автор X.
Проблемът „грях” в дълбинна библейска и светоотеческа перепектива не е етичен, а онтологичен. Затова и в Новия Завет Апостолът на езичниците – св. Павел настоява, че „лечението на греха” не се осъществява чрез възприемане и налагане на системи от етически или религиозни правила, че Законът е безсилен да развърже човек от греха, чрез който дяволът го сплита и да го освободи от смъртта, като заплата за греха (Послание до Римляните). Свети Павел казва и нещо повече от това – той открива именно у вината и страха силата, чрез която грехът действа и поробва личността, затова и пише, че Законът, който действа основно с инструментите на вината и страха, не може да спаси човека от греха, да го освободи от властта му, казва също и че Бог освобождава човека от силата на греха, като първо го уверява, че проблемът „смърт” е разрешен, че Христовото Евангелие, проповядвано от Апостолите, е Послание на помирението между Бог и човек (II Послание до Коринтяните), защото, според Павел, именно чрез страха от смъртта дяволът държи човеците в робство , както подчертава в Послание до Евреите.
Грехът не води със себе си промяна на природата обаче, а е в подмяната на нейното предназначение. Ако грехът е промяна на природата, тогава злото има своето оправдание, защото, за да навлезе в природата, то само трябва да е „природно”, създадено сиреч и то от Бога, а ако, макар и неприроден, грехът повреждаше природата, тогава трябва да се разделим изцяло с идеята за някаква изобщо свобода на волята у човека, особено след Грехопадението или да диференцираме – в какво точно са пораженията, кои части на човека засягат и в каква точно степен, за което нямаме основания нито в Свещеното Писание, нито у светите отци, ами ще навлезем необратимо и безрезултатно в дебрите на римокатолическата и протестантската схоластика – споровете между Лутер и Еразъм, между Калвин и Якоб Арминий, Теодор Беза и братята Уесли.
