Докторе, докторе (за форумните глутници и facebook "шмеманистите")

"Интелекти разние у нас - повишай свое образованье!" (Володя Висоцки)

в диалог с Алексей Стамболов по текста му "За клишетата на Горан Благоев"

На всеки текст искам да отговоря, дори да не е отправен към мен, Алексей, който предложиш за блог „Богословие” не, защото се стремя да се „пръсна навсякъде като мерудия”, ами защото в тия коментари от форумите, които наричаш „малки трактатчета” и от които често оформяме текстовете ти, не само има много повече информация, отколкото у тези на големите „истински” автори, а и защото тази информация е тъй подредена и поднесена, че предизвиква сериозен размисъл, тя изисква отговор. 

И ти си прав да очакваш отговори тук, а не по форумите, в които си публикувал някои от „трактатите” си първо. Едничкият ответ, който може да получиш в ония форуми, е някой свръхограмотен във всичко едновременно и полуграмотен във всичко поотделно администратор да ги изтрие, защото или не ги проумява, или в компанията си с приятели е чул за тебе нещо „недобро”… 

Времето на трактатите мина, сега е време на хлевоустието на идиотите, на общуването и „диалога” чрез разпознаваеми клишета. Ако днес Лутер трябваше да отговаря на Еразъм, щеше да си направи също „личен блог”, понеже в „ерата на горан-благоевщината” четящите се интересуват основно от туй към коя група ще се определиш като принадлежащ. А не как ще обогатиш и осведомиш мненията им относно разглеждан въпрос.

Аз нямам лостовете, механизмите и ресурса да променя това, но имам възможността, слава Богу, да кажа, че не съм съгласен с тоя „край на историята на мисленето”, с това постмодерно царство на глутниците и съм ти благодарен, че не спираш да пишеш, за да имам повод да го повтарям, в случая пригласяйки ти.

Ако те молих наскоро да си снизходителен с Вениамин Пеев и идейните му залитания, относно д-р Горан Благоев ще ти кажа – малко му е, дори в написаното по негов адрес те намирам за твърде мек. Горан не е журналист, той е рупор в БНТ на своята глутница. Всички ключови и знакови събития в БПЦ минаха покрай вниманието на Благоев, защото мълчанието в глутницата по тия теми, в която глутница той ежеседмично се вслушва, изтълкува като знак също да мълчи. За убийството на митр. Кирил почти не гъкна, изми ни очите с покана към Константин Тренчев, който по въпроса не каза нищо, докато изглеждаше, че казва много, а като фон на темата включи д-р Михайлов да се подиграва с говорещите за това убийство с думите: „казал бил тоз и оня”. Така „двамата новоизпечени доктори” се извисиха „по-големи” и от емблемата на няколко поколения интелектуалци и църковници – о. Димитър Амбарев. Горан подмина и престъпленията на една църковна банда, които сътвориха в Троянския манастир, не спира да приглася на най-ретроградните люде и групи в БПЦ, относно проблема с религиозното образование в училищата и под тяхна диктовка пропуска най-съществената част от проблема – защо всъщност го няма във формата, която те изискват, че тя е проблемна, а не волята на държавниците. Глутницата на Горан симулира загриженост и отношение към проблемите на БПЦ, често подкрепя не правдата срещу беззаконието, а своите престъпници срещу чуждите. Обидното е за мен, че се подписват като „глас и съвест на епохата” такива псевдоинтелектуци, псевдобогослови и псевдожурналисти… 

Що за журналист е Горан се видя и при гостуването преди близо година при него на еп. Игнатий Карагьозов. Никоя от темите, по които искаше епископът да говори, не заинтригува Горан, нещо повече – никоя от темите, заради които формално беше поканен, не получи повече от няколко секунди време в разговора с Горан. Епископът, добре разбирайки, че така ще протече разговорът, ме помоли предварително да върна дискусията с "въпрос на зрител" по телефона към същината й, ако водещият я измести. Опитах, не ми се даде възможност. За Горан Благоев беше важно да изяснят конфликта „стар и нов календар”, проблемите по оста „Москва – Константинопол”, докато парливият въпрос – корупцията по изборите за митрополити, преди това тази в изборите за патриарх, участието на митр. Николай в тези корупционни схеми, относно което еп. Игнатий носеше факти, изобщо не намери и милиметър място в зоната с горанови интереси. За журналиста Горан Благоев е важно мястото сред протектиращата глутница, нежели истината като журналист… 

Толкова за „журналиста” Горан Благоев. Д-р Горан е абсолютно същото леке, като д-р Калин (Янакиев), когото той неслучайно постоянно кани за коментари. Години наред Калин подкрепяше и хвалеше митр. Гавриил толкова силно, че чак ставах подозрителен спрямо митрополита, когото инак много харесвам. Щом се стигна обаче до втория тур в изборите за патриарх и Калин научи, че синодалната мафия готви за поста Неофит, изведнъж забрави участващия също в тройката Гавриил и велегласно захвали Неофит, противно дори на десняшките си принципи – Неофит имаше отворено досие на агент в ДС, при това очевидно доста прочистено, Гавриил се оказа без досие. Та, каква журналистическа принципност и честност в позицията им на общественици очакваш от такива, приятелю?

Богословът Горан Благоев пък „чете Шмеман” или по-точно казано - разлиства, ако не си го забелязал в текста му, който критикуваш, ще ти го кажа аз. Теза на Шмеман (и на Майендорф) е „родилният недъг на византизма”. Това той повтаря, за да e “куул”, но познава Шмеман и Майендорф не по-добре от десетките безделници из facebook и форумите, подписващи се като “шмеманисти”. Провалът на руския царизъм, на предреволюционната Светая Рус за тях (Шмеман, Майендорф, Булгаков, Бердяев) е травма, та някои от тях са дворяни! Те са и посветени православни християни. В унисон с православното светоусещане, търсят причините за краха не само в събитията около себе си, но и у себе си, не само у чуждите, но и у своите. Скептицизмът спрямо византизма и симфонията у тях е по-скоро емоционална реакция на реалацията между романтизираната древност и крушението в мрачното настояще. 

Но горан-благоевците и божидар-главевците четат по един и същи, малоумен и неграмотен начин Шмеман, извличайки свои конструкции и схеми от лежерно споделени мисли и бележки, докато „спорят за него”... И добре, че о. Александър не е между живите, за да види и чуе как го четат в Българско, а и слава Богу, че в други Православни църкви е четен другояче…

За клишетата, с които богословства Горан Благоев

автор Алексей Стамболов
по повод текста на д-р Горан Благоев Свидетели сме на църковен театър

Определено това не е най-добрата статия на Горан Благоев.

Подминавам опитите му за дребнаво заяждане, унизяване ("омаскаряване") и даване на акъл на духовниците и, в частност, на архиереите от светия синод. Не желая да влизам в тон на журналистическия му стил на изразяване, който е неоправдано декларативно-категоричен, манипулативен (опитва се да въздейства на читателите, очевидно разчитайки на тяхната неосведоменост или невнимателност) и дори на места подигравателно-ироничен... А всъщност, в журналистическия стил няма нищо лошо, стига човек правилно да борави с фактите, а не да ги изопачава, както прави Горан Благоев, при все че като дипломиран историк и доктор по етнология би трябвало да е наясно с тях.

Като възпитаник на същия ВУЗ като автора (ИФ на СУ), ще се спра главно на историческите неточности в статията му. Първо, Византия - да не говорим за България и Сърбия - никога не е била теократична държава, както той ни внушава. В предговора към книгата на Ст. Ръсиман "Византийската теокрация" покойният проф. Георги Бакалов написа следното: "Формално погледнато, Византия никога не е била теократична държава". И това е напълно вярно! Теократична монархия е форма на държавно управление, при която начело на държавата стои духовен водач (в християнските държави - патриарх или папа). Държавният глава се явява и глава на църквата и има неограничена власт. Византия никога не е била такава. Имало е император, патриарх, клир, съдебна власт, светска администрация и т.н. Случаите на вмешателство са били обикновено от Държавата към Църквата, а не обратно (както би следвало да е при теокрацията). Всъщност, при теокрацията не може да се говори за "Държава" и "Църква", доколкото двете са едно. А при Византия това разграничение е отчетливо. Да вземем един прост пример - четвъртия брак на имп. Лъв Мъдри (866-912), в ярко нарушение на църковните канони. Когато патриархът (в случая, Николай Мистик) отказва да узакони това блудство, той чисто и просто е свален от трона и изпратен на заточение. Е, това ли е теокрацията във Византия, която се опитва да ни представи Горан Благоев? И това е само един пример от многото!

Второ, идеята за това, че "всяка власт е от Бога" идва не от Византия, а от Новия завет! Достатъчно е да прочетем текстове като Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19, които ясно говорят какво трябва да бъде отношението на християните към светските власти.

Невярно е също твърдението, че имп. Константин Велики, "без да е бил християнин, е легализирал християнството в своята империя, а след това свикал и Първия вселенски събор". Естествено, това е свързано с въпроса кога става човек християнин - когато се покръсти или когато повярва? Разбира се, в идеалния случай такова противопоставяне е немислимо, двете вървят ръка за ръка, съставляват един и същи процес. Но практиката е далеч по-различна. От историята знаем за мъченици, които не успяват да се покръстят - те християни ли са? От друга страна, знаем за още по-голям брой хора, които са кръстени, но не са вярващи - и те ли са християни? Дори да приемем, че Константин Велики е покръстен малко преди смъртта си, означава ли това, че дотогава не е имал нищо общо с християнството, не е бил християнин? Изобщо, около личността на първия християнски император през епохата на Романтизма и Просвещението възникват доста митове, които аргументирано са отхвърлени, въз основа на изворовия материал, в книгата на Константинос Карастатис "Константин Велики: обвинения и истина (Μέγας Κωνσταντίνος : Κατηγορίες και αλήθεια). В Интернет може да бъде намерена статията "Константин Ввелики и историческата истина" на гръцкия църковен историк о. Георги Металинос, който също опровергава писанията на западни историци като Гибън и др., насаждащи подобно отношение към Равноапостолния Император.

И още нещо. Терминът "теокрация" има точно определено значение, което ние нямаме право да променяме. Какво би станало, ако всеки реши променя значението на думите по свое усмотрение? Би настъпила тотална бъркотия! Факт е , че нито Византия, още по-малко България, са били теократични държави. Да, религията е имала голяма значение в техните общества, но същото е и в днешна Гърция, където църквата не е отделена от държавата, свещениците са държавни служители и т.н. Гръцката конституция започва с думите: "В името на светата, единосъщна и неразделна Троица". Значи ли това, че Гърция е теокрация?! Колкото до проблема с властта - отношенията на Църквата към държавата във Византия (т.нар. "симфония"), както и в останалите средновековни православни държави, произтичат не от това, че властта в тези държави (Византия, тогавашна България и др.) се схваща като дадена от Бога, а от християнското схващане за властта изобщо и отношенията на християните към властите. Основополагащи текстове тук са Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19 и др. Само че, когато Петър и Павел пишат своите послания, император е бил... Нерон, който доста се различава от представата за благочестив владетел. И все пак, апостолите препоръчват покорство и зачитане на „царя” и „властите”. В случая става дума не за „кокетничене” или човекоугодничество, а за християнската доктрина за властта, според която всяка власт е от Бога - не само тази на православния император или цар. Бог е източникът на всяка власт, следователно, всеки, който упражнява власт, го прави по Негова воля или допущение. Лоялността към земния владетел всъщност е послушание към върховния Владетел Бог, Който го е поставил или поне е допуснал властта да премине в ръцете му. И тъй като Бог е върховен Владетел, то тези, които упражняват власт, подражават на Бога. В Стария завет, например, съдиите били наречени "богове", т.к. със съдийската си власт подражавали на Съдията Бога (Пс. 81, по СИ). Освен това, особено първите християни силно вярвали, че те "не са от този свят", че са "граждани на небесния Йерусалим". Съдейки по ранните християнски писания, в които политически теми почти отсъстват, можем да предположим, че слабо са се интересували от земните владетели, които като всичко земно са временни и преходни и не биха могли по никакъв начин да застрашат тяхната "свобода в Христа Иисуса", нито да навредят на спасението на безсмъртните им души. 

Ще подчертая и че лоялността на християните към светските власти в никакъв случай не е проява на слабост или страх – немислимо е да бъде обвинявана в нещо такова религия, която е дала няколко милиона мъченици и изповедници за вярата през почти всички исторически епохи – а на доблест и сила и напълно осъзната доктрина и начин на поведение, съобразно библейските предписания и примера на първите християни.

Накрая, ще отбележа нещо, свързано с богословието и православната вяра, която явно не е съвсем позната на д-р Горон Благоев. Питам се защо се опитва той да вмени вина и едва ли не престъпление на висшия клир за "модерната практика с четенето на „Символа на вярата” от всевъзможни политици и държавници по време на празнични служби"? Дали защото на всяка цена трябва да обвини духовниците в нещо, без значение какво? Или защото забравя, че споменатите политици и държавници също са души, за които Христос умря? Следователно, и те, както и всички ние, се нуждаем от познание на Божията воля и спасение. И кой може да каже, дали началният тласък, поводът тези хора да потърсят Бога с лична молитва, да научат нещичко за вярата, няма да бъде именно това формално на пръв поглед прочитане на "Отче наш" и "Символа на вярата" - две от основните молитви в православното богослужение. Самият Благоев признава, че премиерът е репетирал "многократно, за да го изчете гладко, най-важния текст за всички християни"!

Уважаеми д-р Благоев, г-да журналисти, Църквата е за всички - бели, черни, жълти, пембени, мъже, жени, българи, гърци, юдеи. И за политиците, разбира се - от всички цветове на политическия спектър! Защото разпънатите на Кръста, окървавени ръце на Спасителя са еднакво готови да прегърнат всички... и да ги въведат в Неговото небесно царство.

Но ако, както казваме, Църквата е за всички, то тогава защо само "най-важният" ще чете Символа на вярата? Защото по този начин заявява своята лична вяра, показва, че е православен (а не еретик). Според византийската държавна доктрина има само две изисквания към претендентите за императорския престол - телесна цялост (да не е сакат) и православна вяра. Повече по въпроса можем да прочетем в книжката на Йоанис Караянопулос "Политическата теория на византийците" (Ιωάννης Καραγιαννόπουλος. Η πολιτικη θεωρία των Βυζαντινών). Във време на честа смяна на престола и богословски спорове това е било много важно. С други думи, на всяка църковна служба императорът е пре-подписвал своята "клетва за вярност" към св. Православие.

Отделен въпрос, че той, като цар, е изповядвал вярата на народа по същия начин, по който свещеникът в олтара е принасял жертва за целия народ. Въпросът с посредничеството на царя (спомнете си как в Стария Завет Бог наказва или въздига Израиля, заради царете му) по подобие на посредничеството на свещеника, е много интересен. Не зная дали е разработван, но ако не е, заслужава да бъде.

Примери за това могат да се дадат и от Средновековието - според мен една от главните причини Балканските християни да паднат за дълго под инородно и иноверно владичество е именно този - порочността на балканските православни владетели и братоубийствените войни, които водят помежду си по същото време.

Разбира се, тук Горан Благоев отново не е прав, когато твърди: "По времето на Византия, ако на тържественото богослужение е присъствал императорът, той наистина е прочитал „Символа на вярата”. По този начин той показвал, че всички поданици на управляваната от него империя изповядват правилната вяра – тази, която е установена от Църквата и не е заразена с лъжливи, еретически учения." Показвал е на първо място своята собствена вяра - че е благочестив император и като такъв, може да се надява на Божиите милости за себе си и за поверения му от Бога народ.

За Духа и за буквата (към Алексей Стамболов)

автор Светльо Ангелов - Портос

реплика към текста на Алексей Стамболов

Скъпи Алексей, позволявам си да взема отношение към вашия спор с Вениамин Пеев, не защото мога да се меря с вас като богослови, къде ти - каквото съм чел, е било прочетено отдавна и сега чета на бутилките етикетите повече, отколкото книги, за разлика от вас двамата, които имате и волята, и посвещението да продължавате да го правите. Взимам отношение, защото по тоя конкретно въпрос имам какво да добавя.

Ти трябва да бъдеш по-снизходителен с Вениамин, когото не само познавам, но и съм имал възможността да бъда негов студент по "библейски езици" преди много време. Прости, моля ти се, "лудостта" на големия ум, това, че опиянен донейде, може би, от познанията си по библейски еврейски език, всички нас иска да зарази с радостта от четенето на свещените текстове на този език, а ако трябва и да ни убеди, налагайки ни я. Неговата теза в случая няма какво да коментирам, ти си я опровергал великолепно. Но и твоята теза обаче, със съжаление ще подчертая, показва някои черти на едностранчивост, на пристрастност. Може би това се е случило от желание да опровергаеш неговата, която не само е дръзка, но и несъстоятелна, още повече, че той е вплел в нея своята явна неприязън към Светото Православие, което вероятно е радикализирало твоята.

Свети ап. Павел, на когото и двамата се позовавате, опитвайки се да го привлечете за каузата си, не е цитирал в своите Послания Масоретския текст на Стария Завет, относно който ти умно забелязваш, че не е напълно сигурно, че е съществувал по негово време или най-малкото, че е съществувал във вида и формата, познати ни от VI в. сл. Хр. Но не е цитирал Блаженият Павел и Септуагинтата, тъй много, както ти се опитваш да внушиш, освен в Посланието до Евреите, чието авторство е впрочем доста спорно, но това е предмет на друг разговор.

Павел обикновено привежда в потвърждение на излаганите становища свои свободни цитати на Старозаветните текстове в "собствен превод". Дали Павел ползва, цитирайки по памет и превеждайки свободно на старогръцки, друг текст на Стария Завет, различен и от Септуагинта, и от познатия ни днес като Масоретски текст или пак така "по памет", без да е пред очите му текста, повече интерпретира, за нуждите на проповедта и дидактиката и от текста на масоретите, и от Септуагинта, отколкото превежда, ние не можем да бъдем сигурни. А и не бива да забравяме, че много от посланията му са писани от затворите, където едва ли е имал възможност да се "настани" заедно с цялата си "лична библиотека".

Не само по въпросите на превода Павел се чувства доста свободен, но и по отношение на самото старозаветно съдържание. "Жените в Църква да мълчат, както казва и Законът" пише в едно от Посланията си. А Законът нийде подобно нещо не твърди нито в прав текст, нито недиректно. Напротив, в историческите старозаветни книги като Изход, Съдии Израилеви, които са също част от Тора, от Закона, според общоприетата юдейска традиция, поне що се касае до кн. Изход, ние виждаме как сестрата на Моисей Мариам "славослови Бога" в събранието (църква), има отношение към религиозните и политически проблеми на общността сетне, заедно с брат му Ааросн, срещаме и Съдийката Дебора в споменатата кн. Съдии - военоначалник и в мирно време лидер в общността. 

Ако искам да се направя на по-умен, отколкото съм се родил или, Боже прости ме, на по-трезвен в тази част от денонощието, в която пиша своите разсъждения по темата, отколкото съм, бих могъл да кажа, че Павел чете Стария Завет за вярващите християни, към които отправя Посланията си, по литургичен и еклесиологичен начин. Проблемите, които третират прилаганите от него в евангелски дух старозаветни наставления, възникват обикновено в Литургията, както ще забележиш, ако четеш внимателно Посланията до Коринтяните например и касаят живота на християните като общност. В тоя смисъл свободата му в Светия Дух да изменя цели части от Писанията, не е индивидуална, интелектуална прищявка, не е свобода от Бога, а е свобода заради Бога, свобода заради Христос, в служба на Църквата на Иисус Христос. Заедно с християните, към които чувства отeчески дълг, Павел не само актуализира, но и пренаписва Стария Завет в новозаветен и църковен дух и смисъл... 

"Ето, второ послание ви пиша, - апелира на едно място Апостолът - съобразете се с мен, защото при думата на двама или трима свидетели ще се подтвърди всяка дума, както казва и Законът". Двете си собствени послания сиреч Павел предлага като "двамата или трима свидетели", които Моисеевият Закон изисквал при съдебни спорове! Ти може да се усмихнеш на това, както се усмихнах и аз, когато го срещнах за пръв път, но след като се посмеем, ще те помоля да си спомниш за Вениамин Пеев - лудост от същия порядък, макар и в Павловия случай свещена, а не интелектуалистична, породена от дръзновение, а не от опиянение.

В този смисъл той не е "последователния твърд фарисеин, приел Христа", като какъвто го представя Вениамин, ако и да е бил такъв, както сам свидетелства за себе си в едно от своите Послания, преди да приеме вярата на християните - "ревностен за вярата на предците си, фанатичен в нея, евреин с ясно еврейско потекло, от Вениаминовото коляно, относно Закона фарисей". Не е бил такъв в степента, в която се представя, според мен за нуждите на риториката, даже за времето преди обръщането си към Христа, първо, защото е възпитаник на законоучителя Гамалиил, споменат от св. ев. Лука в Деянията  Апостолски, който пък е бил последовател на т. нар. широк подход в тълкуването на Закона, този на Хилел, който e съвсем в светоотеческия дух на св. Иларий Пиктавийски ("Писанието не е в думите, а в смисъла"), не е бил такъв и второ, защото Павел си е Павел... Спомни си колко често той ни въвежда в темите си чрез скандалното "Аз, Павел, научих това лично от Иисус Христос" и този Аз, намерил себе си у Него, у Христа, познал Христос "не по плът, а в Духа Светаго", както често подчертава, се е превърнал в метаистория, в реалност, която не спира да разтърсва съвести и да преобразява умове от времето на бл. Августин, през това на Мартин Лутер, та и до днес.

Поздравявам и двама ви - теб, когото обичам и Вениамин Пеев, когото дълбоко почитам, с всичката си любов и ви желая повече от благодатта на Светия Дух.

Мястото на Септуагинта в православното богословие

автор Алексей Стамболов

в отговор на пастор д-р Вениамин Пеев на текста му "Каниничност и неканоничност в първия синодален превод на Библията"

Г-н д-р Пеев, в самото начало още бих искал да ви споделя, че като цяло впечатленията ми от Вашата статия – а и от други, които съм чел – са добри. Написана е информативно и балансирано (което дори ме изненада приятно, предвид, че сте протестантски богослов). За това заслужавате поздравления! 

В същото време има няколко неточности, които бих искал да споделя с Вас. Първо, ясно е, че ап. Павел е бил евреин-фарисеин, както подчертавате. И като такъв е познавал добре Писанието на еврейски. Въпросът е конкретно във 2 Тим. 3:16 "Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата..." кое Писание има предвид – еврейската Библия или Септуагинта, наставлявайки Тимотей с тези думи? Вие казвате, че е еврейската Библия. Аз пък твърдя, че е Септуагинта. Как ще разберем истината? 

Много просто – като вземем предвид няколко важни обстоятелства, хвърлящи светлина върху Павловите думи. Първото е адресатът на посланието – до кого пише Павел. Знаем, че това е неговият ученик Тимотей. В Деян. 16:1 виждаме, че този Тимотей произхождал от смесен брак между юдейка и грък (елин). Виждаме също, че до зряла възраст не е бил обрязан, въпреки строгите разпоредби на Мойсеевия закон (ст. 3). Това, както и гръцкото му име и фактът, че е живял в гръкоезичните тогава области Дервия и Листра (сег. Турция), са убедителни, според мен, доводи да приемем, че Тимотей се намирал по-скоро под гръцко, а не под еврейско влияние. Следователно, когато Павел му пише в предишния стих: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания” (2 Тим. 2:15), явно, че има предвид Септуагинта, и именно за нея пише след това: „свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело”. Това като първо. Вторият и не по-маловажен факт е, че самият Павел явно си служи повече със Септуагинта, а не с еврейската Библия. Това се вижда от неговите цитати на Стария Завет, които обикновено са взети от Септуагинта, а не от еврейския текст и в които двете версии се различават. Нещо повече, в същото послание – 2 Тим. 2:19 Павел си служи също с цитат от Септуагинта (Числ. 16:5). Всичко това иде да покаже, че „всичкото Писание”, за което Павел пише, че е „боговдъхновено”, е Септуагинта, а не еврейската Библия* 

Сега на свой ред можем да зададем въпроса: защо в такъв случай протестантите не ползват „Библията на първите християни” – Септуагинта? Второ. Както вече, писах, терминът „неканонични книги“ се използва от православните богослови само в България и в Русия (за Сърбия не съм сигурен*). В гръкоезичните, англоезичните и т.нар. Православни църкви те се наричат δευτεροκανονικά (deuterocanonical) – второканонични. Така е и правилно да се наричат, защото няма логика книги, присъстващи в канона (съдържанието) на Библията, да бъдат смятани за „неканонични“. Вместо просто бързо и лесно да проверите в електронната мрежа как стоят нещата в Православните църкви по света, Вие ми отговаряте следното: 

„Напълно невярно е и твърдението Ви, че в западноевропейската терминология се наричат „девтероканонични“. Не сте ли чувал, че в протестантското богословие дори се наричат „АПОКРИФНИ“?” 

Както се казва: „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”! Аз не Ви говоря за протестантските богослови – иначе, да, зная, че повечето ги смятат за „апокрифни” – а за православните и всеки, който си направи труда да се поразтърси из Интернет, ще се убеди в правотата на думите ми. А думите Ви за патр. Кирил Лукарис, „който осъзнава потребността от дълбоки реформи в православното богословие” ще оставя без коментар, тъй като и до момента мнозина (в това число и сериозни) изследователи приемат неговото авторство на печално известното „Изповедание на вярата” (1628 г.), написано в калвинистки дух. Моето становище (което мога да подкрепя със солидни доказателства) е, че „Изповеданието” е фалшификат, пробутан вероятно от йезуитите, за да набедят смелия патриарх, да го дискредитират и да предизвикат свалянето му от патриаршеския престол (което и се случва цели пет пъти!), като издигнат послушен на своите амбиции патриарх (в лицето на Кирил Кондарис). За съжаление, в момента нямам възможност да се занимая с тази иначе доста интересна (но и несправедливо набедена за „калвинист”, „реформатор” и т.н.) личност, но, ако е Божия воля, един ден и това ще стане. Мимоходом (ако Ви интересува) ще спомена само статията „Кирил Лукарис – нещастието да бъдеш патриарх в смутно време”. 

С поздрав

П. П. В случай, че администраторите на сайта „Pastir.org” не публикуват отговора ми до Вас (дори в съкратен вариант), си запазвам правото да го публикувам, където намеря за добре. 

*********************************

*Сърбите също употребяват израза второканонични или девтероканонични библиейски книги, вместо неканонични. Мартин Лутер пък често е обичал да привежда цитати от някои от тях в проповедите си. (бел Светльо Ангелов)

*В допълнителен разговор с мен, коментирайки публикуването на текста му в блога, г-н Стамболов допълва и факта, че най-ранните преписи на масоретския текст датират едва от VI в. сл. Хр., за разлика от много по-старите, в сравнение с тях, на Септуагинта (бел. на Светльо Ангелов)