Основи на старозаветната антропология (Въведение)

автор проф. Родолюб Кубат (Православен Богословски Факултет в Белград, катедра Библеистика, Стар Завет)

превод от сръбски Светослав Ангелов

(преводът на български език се извършва със знанието и любезното съгласие на автора)

„Всички догматическо-теологични спорове, които са се водили в Църковната история, в същината си са били антропологически спорове” пише о. Георги Флоровски. Библейското предание, основано върху Стария Завет е антропологично в самата своя дълбочина. Разбира се, антропологично не в смисъла на човекоцентрично, а антропологично по-скоро като значение и оценяване ролята на човека в свещените писания.  Антропологията, все пак, е тясно свързана със самата теология. И така, библейската антропология израства върху библейската теология. Всички религии на стария свят, както и елинската философия, са основавали антропологичните си възгледи върху определена космология; образът на човека в близкоизточните митологии е зависил най-вече от тяхната космогония и теогония. Същото е и у староегипетската, персийската и елинистичната религия. Без да омаловажаваме никак „митологическите антропологии”, които са по свой начин интересни и много полезни, все пак трябва да заключим, че те не са толкова значителни в светлината на библейската антропология, а са по-скоро различни антропологически концепции, развити в границите на староелинистичната философия. Именно тези две елински концепции са два универсални подхода към разбирането на човека – от времето на митологичната, та до съвременната мисъл. Според първата концепция, застъпвана от софистите, киринейците и епикурейците, човекът е сведено до самото себе си и в себе си ограничено битие, затворено в своя вътрешен свят, класическата елинска мисъл изразява този подход в думите на софиста Протагор – „Човекът е мерило за всичко”. От друга страна пък се явава и различната концепция, според която всичко човешко се привежда към Бога, най-добре това е изразено в Платоновата максима: „Мерило за всичко е Бог”. Човекът бива разглеждан, според втората концепция, втъкан в божествената идея[1], а на края трябва напълно да се претопи в божественото и така да изгуби личностния си начин на съществуване. Става дума, значи, за два съвсем различни антропологически подхода. Единият е човекоцентричен, другият е богоцентричен.

Битието като общение, Въведение

автор: Пергамски Митрополит Йоан Зизиулас

превод от английски на македонски Охридски Архиепископ Йован

превод от македонски: Светльо Ангелов и Диана Кръстева

Църквата не е само институция. Тя е начин на съществуване. Тайната на Църквата е дълбоко свързана с битието на човека, на света и на Самия Бог, дори в нейните институционални проявления. Поради тази взаимосвързаност, така характерна в мисленето на Светите Отци, еклесиологията (учението за Църквата) приема едно изключително значение не само за всички аспекти на теологията, но и по отношение екзистенциалните (същностни, битийни) търсения на човека от всяко едно време.

На първо място ще подчертаем, че еклесиалното битие е свързано с битието на Бога. Човешкото битие става „образ Божий”, то приема като свой Божия „начин на съществуване”, точно поради факта, че човек става член на Църквата.

Този Божествен начин на съществуване не е някакво морално достижение, въобще не е нещо, което се постига. Това е начин на взаимоотнасяне към света, към останалите човеци и към Бога, чинопоследование, път на общуване, на заедност преди всичко като еклесиален, църковен факт.

Но и самата Църква трябва да бъде образ, отображение на начина, по който съществува Бога, за да може да изявява и представя този начин на съществуване. Цялостната нейна структура, богослуженията и т.н. трябва да изобразяват този начин на съществуване. Това преди всичко означава, че Църквата трябва да има правилна вяра, точен възглед за Божието битие. И за Църквата, и за човека правомислието в съзерцаването на Божието битие не е лукс, то е екзистенциална необходимост.

Против учението за предопределението

Автор: Светльо Ангелов

Посвещавам на Отец Павел (Стефанов), вечна да е паметта му… Посвещавам на човекът, свещеникът и богословът, който раздаде себе си без остатък за Църквата като Богочовешко Тяло, която обичаше, за да го “опеят” жреците на институционалната й димензия в покрайнините, в гетото „на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където бе разпънат и нашия Господ.“ (Апокалипсис 11:8)… Ако доброто богословие е песен за любовта на Христос и Църквата в Светия Дух, а този текст е може би не чак толкова богословски лош, то нека той му бъде “вместо опело” в Катедралата на сърцето ми…

“С твоя богословски език като си разрушил риторските козни, славне, с одеждата на Православието, свише изтъкана, си украсил Църквата, която, като си понесъл, с нас, твоите чада, зове: радвай се, отче прекрасний ум на богословието.” (Кондак на св. Григорий Богослов)

* * *

Мнозина преживяват, мислейки за Бога, Божието предварително знание за процеси и събития от човешкия живот и история като истински препъникамък във вярата си. Ако Бог знае предварително всичко и постъпва според това знание, тогава животът ни е лишен от онази екзистенциална драма на Богопознанието и Богообщението, която е условие и среда на всяко творчество, а поради това и на Богоуподобяването ни, понеже Богоподобието е именно в приликата ни с Бога като Творец, в способността на човек да твори реалност, своя реалност, избрана свободно. Ако тази реалност е детерминирана, предварително съществуваща в Божия ум и насочвана неумолимо от плана Му, това е краят въобще на идеята за подобие между Бог и човек, на идеята за нашето с Него родство.

“Азбука на вярата” от Христос Янарас

Автор: Христос Янарас

Превод от гръцки на сръбски: С. Јакшић

Превод от сръбски на български: Светльо Ангелов и Диана Кръстева

N.B. Преводът на български език от сръбски се извършва със знанието и любезното разрешение на автора

I. Позитивистично познание и метафизика

Съществува знание, наука, което наричаме позитивистично, то претендира за позитивност в смисъл на сигурност, имаща характера не носопоримо подтвърдена. Всеки човек може да се увери в истинноста му, чрез разглеждане в светлината на опита или посредством математически анализ. То е свързано със сътворения, материален свят, който ни обкръжава и по съществото си представява познание за физическите, природни реалности. Заедно с позитивизма се появяват и науки, които се занимават с феноменологията на човешкия социален живот, с организацията и функционирането му илис правдоподобна информация за миналото му – човешката история. И това познание е емпирически (опитно) и непосредствено доказуемо, в този смисъл сигурно и валидно за всички.

Струва ни се, че това сигурно, позитивистично и неоспоримо познание е едно основно постижение на нашата съвременна цивилизация. Всеки аспект от нашия живот, от семейното възпитание и училищното образование, та до професията ни и организационната структура на обществения ни живот предполага, а и също има като цел това, което наричаме обективност: очевидно за всички, осезаемо, константно знание, разглеждано в светлината на опита или посредством математически анализ. То е свързано със сътворения, материален свят, който ни обкръжава и по съществото си представява познание за физическите, природни реалности. Заедно с позитивизма се появяват и науки, които се занимават с феноменологията на човешкия социален живот, с организацията и функционирането му или с правдоподобна информация за миналото му – човешката история. И това познание е емпирически (опитно) и непосредствено доказуемо, в този смисъл сигурно и валидно за всички.

Адвентисти от Седмия Ден (критичен анализ)

Автор: Светльо Ангелов

Адвентното движение възниква в средата на XIX век в Северна Америка. В същината си е една от протестантските девиации, които се появяват и набират скорост именно тогава – мормони (Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни), Свидетели на Йехова… А защо не и като Християнска наука на г-жа Мери Бейкър Еди?…

По това време и на това място са чужди вече, сред широките протестантски кръгове, сериозните богословски търсения. За сметка на това стават обаятелни различните рационалистични спекулации. Предисторията на въпросното движение е “откритие” на фермера Уилиям Милър, който известно време се увличал от деизма (вярата на Волтер, че “Бог е създал света, но го е оставил да се управлява изцяло и само от естествени закони, както часовникар създава часовник), преди да се запознае с книгата на св. пр. Даниил, която дотолкова го впечатлила, че се захванал със „сериозно изследване на нейните пророчества”, връщайки се, в известен смисъл, към традионната протестантска вяра на своята майка, само че, задавайки в това „изследване” един много особен, рационализаторски дискурс – открива именно датата на Второто пришествие. Методологията на Милър в такава степен повлиява по-нататък адвентното движение, че и до днес наблюдаваме безрезултатно лутане в богословската им мисъл – постоянни опити да се завърнат в руслото на протестантската ортодоксия, която пък, от своя страна, е белязана от схоластизъм, но отхвърля крайния рационализъм в мисленето на култистите от средата на 19 век. А това мислене се намира в сериозна обвързаност – дотам, та дори може да се каже, че е формирано от дарвинизма, деизма и научно техническия прогрес, възникнало в опит да бъдат опровергани тези течения, обаче в техните крайни изводи, вместо в методите им и изходните пунктове.

Излезе сеячът да сее...

Проповед на о. Добромир

за свeщеническата конференция във Варненска и Великопреславска Митрополия на 10.10.2011 г.

автор: Светослав Ангелов

Литургийно Евангелие

"А когато се събра множество народ, и жителите от всички градове се стичаха при Него, Той почна да говори с притча: излезе сеяч да сее семе; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят; а това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват; а това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод; а това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!" (Лука 5: 4-14)

Четене от Апостолско Послание

"Верни са тия думи; и аз желая да потвърдяваш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците. А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни. Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си. Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам. Зина законника и Аполоса погрижи се да изпроводиш тъй, че от нищо да нямат нужда. Нека и нашите се приучват да залягат към добри дела за необходимите потреби, та да не бъдат безплодни." (Тит 3:8-14)

Ваше Вископреосвещенство, Ваше Преосвещенство, възлюбени в Господа братя, много е хубаво, когато в своята литургична проповед имаме благодатната възможност да проследим тематичната връзка между Литургийното Евангелие, Апостолското четиво и църковния празник, който в този ден честваме (паметта на някой светия или събитието от Църковната и Свещена история). Точно така е и в случая. Празнуваме Неделята на Светите Отци от Седмия Вселенски Събор, наричана още Тържество на Православието (тържество над многобройните ереси, които още от зората на Църковната история са се опитвали по разни начини да размият, да разводнят или подменят православната вероучителна проповед) и същевременно чуваме текстове от Евангелието и Апостолските Послания, които по един или друг начин засягат точно този въпрос. 

На Седмия Вселенски Събор Богоносните наши Отци са утвърдили иконопочитанието като начин да се общува молитвено с Бога и потвърдените чрез Светия Дух като Негови светии, вярвайки, че почитта, отдавана на образа, изрисуван на иконата, преминава към Първообраза и в такъв смисъл иконата не е идол, понеже тя не съдържа Божеството, както се е вярвало за езическите идоли (боговете на езичниците са "присъствали" в статуите и изображенията си), ами помага да духа чрез сетивата да се възнесе молитвено към Него, Който всякога остава Непостижим в Същината Си за сетива и представи, но все пак причастен нам в действията-енергиите Си - Постиган в Евхаристията и молитвата по благодатта и действието на Бог-Дух Свети в съдействие с нашия дух. Обаче въпросът, който е намерил своето разрешение на Събора е в същината си много по-голям и дълбок, отколкото това "може ли или не може християните да ползват изображения в Богопоклонението и Богослужението си", по своя характер той касае догматa за Боговъплъщението, затова Бог ли е или само човек Христос, затова може ли Бог да има образ. 

Ние вярваме, че Иисус от Назарет е Въплътеният Бог, че Той е Бог, приел плът, а заедно с плътта и образа на една конкретна личност, че в личността на Христос имаме Богочовек и че по аналогичен начин в светите икони със средствата на боите, дървото и всички останали материали, които се ползват за създаването им, се изобразява наистина Бога, какъвто е благоволил да ни се открие в лицето на Иисус Христос и на всички онези, които с живот, дела и мисли са показали, че са причастни Нему - Божиите угодници:

"Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви." (Йоан 1:18)

"Бъдете подражатели на мене, както съм и аз на Христос" (1 Коринтяни 11:1)

А какво означава думата да подражаваш, не съдържа ли тя в себе си и корена на думата "отразяваш"? Какво може да бъде отразяванo, ако не образ? И така, в утвърждаването на иконопочитанието (поклонението пред образи) се потвърждава и истината за Боговъплъщението, истината че "Бог стана човек, за да стане човекът Бог", както казва св. Игнатий Богоносец, че Той прие нас и всичко наше (освен греха), за да ни увери в любовта си, та да имаме ние дръзновение да приемаме Него, отделяйки се с това от греха. Прие плът и образ, нашите плът и образ и ако Сам не се погнуси от тях, то тогава и изобразяването им на дърво с бои не е принизяване на Неговата святост, ами е изявата й, понеже светостта Божия се открива най-пълно в любовта, приемането и снизхождението Му към на нашата човешка природа и в немощите й. И тази победа на православната вяра, свидетелството, че Бог стана човек и изповядването му от Църквата недвусмислено е окончателният удар срещу различните ереси, които дотогава по един или друг начин са се опитвали да оспорят истинното човечество на Христос, както умело доказва и православния богослов Леонид Успенски в прекрасната си книга "Богословие на иконата".

А в Литургийното Евангелие ни се разказва известната Притча за сеяча. Тя е вдъхновила множество проповеди, както и произведения от съкровищницата на световното художествено изкуство като картината "Сеяч на слънце" на художника Винсент Ван Гог например. Тълкуванията на тази притча са многобройни, както и образите, които приема в своите художествени интерпретации. Но ние искаме да видим в образа на сеяча не друг, а самия Христос, понеже Той е център и цел на вярата и изповедта ни - приемеме Него в Светото Причастие, с духовен труд, всеки според силите и способностите и нивото си (пост, молитва, изповед и познаване на Него и волята Му чрез четене на духовна литература и Библия) и така подготвяме "почвата на сърцето си" за Неговото семе. Нещо повече от това! Христос не е само сеячът от тази притча, не само семето, което се сее в душите е Той, ами също така и "коренът и плодът", за който става въпрос в думите на притчата. 

Плодът в християнския духовен живот, който Блаженият Павел нарича в Посланието си до Галатяните "плод на духа" е именно Христовия Образ в нас, роден и възрастващ чрез благодатното действие на Светия Дух:

"А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон." (Галатяни 5:22,23)

И не са ли това именно "чертите на Христовия характер"??

Коренът пък, върху който всичко добро и истинно израства е пак Христос. Същото пише пак Павел, макар да ползва друго сравнение - на градеж на сграда, в Посланието си до Коринтяните:

"Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос." (I Коринтяни 3:11)

Затова и в четивото от Апостола за тази неделя - Тит 3:8-14 слушаме как св. Павел настоява пред своя ученик Тит много да внимава Евангелското слово за спасението и освещението, което получаваме чрез Светия Дух в Иисус Христос да не бъде подменено от "глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона". Защото първият въпрос, който Христос задава на Апостолите е не "Кой какво родословие има?" или "Спазвате ли и как спазвате тази или онази заповед от Моисеевия Закон?", а именно първо: "Според това, което човеците мислят Кой Съм Аз?" и после: "А вие как мислите? Кой Съм?". И отговорът на Петър, открит му от Дух Свети - "Ти Си Христос, Син на Живия Бог" е отговорът, който в продължение на много векове Църквата ревностно пази и отстоява, че в лицето на Христос имаме Богочовек, имаме Бог посред нас, Емануил, според пророчеството на св. прор. Исая, че тази Личност се обожава и приема, а не се мери и претегля, както древните еретици са правили. 

Нека Бог ни дава всеки път да приемаме Христос, изобразяван и в Даровете на Предложението като хляб и вино, преобразявани от Дух Свети в Тяло и Плът Христово, имайки за себе си същия отговор като Петровия, че "този е наистина Христос", за да се утвърждаваме като Христоносци.

Чрез Църквата ли идва благодатта

автор Светльо Ангелов

Вчера с приятел богослов по skype-а обсъждахме църковния развод… „Църквата не развежда – каза той – Църквата просто констатира развода” Разбира се, че е прав, Църквата, като събрание от хора, свещенникът, владиката, епархийският съвет няма как да разведат, защото думите в Евангелието гласят: „Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва”. Признах му, че има право. „Църквата не “раздава” и благодатта – опитах да додам, влизайки в логиката му – а я констатира”, тогава той се замисли и след секунда рече: „Дължиш ми шише ракия!”… Последното „по софийски” означава „Имаш право”, в техния „културен диалект“ „имаш право“ никога не съществува само по себе си, винаги е в контекст от типа на „Благодарение на мене имаш право“, което е все пак по-добре, ако се замислиш, от по-радикалния вариант „Добре, че си падна на главата, та да имаш право!“.

* * *

Благодатта не идва само чрез Църквата (още по-малко пък произтича от Църквата). В Църква благодатта се разкрива, което съвсем не значи, че това се случва само там, че понякога Църквата няма никакво друго участие в изливането на Божията благодат, освен да я разпознае, независимо, че това се е случило много далече отвъд нейните видими граници нерядко. Благодатта е личностно действие (енергия) на Светия Дух.

Църквата ли „води душите към спасение”

автор Светльо Ангелов

Днес ни казват, че трябва да се смирим с „малките злини” в името на „голямото добро”, че да, наистина свещеници, епископи, митрополити, монаси, йеромонаси и архимандрити имали своите недостатъци, но първо не било наша работа като миряни да ги съдим, защото трябвало да гледаме „спасението на собствените си души” и второ, че каквото и те да вършели в противоречие и с евангелските императиви, и с общоприетия даже морал в обществото, били  достойни за безпрекословието ни. Последното сме им го дължали само по силата на факта, че заставайки „на катедрата”, те изявявали църковните мнения и ако ти ги критикуваш, вършиш страшен грях, защото препятстваш „единствено важното”, заради което Бог ги е поставил по тези катедри…

Градовете на Исус (Писма до един Капитан)

Автор: Светльо Ангелов

“Я не люблю насилье и бессилье, Вот только жаль распятого Христа.” (Володя Висоцки)

Ти не си лош човек, Капитане… Мъж в силата си, който иска да върши подвизи, да убива отново, ако трябва, за нещо велико, голямо, красиво и истинско. Да се жертва, да заема позиции… Малко е смешно, че минавайки петдесетте продължаваш да си играеш на войници, обаче пък точно това те прави симпатичен в моите очи, понеже мъжът, както знаем, е “създаден за труд и за война”, в това осъществява своето човечество, а в дръзновението да играе пък манифестира своята божественост… Давид, убиващ Голиат, е вдъховяващ, но танцуващият около Ковчега на Завета Давид е повече от вдъхновяващ, мистичен е, затова и Богочовекът Христос много пъти се идентифицира с Давид – от това да се нарече “клонка Давидова” до това да отнесе преживяванията на Давид, описвани от него в поезията му, към Себе Си, да ги назове даже пророчества за Себе Си…

А аз се уморих да пиша, Капитане, ужасно се уморих, не виждам смисъл, не виждам полза, насмешливите погледи на ония, които наблюдават моето разголване, вече страшно ми тежат, не мога да ги нося повече…

Мисията възможна

автор: Светослав Ангелов

1. Литургизъм и харизматизъм

“Тогава Амос отговори на Амасия: Аз не бях пророк, нито син на пророк, а бях говедар и берях диви смокини, а Господ ме взе от стадото и Той ми каза: Иди, пророкувай на народа Ми Израил.” (Амос 7:14,15)

За да назовем едно Събрание за отслужване на Света Литургия православно, освен Евхаристията като негов център, кулминация и цел, трябва да имаме разбиране и изпълнение на онази четирислойна структура, която ни е завещала Древната Църква – епископ, презвитери, дякони и народ. Без равноценното участие в Службата на някое от четирите, нямаме пълноценна Евхаристия.

Никой не може да служи Света Литургия сам, както и ни предупреждават древните канони. И макар и да се стига рядко до подобна крайност – свещеникът да отслужва Литургия сам, все пак достатъчно често сме свидетели на това как някое служение авторитарно подменя останалите. Епископът твърде често днес служи практически сам, ако и да е обкръжен от множество люде – презвитерите пеят, обикалят театрално, дяконите декорират службата. Смисълът на съслужението в диалог е сърцевина на Православната Литургия. Затова и нашите свещеници служат обърнати с лице към Светия Олтар, заедно с всички нас – предвождат Събранието в общото обръщане към Бога, а католическите и протестантските служат обърнати с лице към присъстващия народ – заменят със себе си Бога. Този смисъл се долавя днес отчасти само, когато служат няколко епископа заедно или няколко презвитери без епископ. И съслужението е всъщност комуникация помежду им, като народа отново е изключен от него, оставена му е функцията на пасивен зрител, а дяконите, ако ги има, отново са вид декорация на събитието.

Дух, душа и тяло

автор: Светослав Ангелов

Въведение

Темата за състоянието на мъртвите не е никак трудна, ако се придържаме изцяло и неотстъпно към Библията (Свещеното Писание на Стария и Новия Завет). Но вземем ли предвид множество религиозни напластявания върху мисленето и на християните, и на юдеите в древност, става проблемна и хлъзгава. Става “тънка”. Аз обаче не умея да пипам тънко. Ако умеех, досега щях да съм поне Президент. Бих се разхождал с тюрбан, примерно и бих ходил даже до кварталното магазинче със самолет. Та, значи хем са ми дебели пръстите, хем помежду им е твърде широко и разсъждавайки гласно върху това, което съм чел, ако счупя два-три чужди аргумента или ако пет-шест други ми се изпързалят между пръстите, не се сърдете, моля ви, не е нарочно… При все това днес, пишейки, възнамерявам да бъда възможно най-предпазлив и внимателен. Ако ви се стори, че текстът звучи като разходка на слон в стъкларница, знайте, че се дължи на особеностите на пишещия, но в никой случай не и на намеренията му, които са всъщност от благи по-благи…

… Длъжни сме да страним и от неоезическия примитивно-религиозен окултизъм, отварящ често и широко вратите на нашето “християнско съзнание” за всякакъв вид съмнителна феноменология, правещ ни или безкритични спрямо нея, или безсилни в критиката. Длъжни сме да се пазим и от философския материализъм (и древен, и модерен), който ражда или морализъм, или аморалност.

Кръщението

автор: Светослав Ангелов

1. Корабът на спасението

Подялбата между Стар и Нов Завет е условна. Не само е Един и Същ Този, Който говори сред народа Си, но и смисълът на това, което Той казва, не е в истинско противоречие между двата Завета.

“Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.” (Матей 5:17)

Ако проповедта на Старозаветните Пророци е адресирана към Израил, а чрез Израил и към народите, които влизат в досег с него (кн. Амос, кн. Захария), то проповедта в Новия Завет е адресирана предимно към Църквата, а чрез Църквата и към света. Израилтяните са имали съдии – златното време на тяхната социална история, преди да допусне Бог възцаряването на Цар, неохотно. В нашето Събрание съдят Епископите. Бог, чрез Закона и своевременното пророческо слово организира общество в Стария Завет, а чрез Апостолите в Новия – Църква.

Постът

автор: Светослав Ангелов

1. Постът и като диета

Постът не е диета.

Постът е и диета.

Постът не е диета в разпространения смисъл и приложение на диетичните правила в нашия живот, целящи или добро здраве, или добър телесен изглед, каквито са основните цели на всяка една диета тъй както се практикува от хората обикновено. Целта на постната диета обаче не е и дуалистична. Разпространено схващане е, че постейки обезсилваме плътта си, за да се разкрие по-добре “душата ни”, та да я храним с душевни/духовни неща. И това е дуалистично схващане, което противопоставя дух/душа и плът.

То не е библейско. То не е и автентично гръцко. То е еретически гностическо, докетистично – един от първите опити, злополучни, на християнството да се инкултурира в късно-елинистичната култура и философия, търсейки, уви, комуникация не толкова с нея (добрите и образци) а с късните и деривати.

Извинете ме, задето ви го съобщавам, но в самата старогръцка философия понятието душа (психе) търпи промени. В началото, вероятно от времето на Талес Милетски още, психе означава телесна сила, сила за живот… При Омир вече (в “Одисея”) тази сила получава някакви индивидуални характеристики – слизайки в Хадес, Одисей разпознава някои от близките си (душите им)[1].

I–во Съборно Послание на св. Йоан Богослов (за познаването)

автор: Светльо Ангелов

(курсова работа по Увод в Новия Завет, Православен Богословски Факултет в Белград)

Ако св. Йоан Богослов („ученикът, когото Исус обичаше” – Йоан 21:20) е автор на едноименното Евангелие и на две от трите Съборни Послания, той не е автор на Апокалипсиса. Ако Йоан е автор на Апокалипсиса, не е автор на Евангелието и на Посланията, носещи неговото име. Това показва един анализ на езика, на който са писани споменатите Новозаветни книги (1), на темите, които подхващат и развиват(2), на интересите на авторите си, на вътрешните свидетелства на текста – как назовава самия автор себе си (3)

Авторът на Евангелието и на двете Съборни Послания е изкушен от полемика с гностическата ерес, основана на една късна девиация на платонизма. Евангелистът Йоан не само предефинира понятието Логос, така важно за гностиците от Демиург (посредник между абсолютно трансцедентното Божество и света и негов творец, който е по-нисш от Божеството) в събезначален с Бог-Отец Син Божий Исус Христос, той многократно споменава в Посланията си и понятие, ключово за гностическия епистемологичен възглед – гносиса, познанието. За християнина Йоан познанието се основава на личен опит.

Вавилонската кула и Йеремиевият нов завет

автор Светльо Ангелов

отговор на изпитни въпроси по Старозаветна история и екзегеза, Православен Богословски Факултет в Белград

“Тежи ми, Родино,  кошмарно жестоко тежи  димящата кръв  и аз ще те питам - всичко това  за теб ли бе нужно,  кажи?!… Аз пак те обичам, Родино на Гоце и Даме, защото израснах,  защото закрепнах във Теб…” (“Родина”, Никола Вапцаров)

Мотивът с богоборството в митологията на народите не е “еврейско откритие”. Старогръцката митология ни разказва за бунта на титаните срещу боговете (преди това за богоубийството на Кронос от Зевс), част от който е епопеята на Прометей, нещо повече дори, в своя бунт Прометей увлича и човеците, „давайки им дара на огъня”, против волята на боговете, както и Кришна маслото в индийския епос (1). За да продължим с подобна паралелизация обаче, без да е спекулативна, трябва да докажем взаимовръзка и взаимно влияние между тези култури за времето или преди него на създаването на техните епоси и митологии. Последното е невъзможно, за това е по-добре да говорим за съвместни архетипове, част от колективното несъзнавано, предхождащи много всички тях.  Но не това ни е темата сега.