въпреки волята на баща си Исаак и силата на брат
си Исав, но даже „въпреки Бога“, в борба, в конфронтация с Него (Битие 32-а
гл). С пост, молитва и покаяние жителите на Древна Ниневия осуетяват Божието
слово, което е категорично в устата на св. прор. Йона: „Още четиридесет дни и
Ниневия ще бъде съсипана” (Йона 3:4). Давид е царепомазан и се възцарява не
само въпреки, че е най-малкият от синовете на баща си в собствения си дом, но и
без родствена връзка с Вениaминовото племе, от което е първият Израилски цар
Саул, Христос става „Първосвещеник довека“, според Посланието на Павел до
Евреите, макар да е от Юдиното племе, а от потомците на Юда Закона на Моисей не
предвижда ни левити, ни първосвещеници (Евреи 7:14). Св. ап. Яков, брат
Господен, печели предимство в авторитет и духовна власт пред св. ап. Петър в
Йерусалимската Църква, макар на Петър именно Христос да казва: „Паси овците Ми“
(Йоан 21:17), Яков го прави не толкова заради семейната си връзка с Христос,
колкото чрез лична праведност, която респектира дори необърналите се към
Христос юдеи, при все, че не е „един от Дванадесетте“. Нещо подобно демонстрира
Павел в Галатийските Църкви, „смирявайки“ Петър (Галатяни 2:11,12) чрез личната
си харизма. Римската Империя, която св. Йоан Богослов в Апокалипсиса уподобява
на Блудница, наричайки я Вавилон, Содом и Египет, а владетелите й пък на
зверове, бесове, антихристи, се превръща сетне в Християнско Царство, в среда
за създаване и разгръщане на християнска култура, право, изкуство, политика,
цивилизация… Бог не детерминира човешкия живот и история, защото… Бог “решава
да не знае”, желаейки да вижда в човека свободен, “един като Себе
Си”. Не само Христос заявява, че “не знае” (Матей 24:26), но и никое
Старозаветно пророчество всъщност не носи характера на предсказание, на
предвещание.
Един въпрос се ползва често като „дъвка за ума“ и той е – Можеше ли Юда
Искариотски да не предава Христос? Отговорът е: Можеше. Следва другият въпрос –
Нямаше ли да се осуети така пророчеството, че Спасителя ще бъде предаден от
близък човек? Нямаше. Такова „пророчество“ просто не съществува. В една от
песните си Давид пее за Семей, който бил ял от залъка му (на трапезата му),
докато Давид е бил силен, а когато властта на Давид се разклатила временно,
Семей „пръв вдигнал пета срещу него“ (II Царе 16:5, Псалтир 41:9). Ако Юда не
беше предал Христос, това нямаше да бъде „пророчество“, щеше да си остане една
разтърстваща, горчива Давидова песен, с каквито Псалтирът е пълен. От това
псалмът нямаше да има по-малка литературна и религиозно-нравствена стойност, но
нямаше да е пророчество. Като пророчество Апостолите разпознават тоя псалом
по-късно, след предателството, пост-фактум, с духовна интуиция, водена и
просвещавана от Светия Дух, те откриват аналогия в преживяното от Давид и
Христос още по-точно казано, а не „предсказание на Давид за Месията“. Защо
тогава Христос през цялото време на мисията Си знае как ще бъде предаден и от
кого, а твърди пък, че не знае „деня и часa на Собственото Си Второто
Пришествие“? Защото това е част от Неговия свободен избор как да протекат събитията
в живота Му като Човек (в съгласена с Божията воля човешка воля), Христос
познава и твори реалност именно като Човек (в съдействие с Божията благодат),
Той избира да прави това, за да подпечата с живота Си човешката свобода, да я
превърне в първообразуваща парадигма. Христос (предузнава) познава в Юда
предателя възоснова на личностно взаимоотношение, Боговдъхновена интуиция, а не
на статично предварително знание, добито свише, точно както и Бог познава
личностно „съобразните с образа на Христос“ (Римляни 8:29) като резултат от
общението Си с тях, а не на предварително решение.
I
Атакувайки учението за
предопределението, каквото го познаваме от времето на протестантската
схоластика (особено в прочита, който му дава последователния калвинист Теодор
Беза), защото то води с края си оправдаване на злото и неговото съществуване у
волята на Самия Бог, а оставим това за предзнанието на Бога, много малко сме
направили в защитата и утвърждаването на християнското учение за човешката
свобода. На свободата като онтологична парадигма и персонализмът като
пърообразуващата реалността воля на личността, както и по отношение на
предпоставките и логическите следствия от християнското разбиране за човека
като “Божий образ и подобие”….
В желанието си да прославим Бога, което Го превръща за съжаление често в
хиперпроекция на наши нагласи, очаквания и мечтания, ние сме склонни да се
възмутим, ако някой каже, че „Бог не предзнае“, защото това би бил удар върху
Неговото Всемогъщество. Добре би било да се замислим обаче, че ако „Бог знае
всичко предварително“, но не насилва човешката воля, а оставя нещата да се
случват, лавирайки, за да осъществи плана Си и да постигне крайната Си цел, Той
става Заложник на Собственото си предварително знание. Пред такъв бог, жонгльор
с обстоятелства и фактори, калвиновият бог, който предопределя, без да дължи за
нищо сметка никому, е за предпочитане, защото наистина е всемогъщ, макар и това
всемогъщество да се разбира и преживява по човешки… Желаейки да запазим
непокътнат и възгледа си за Божието Всемогъщество, и да “смирим” Бога пред
изискванията на „своята логика за Него“, отричайки предпределението, но
утвърждавайки предузнанието, ние губим и двете – и славата Му на абсолютно
всемогъщ, според това как всемогъществото му “трябва да функционира” в
човешката фантазия, и приемливостта му за човешката съвест и логика, според
изискванията на светските хуманистични концепции, даващи често отпечатъка си
върху нашето богословстване.
Ако Бог знаеше със сигурност, че Адам ще съгреши, защо го създаде? Защо не
даде живот на някой друг вместо него, на „следващ Адам“, за когото да знае, че
няма да съгреши, също както и човешките лекари при метода на изкуственото
оплождане избират точно този ембрион, у който виждат „най-добрия бъдещ човек“?
“Да – ще каже някой – но Бог е знаел, че ще спаси Адам!”… Но какво тогава става
с всички останали потомци на Адам, за които Бог предварително знае, че ще
изберат да останат в погибел, защо ги създава пък тях, защо допуска раждането
им? Не знам за вас, но мене лично не ме удовлетворява психологизма, с който
един православен автор обяснява това, когото наскоро четох – че желанието да
бъде Баща превъзхождало “опасенията Му”, че Бог въпреки всичко
сътворявал, решен “да стори всичко възможно погибелта да не се случи”,
макар да предзнае края. Ако Бог знае края предварително и все пак “твори
някои хора за пъкъла”, значи Бог е ненормален, Бог е психопат. Ако знае, че
Адам ще съгреши, създавайки го въпреки това, Бог първо значи се примирява с
възникването на злото и сетне се превръща в заложник на човешкото своеволие,
опитвайки се да овладее някак проявленията му на това доброволно допуснато зло,
за да постигне в течение на много хиляди години целта Си – неговото финално
унищожаване. Такъв бог не е наистина Всемогъщ, това е богът на дуалистичните
религии. По точно същия начин в зороастризма Ахура Мазда (Добрият Бог) се бори
с Ариман (Злият Бог) и макар да е по-силен от него, а в крайна сметка да е
сигурно, че ще победи, силата на Ариман не е никак малка, за да може той
сравнително успешно да му се противопоставя достатъчно дълго време. Така и ние,
поставяйки Бога в зависимост от нашата свободна воля, Го превръщаме в
„сравнително всемогъщ“, но и за да не обидим собствените си представи за
божественост, Му пришиваме „задължително предзнание“ – да, Бог знае какво ще се
случи, но не насилва волята ни, само я… манипулира… И така учението за пълна
човешка свобода, съчетано със схоластическата богословска предпоставка на
Божественото предзнание, създава по-сериозна теологична каша, отколкото учението
за пълното предопределение, защото в тези две вариации се ограбва по
необходимост свободата или на човека, или Божията свобода. Но, ако във
втория (класически калвинисткия) случай, детерминиран, изцяло лишен от свобода,
човекът се превръща в сянка на себе си, в първия Бог става на карикатура.
Казваме, че „Бог е Всемогъщ“, за да го отличим и изнесем от себе си (Защото
какъв Бог би бил Той, ако е ограничим като нас?!) и миг по-късно, уплашени от
всички логически и философски предпоставки и последици от всемогъществото,
опитваме да Го обуздаем с уговорки – Всемогъщ е, ама решава да не се налага,
просто знае какво ще се случи и манипулира реалността в посока към предпознатия
край. Той е съвсем Всемогъщ, ограничен е от свободната ни воля, но
предзнанието Му как ще упражним волята си, го има, за да влезе в нашата
представа за Всемогъщество. Такъв бог не е всемогъщ, такъв бог е просто… много
изобретателен в усилията си да излезе наглава с човешкото своенравие и
същевременно си прави един „космически театър“, за да тренира условното си
всемогъществото.
Човешката свобода обаче като на родствен с Него, като на „един като Него“
(Битие 3:22) изисква пълна недетерминираност, за да бъде общението между човек
и Бог равностойно, Бог твори човека в тайна, в загадка за Самия Себе Си,
защото претворява Себе Си в него, затова и ни очаква Вечност, в която ще се
удивляваме един на друг. Не само „Бог вярва в човека“, както казва Митр.
Антоний Сурожки, но и се удивлява от него, защото в изненадата е
предизвикателството и красотата на общението.
Да, Бог е Всемогъщ, но не, защото „знае предварително какво ще се случи“, а
защото знае какво да направи, когато нещо се случи, не изпада в объркване,
двоеумие, колебание. Това е една „света променимост, динамичност“, както пише
Карл Барт, Той твори и претворява реалност, защото да владееш в динамиката е
повече, отколкото да предопределяш събитията или да планираш действията си,
съобразно предварително знание за тях.
По същия начин казваме, че „Бог е Добър“… Отваряме Библията, за да опознаем
„Добрия Бог“ и още в началото се сблъскваме с Божията… отмъстителност. Бог
„закоравява сърцето на Фараона“, та да не би Фараона от страх да се покори на
желанието Му, изявено чрез Моисей, след първата язва, Бог го прави, за да се
намъсти, да излее изцяло гнева си върху Египет. Бог е засегнат. Бог иска да
постеле улиците на Египет с мърша и изобщо не се интересува дали ще остави
„добро впечатление“ на “благ и добър бог”, Той не манипулира египтяните, не ги
смирява, направо ги съсипва и разорява.
Утвърждавайки съждения относно Бога, казвайки, че „Бог е (някакъв)“, ние
винаги трябва да го правим в контекста на конкретни Негови действия, а
Същността му да оставим свободна от тях, тя е непознаваема, несводима и
неизчерпаема в тях не, защото Бог е безличен, ами точно, защото е Личност и е
напълно свободен в следващото си действие да се прояви като различен от това, в
което се показал в предходното Си. Настоявайки за пълнота в човешката свобода,
ние утвърждаваме в богословието и тази на Бога, защото ако някой от двамата,
съществуващи в общение „по общ образ и подобие“, не е свободен, това значи, че
не са свободни и двамата.
III
Когато разсъждаваме върху това какво Бог
„може или не може“, ние старателно се пазим да не го правим от позицията на
това какъв е богът в нашите представи и очаквания за него и от него, правим го,
за да не би да се разминем с Бога като Личност, оставайки с някаква своя
представа за божественост, с наша психологическа проекция, с някакъв идол на
ума. Няма как да знаем „какво Бог може или не може“, докато не го стори и когато
го прави дори, пак чакаме „края на делото“, за да познаем не само смисъла му,
но и въобще даже, за да бъдем сигурни, че делото е Негово – „Началото се познава от края“ (преп. Максим Изповедник):
„Но един фарисей на име Гамалиил, законоучител, почитан от целия народ, се
изправи в Синедриона и заповяда да изведат апостолите навън за малко
време; и каза на събранието: Израелтяни, внимавайте добре какво ще
направите на тези човеци. Защото в миналото въстана Тевда и се представяше
за голям човек, и към него се присъединиха около четиристотин мъже на брой; той
бе убит и всички, които му се подчиниха, се разпиляха и изчезнаха. След
него въстана галилеянинът Юда по време на преброяването и отвлече след себе си
някои от народа; и той загина и всички, които му се покоряваха, се
разпръснаха. И сега ви казвам: отдръпнете се от тези човеци и ги оставете,
защото ако това намерение или това дело е от човеци, ще пропадне; но ако е
от Бога, няма да можете да го опропастите. Пазете се да не би да се окажете и противници
на Бога.“ (Деяния 5:34-39)
Друг път пък (“Oтносно Боговдъхновението – срещу
едно псевдословие”) сме давали примера с автора на Старозаветната книга Съдии Израилеви,
който не само откровено оставя в недоумение читателите си „защо дадено нещо се
случва по този именно начин“, но и сам не претендира да знае: „Господ беше с Юда; и той изгони жителите на хълмистата страна,
обаче не изгони жителите и на долината, защото имаха железни колесници.“ (Съдии
1:19), той коментира случката като обикновен хроникьор, просто вярващ в Бога, в
съществуването и промисъла Му, но без претенция да е сведущ в Божиите конкретни
дела, Бог не му е говорил относно това, затова и той млъква дотам, където
свършва Божието Слово…
Ние можем да мислим Бога единствено в
контекста на стореното от Него вече или опитвайки се да видим делата Му и
смисъла им в нашето настояще. Бъдещето не съществува, бъдещето няма битие,
единственото усещане за бъдеще е Светата Литургия, но Литургичното бъдеще
всъщност е споделеното битие на настояще и минало. В Литургичната Трапеза
участват Богородица, Светците, Апостолите и Пророците, ние “каквито ще бъдем”,
в Славословието пък участват и Ангели, Архангели, Херувими и Серафими. Но не и
„бъдещи поколения“, защото не „бъдещето идва при нас, ами ние възлизаме в
своето собствено бъдеще, намирайки себе си и един друг в него като истински
съществуващи в споделеното битие – Литургичното Съ-битие. Така и в
Новозаветната книга Апокалипсис на Йоан участници в събитията са не бъдещите
християни, ами онези от времето на Йоан, съставляващи „Седемте Църкви в Азия“,
към които той адресира Апокалиптичните послания – „Йоан – до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас
от Онзи, Който е и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред
Неговия престол“ (Апокалипсис 1:4), Апостолите и
Пратриарсите (двадесет и четири старци) – „И около
престола имаше двадесет и четири престола и видях, че на престолите седяха
двадесет и четирима старейшини, облечени в бели дрехи, и на главите им златни
венци.“ (Апокалипсис 4:4), верните Божии чада от всички времена
(и старозаветни, и новозаветни) – „И видях,
и ето, Агнецът стоеше на хълма Сион и с Него сто четиридесет и четири хиляди,
които носеха Неговото име и името на Неговия Отец, написано на челата им.“ (Апокалипсис
14:1), разкриващи ни се обаче като такива не другояче, а именно чрез и в Христа
– именувани по имената на Дванедесетте Патриарси, синове на Яков-Израил, но в
Христос оликотворени, с името Му на челата си… Точно така и
Богосъпротивляващите се сили в книга Апоклаипсис не са предмет на бъдещето, ами
са съвсем реално присъстващи в Йоановото настояще и по всяка вероятност чрез
знакове и образи Йоан описва делата и целите на езическия Рим, който избива
християните, обожествява себе си в лицето на императора си и се стреми към
окончателното унищожение на Църквата.
Неродените още казваме, че не участват в
тази Трапеза, но казваме също и, че участват – инкорпорирани в Бога, Комуто
единствено принадлежи бъдещето, който го движи и направлява чрез динамичната Си
воля, но не екзистиращи както съществуваме ние, когато екзистираме екстазирайки
в Бога, излезли от себе си, за да се намерим у Него нови, да се ипостазираме
(оличностим) наново, но не в материята, не в себе си „сами по себе
си“, а именно у Него и чрез Него, като акт в настоящето, като събитие днес и
като актуализация на миналото, обновяването му. По този начин и бъдещето не
предсъществува, ами се сбъдва, случва в Бога. Когато Бог казва на Авраам, че ще
умножи потомството му „като морския пясък“, Той няма предвид потомците като
скуп от индивиди, не предстоящата история на еврейския народ с всичките й
променливи културни, духовни и исторически кривулици, ами Потомъка визира тук
Господ, Който Един: „А обещанията се
дадоха на Авраам и на неговия потомък. Не казва: “и на потомците”, като на
мнозина, но като за един: “и на твоя потомък”, Който е Христос.“(Галатяни 3:16) Произлезлите „от чреслата на Авраам“
потомци, по благодатта Божия, защото физиологически ни той, ни Сара са били
детеродно способни, се ипостазират, оликотворяват в Бога, намират битието си
именно и само у Него, у Бога в Христос чрез Светия Дух. С други думи казано,
съществува не бъдеще, а съществува Бог като бъдеще (и не само като бъдеще, ами
като минало, настояще и бъдеще в споделеното битие на Литургичната Трапеза) и
ни се открива като Такъв в Христос-Господ – „Ето,
ида скоро; и у Мен е наградата, която давам, да отплатя на всеки според каквито
са делата му. Аз съм Алфа и Омега, Първият и Последният, Началото и Краят.” (Апокалипсис
22:12,13), „Исус Христос е същият вчера, днес и до века.“ (Евреи
13:8), „Исус им каза: Истина, истина ви казвам – преди да се е родил
Авраам, Аз съм.“ (Йоан 8:58)
Мислейки бъдещето като предстоящи, но непознаваеми отсега синергични
Богочовешки дела, лежащи във възможностите на Една Личност, осъществяващи се
като битие в общение и събитие (споделено битие), а не като база данни,
откриваеми в пътя на звездите или „предизвестени от Бога в Книгата“, ние нямаме
причина за безпокойство, защото Тази Личност владее и създава реалността и нищо
не се случва въпреки добрата Й воля. Нямаме причина да желаем да знаем „какво
точно ще се случи“, защото вярваме, че каквото и да се случи, няма да бъде за
Бога изненада в негативния смисъл на думата, нито катастрофа за Неговия Благ
промисъл. Да, човек е направен така че, да „изненадва Бога“ и в лош, и в добър
смисъл, защото, както казахме Бог не предузнава, Изненаданият Бог обаче не изпада
в безизходица от човешката непредвидимост, ами напротив – това е нова
възможност да се разкрие още и още красотата на Неговата творческа мощ, силата
на Онзи, Който и самия ад може да обърне, слизайки в него, на място на
победоносна проповед, според св. ап. Петър.
Да обобщим. Говорейки за
делата Божии, говорим за това какво Той е сторил, осланяйки се на казаното и
написаното за миналите Му дела от онези, пред които е благоволил да го извърши
и да им открие поне частично логиката и смисъла на стореното. Но и това вършим,
държейки в смирение разума си, защото не всякога и те са знаели защо и какво
точно Бог върши.
Няма коментари:
Публикуване на коментар