Съвременната апологетика между Дарвин и в-к "Чук-чук"

автор Светльо Ангелов

Може ли да се нарече апологетичния труд, тъй както се гледа на него днес, изобщо богословски, а въобще има ли апологетиката място при богословието?... Това са цели два въпроса, никой от които вероятно мнозинството от вас не интересуват, но аз ще им отговоря, след като съм ги задал, защото още по-малко мен пък ме интересува какво интересува или не интересува вас... Ако би останало на вас, бихме се занимавали от зори до мрак само и единствено с вас – какво си въобразявате, че мислите, какво си фантазирате, че чувствате, какво смятате за правилно и по колко пъти дневно сменяте преценките си относно последното.

Защо и Кой направи буквичката „г” (за Гаджалов и границите на екзегезата)

„Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички.” (I-во Коринтяном 15:28) 

отворена кореспонденция с богослова Алексей Стамболов и текста му "Роден - Несътворен" (писмо до Емо Гаджалов)

автор Светльо Ангелов

Като човек, познаващ протестантизма не само от книги, но и опитно, искам да ти маркирам, Алексей, някои от предпоставките в мисленето на Гаджалов, от които той трябва да се отърве, да ги ампутира, тъй да се каже, ако иска да те разбере. Първата е в самата основа на идеята му за Единоначалие. Ти му пишеш за Единоначалието на Отца, но за него туй е въпрос на интерпретация на далечни във времето „патристични идеи и конструкции”. Изначални за него са буквите на това, което Емил нарича „слово Божие”. Ние двамата с тебе обаче знаем великолепно нещо, което Емо едва ли ще си признае, че приемайки Единоначалието на буквата, вместо това на Отца, той утвърждава инстинктивно и несъзнателно своето собствено Единоначалие. Първоопределящо за него е това, което той, Емо Гаджалов, ще разчете, ще разбере, а той "чете" за съединоначалие между Син и Отец. Но тъй както не само текстът, както преди време в Пловдив споделих и със студентите ти (виж. ТУК), но и всяка дума съществува само чрез четящия и слушащия, в неговата перцепция и нивга сама по себе си, както на Емо му се иска, но и самата буква като графичен знак, според много от характеристиките си, носи белезите не само на този, който я е измислил, но и на изписалия я повече, отколкото на това, за което пише или на този, когото описва. Иначе щеше ли да съществува най-малкото науката графология, че графологичната експертиза не само да има тежест в съда, но и да служи за психологически анализи? Така и четящият открива в буквата повече себе си, отколкото ползвалия я писател, камо ли Другиго, за Когото е писана. Емо намира в буквите това, което си иска.

Роден - Несътворен, Единосъщен на Отца... (Писмо до Емил Гаджалов)

автор Алексей Стамболов

Здравей, Емо!

Пиша ти набързо, за да ти нахвърлям няколко разсъждения, които могат да послужат като отправна точка за размисъл.

Първо, като знаем цялата борба на отците от 4 в. за православие и в защита на единосъщието на Бог Отец и Бог Син, последното, което би ни дошло на ум е да обвиним Православната църква в „полуарианство”! Представяш ли си какво страшно предателство би било това към светлата памет на светите Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Богослов и т.н.? В момента нямам възможност да ти цитирам от техните творения, за да видиш, че именно те са, които говорят за „предвечното раждане” на Сина от „утробата” на Отца. (Ако потърсиш, сигурен съм, че ще намериш такива творения в руски или български превод) Но те, разбира се, не са първите в това отношение. По една случайност онзи ден, докато четях отговора ти, се натъкнах на български превод на част от съчинението „Диалог с юдеина Трифон” от св. Юстин Философ (+ 165 г.). Заглавието на главата говори само за себе си: „Мъдростта е родена от Отца както огън от огън” и по-надолу св. Юстин обяснява как Отец ражда Сина „преди всяко творение”.

Именно библейските доказателства са другото нещо, за което искам да ти напиша. Какво означават стиховете: „Господ ми рече: Син Мой си Ти, Аз днес те родих” (Пс. 2:7), „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16), „в Него [Сина], Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание” (Кол. 1:15)? За кое раждане на Сина се говори тук? За земното, от Пресвета Дева Мария, или за някое друго? Нека първо обърнем внимание на това КОЙ е Бащата на Иисус при земното Му раждане – Отец или някой друг. Да погледнем стиховете, които говорят за това – Мат. 1:18: „А рождението на Исуса Христа биде така: след като бе сгодена майка му Мария за Иосифа, преди да бяха се съединили тя се намери непразна от Светия Дух.”; Мат. 1:20: „Но, когато мислеше това, ето, ангел от Господа му се яви насъне и каза: Иосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария; защото зачнатото в нея е от Светия Дух.”;  Лук. 1:35: „И ангелът в отговор й рече: Светият Дух ще дойде върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; за туй, и светото Онова, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Божий Син.”. Както виждаме, за Отец тук не се споменава; Иисус Христос е роден от Светия Дух и Дева Мария. И все пак, Отец се нарича „Отец”, а Синът – „Син”. Защо? Освен това, ако Отец се нарича „Отец” поради Боговъплъщението (въплъщението на Иисуса Христа от Светия Дух и Дева Мария) – то какъв е бил преди това? И ако Синът се нарича „Син” заради Боговъплъщението – какъв е бил дотогава? И можем ли да допуснем, че личните имена на Отец и Син – защото имената „Отец”, „Син” и „Свети Дух” са лични, т.к. обозначават Личности, докато „Бог”, „Господ”, „Всевишен” и т.н. са общи и за Трите Лица на Божеството, - се дължат на едно случайно и станало във времето събитие? Нека не забравяме, че всъщност личните имена (и свързаните с тях лични качества) са онези, чрез които различаваме Трите Лица на Божеството – Отец е нероден, Синът е роден от Отца, Светият Дух изхожда от Отца. Ако всичко това е свързано единствено със земното раждане на Сина, то как да бъдем сигурни, че Отец не е Светият Дух, например? И че когато Иисус се обръща към Баща Си с „Отче”, няма предвид Светия Дух? Обаче, в Мат. 28:19, Йоан 14:26 и др. за Иисус говори за Светия Дух като за различен от Отца, следователно Отец е „отец” заради божественото и предвечно раждане на Сина от естеството на Отца, а не заради земното Му такова, където, както видяхме, Отец дори не се споменава! Ако имаше само едно раждане – земното – то би следвало Иисус да нарича не Отца, а Светия Дух Свой Баща.

Това, че Синът е роден от Отца по никакъв начин не накърнява Неговата божественост, Неговото божествено достойнство. Отец е Бог, следователно роденият от Него също е Бог. Точно както хората раждат хора, а не маймуни или котки, конете раждат коне, а кучетата – кучета. Всяко живо същество ражда според вида си. Това раждане, както казахме, е „предвечно”, т.е. не е имало момент, в който Синът да не е съществувал (защото това би означавало, че е имало момент, в който Отец не е бил Отец. Някои отци дори говорят за божественото раждане като за процес без начало и без край, т.е. Отец вечно ражда Сина така, както Духът вечно изхожда от Отца.

И ако за Духа се казва, „изхожда от Отца” (Йоан. 15:26), то какво пречи да приемем, че Синът се ражда от Отца? „Изхождането” на Духа от Отца накърнява ли Неговата божественост? Нима лъчите на слънцето имат по-различна природа от слънчевия диск? И едното, и другото е слънце, светлина – „Светлина от Светлина”, както се казва в Символа на вярата.

Надявам се да следиш мисълта ми. Може да ти звучи малко разхвърляна, но ако вникнеш в това, което пиша – аз чета и препрочитам това, което ти пиша и ми звучи ясно и убедително – сигурен съм, че ще ме разбереш. Друг е въпросът, че, както ти казвам, в момента нямам възможност да ти цитирам от книги, но смятам, че дори и тези доводи биха били достатъчни на човек, който малко или много е запознат с Православието. Както виждаш, аргументите за това да говорим за „предвечно раждане на Сина от Отца” са библейски, исторически, патристични, логически.

Отделно от това, нека по-внимателно видим какво пише Символа на вярата: „И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.”

Както виждаш, Православната църква вярно учи, че именно Синът е Ангелът Господен от Стария Завет, че именно Той е сътворил целия видим и невидим свят, че Той е говорил с Моисей на планината, както и с останалите ветхозаветни праведници. На Кръста умира Той – Синът, второто Лице на Света Троица, както се пее в църковните песнопения. Химнографското богатство на Православната църква, между другото, е още едно доказателство в тази насока – защото много време преди да бъдат написани първите учебници по догматика (под западно влияние), църковните химни са били тези, които са възвестявали на вярващите какво учи Църквата. А те наистина са извор на богословие! Съжалявам отново, че и тук нямам възможност да ти цитирам точни места от различни църковни служби, но всичко е проверимо и при добро желание и интерес от твоя страна би могъл да проучиш как стоят нещата. Ориентировъчно се сещам за службата на Рождество Христово – както и всички служби от предпразненственния и следпразненственния период, от минея за месец декември, където биха могли да се намерят такива текстове.

Ти пишеш: „…видимата причина Исус Христос да бъде разпънат на кръста е, че Той представя Себе си като "Аз съм" (Йоан 8:58) от Стария Завет.”. Именно това учи и Православната църква – и ако погледнеш на всяка икона на Иисус Христос стои ореол с трибуквен надпис – Ο ΩΝ, т.е. „Аз съм, Който съм”, Вечносъществуващият (сег. деятелно причастие от спомаг. глагол εἰμί).

Истината за жертвата на Божия Син прави възможно не само спасението, но и единението на човека с Бога – обожението, за което толкова настояват отците-исихасти от 14-ти и др. векове. Ако Синът не е напълно Бог, както Отец, как тогава човек може да стане участник в божественото естество, за което говори ап. Петър (2 Петр. 1:4)?

Считам за крайно неуместно и несправедливо, след всички догматични борби от 4 в. и по-сетне, които Православният Изток изнася на плещите си – Православната църква да бъде обвинявана в „полуарианство”! Полуариани (семиариани или омиусиани) е имало (Евсевий Кесарийски и др.), но дори те не били приемани в църковно общение от православните.

Докторе, докторе (за форумните глутници и facebook "шмеманистите")

"Интелекти разние у нас - повишай свое образованье!" (Володя Висоцки)

в диалог с Алексей Стамболов по текста му "За клишетата на Горан Благоев"

На всеки текст искам да отговоря, дори да не е отправен към мен, Алексей, който предложиш за блог „Богословие” не, защото се стремя да се „пръсна навсякъде като мерудия”, ами защото в тия коментари от форумите, които наричаш „малки трактатчета” и от които често оформяме текстовете ти, не само има много повече информация, отколкото у тези на големите „истински” автори, а и защото тази информация е тъй подредена и поднесена, че предизвиква сериозен размисъл, тя изисква отговор. 

И ти си прав да очакваш отговори тук, а не по форумите, в които си публикувал някои от „трактатите” си първо. Едничкият ответ, който може да получиш в ония форуми, е някой свръхограмотен във всичко едновременно и полуграмотен във всичко поотделно администратор да ги изтрие, защото или не ги проумява, или в компанията си с приятели е чул за тебе нещо „недобро”… 

Времето на трактатите мина, сега е време на хлевоустието на идиотите, на общуването и „диалога” чрез разпознаваеми клишета. Ако днес Лутер трябваше да отговаря на Еразъм, щеше да си направи също „личен блог”, понеже в „ерата на горан-благоевщината” четящите се интересуват основно от туй към коя група ще се определиш като принадлежащ. А не как ще обогатиш и осведомиш мненията им относно разглеждан въпрос.

Аз нямам лостовете, механизмите и ресурса да променя това, но имам възможността, слава Богу, да кажа, че не съм съгласен с тоя „край на историята на мисленето”, с това постмодерно царство на глутниците и съм ти благодарен, че не спираш да пишеш, за да имам повод да го повтарям, в случая пригласяйки ти.

Ако те молих наскоро да си снизходителен с Вениамин Пеев и идейните му залитания, относно д-р Горан Благоев ще ти кажа – малко му е, дори в написаното по негов адрес те намирам за твърде мек. Горан не е журналист, той е рупор в БНТ на своята глутница. Всички ключови и знакови събития в БПЦ минаха покрай вниманието на Благоев, защото мълчанието в глутницата по тия теми, в която глутница той ежеседмично се вслушва, изтълкува като знак също да мълчи. За убийството на митр. Кирил почти не гъкна, изми ни очите с покана към Константин Тренчев, който по въпроса не каза нищо, докато изглеждаше, че казва много, а като фон на темата включи д-р Михайлов да се подиграва с говорещите за това убийство с думите: „казал бил тоз и оня”. Така „двамата новоизпечени доктори” се извисиха „по-големи” и от емблемата на няколко поколения интелектуалци и църковници – о. Димитър Амбарев. Горан подмина и престъпленията на една църковна банда, които сътвориха в Троянския манастир, не спира да приглася на най-ретроградните люде и групи в БПЦ, относно проблема с религиозното образование в училищата и под тяхна диктовка пропуска най-съществената част от проблема – защо всъщност го няма във формата, която те изискват, че тя е проблемна, а не волята на държавниците. Глутницата на Горан симулира загриженост и отношение към проблемите на БПЦ, често подкрепя не правдата срещу беззаконието, а своите престъпници срещу чуждите. Обидното е за мен, че се подписват като „глас и съвест на епохата” такива псевдоинтелектуци, псевдобогослови и псевдожурналисти… 

Що за журналист е Горан се видя и при гостуването преди близо година при него на еп. Игнатий Карагьозов. Никоя от темите, по които искаше епископът да говори, не заинтригува Горан, нещо повече – никоя от темите, заради които формално беше поканен, не получи повече от няколко секунди време в разговора с Горан. Епископът, добре разбирайки, че така ще протече разговорът, ме помоли предварително да върна дискусията с "въпрос на зрител" по телефона към същината й, ако водещият я измести. Опитах, не ми се даде възможност. За Горан Благоев беше важно да изяснят конфликта „стар и нов календар”, проблемите по оста „Москва – Константинопол”, докато парливият въпрос – корупцията по изборите за митрополити, преди това тази в изборите за патриарх, участието на митр. Николай в тези корупционни схеми, относно което еп. Игнатий носеше факти, изобщо не намери и милиметър място в зоната с горанови интереси. За журналиста Горан Благоев е важно мястото сред протектиращата глутница, нежели истината като журналист… 

Толкова за „журналиста” Горан Благоев. Д-р Горан е абсолютно същото леке, като д-р Калин (Янакиев), когото той неслучайно постоянно кани за коментари. Години наред Калин подкрепяше и хвалеше митр. Гавриил толкова силно, че чак ставах подозрителен спрямо митрополита, когото инак много харесвам. Щом се стигна обаче до втория тур в изборите за патриарх и Калин научи, че синодалната мафия готви за поста Неофит, изведнъж забрави участващия също в тройката Гавриил и велегласно захвали Неофит, противно дори на десняшките си принципи – Неофит имаше отворено досие на агент в ДС, при това очевидно доста прочистено, Гавриил се оказа без досие. Та, каква журналистическа принципност и честност в позицията им на общественици очакваш от такива, приятелю?

Богословът Горан Благоев пък „чете Шмеман” или по-точно казано - разлиства, ако не си го забелязал в текста му, който критикуваш, ще ти го кажа аз. Теза на Шмеман (и на Майендорф) е „родилният недъг на византизма”. Това той повтаря, за да e “куул”, но познава Шмеман и Майендорф не по-добре от десетките безделници из facebook и форумите, подписващи се като “шмеманисти”. Провалът на руския царизъм, на предреволюционната Светая Рус за тях (Шмеман, Майендорф, Булгаков, Бердяев) е травма, та някои от тях са дворяни! Те са и посветени православни християни. В унисон с православното светоусещане, търсят причините за краха не само в събитията около себе си, но и у себе си, не само у чуждите, но и у своите. Скептицизмът спрямо византизма и симфонията у тях е по-скоро емоционална реакция на реалацията между романтизираната древност и крушението в мрачното настояще. 

Но горан-благоевците и божидар-главевците четат по един и същи, малоумен и неграмотен начин Шмеман, извличайки свои конструкции и схеми от лежерно споделени мисли и бележки, докато „спорят за него”... И добре, че о. Александър не е между живите, за да види и чуе как го четат в Българско, а и слава Богу, че в други Православни църкви е четен другояче…

За клишетата, с които богословства Горан Благоев

автор Алексей Стамболов
по повод текста на д-р Горан Благоев Свидетели сме на църковен театър

Определено това не е най-добрата статия на Горан Благоев.

Подминавам опитите му за дребнаво заяждане, унизяване ("омаскаряване") и даване на акъл на духовниците и, в частност, на архиереите от светия синод. Не желая да влизам в тон на журналистическия му стил на изразяване, който е неоправдано декларативно-категоричен, манипулативен (опитва се да въздейства на читателите, очевидно разчитайки на тяхната неосведоменост или невнимателност) и дори на места подигравателно-ироничен... А всъщност, в журналистическия стил няма нищо лошо, стига човек правилно да борави с фактите, а не да ги изопачава, както прави Горан Благоев, при все че като дипломиран историк и доктор по етнология би трябвало да е наясно с тях.

Като възпитаник на същия ВУЗ като автора (ИФ на СУ), ще се спра главно на историческите неточности в статията му. Първо, Византия - да не говорим за България и Сърбия - никога не е била теократична държава, както той ни внушава. В предговора към книгата на Ст. Ръсиман "Византийската теокрация" покойният проф. Георги Бакалов написа следното: "Формално погледнато, Византия никога не е била теократична държава". И това е напълно вярно! Теократична монархия е форма на държавно управление, при която начело на държавата стои духовен водач (в християнските държави - патриарх или папа). Държавният глава се явява и глава на църквата и има неограничена власт. Византия никога не е била такава. Имало е император, патриарх, клир, съдебна власт, светска администрация и т.н. Случаите на вмешателство са били обикновено от Държавата към Църквата, а не обратно (както би следвало да е при теокрацията). Всъщност, при теокрацията не може да се говори за "Държава" и "Църква", доколкото двете са едно. А при Византия това разграничение е отчетливо. Да вземем един прост пример - четвъртия брак на имп. Лъв Мъдри (866-912), в ярко нарушение на църковните канони. Когато патриархът (в случая, Николай Мистик) отказва да узакони това блудство, той чисто и просто е свален от трона и изпратен на заточение. Е, това ли е теокрацията във Византия, която се опитва да ни представи Горан Благоев? И това е само един пример от многото!

Второ, идеята за това, че "всяка власт е от Бога" идва не от Византия, а от Новия завет! Достатъчно е да прочетем текстове като Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19, които ясно говорят какво трябва да бъде отношението на християните към светските власти.

Невярно е също твърдението, че имп. Константин Велики, "без да е бил християнин, е легализирал християнството в своята империя, а след това свикал и Първия вселенски събор". Естествено, това е свързано с въпроса кога става човек християнин - когато се покръсти или когато повярва? Разбира се, в идеалния случай такова противопоставяне е немислимо, двете вървят ръка за ръка, съставляват един и същи процес. Но практиката е далеч по-различна. От историята знаем за мъченици, които не успяват да се покръстят - те християни ли са? От друга страна, знаем за още по-голям брой хора, които са кръстени, но не са вярващи - и те ли са християни? Дори да приемем, че Константин Велики е покръстен малко преди смъртта си, означава ли това, че дотогава не е имал нищо общо с християнството, не е бил християнин? Изобщо, около личността на първия християнски император през епохата на Романтизма и Просвещението възникват доста митове, които аргументирано са отхвърлени, въз основа на изворовия материал, в книгата на Константинос Карастатис "Константин Велики: обвинения и истина (Μέγας Κωνσταντίνος : Κατηγορίες και αλήθεια). В Интернет може да бъде намерена статията "Константин Ввелики и историческата истина" на гръцкия църковен историк о. Георги Металинос, който също опровергава писанията на западни историци като Гибън и др., насаждащи подобно отношение към Равноапостолния Император.

И още нещо. Терминът "теокрация" има точно определено значение, което ние нямаме право да променяме. Какво би станало, ако всеки реши променя значението на думите по свое усмотрение? Би настъпила тотална бъркотия! Факт е , че нито Византия, още по-малко България, са били теократични държави. Да, религията е имала голяма значение в техните общества, но същото е и в днешна Гърция, където църквата не е отделена от държавата, свещениците са държавни служители и т.н. Гръцката конституция започва с думите: "В името на светата, единосъщна и неразделна Троица". Значи ли това, че Гърция е теокрация?! Колкото до проблема с властта - отношенията на Църквата към държавата във Византия (т.нар. "симфония"), както и в останалите средновековни православни държави, произтичат не от това, че властта в тези държави (Византия, тогавашна България и др.) се схваща като дадена от Бога, а от християнското схващане за властта изобщо и отношенията на християните към властите. Основополагащи текстове тук са Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19 и др. Само че, когато Петър и Павел пишат своите послания, император е бил... Нерон, който доста се различава от представата за благочестив владетел. И все пак, апостолите препоръчват покорство и зачитане на „царя” и „властите”. В случая става дума не за „кокетничене” или човекоугодничество, а за християнската доктрина за властта, според която всяка власт е от Бога - не само тази на православния император или цар. Бог е източникът на всяка власт, следователно, всеки, който упражнява власт, го прави по Негова воля или допущение. Лоялността към земния владетел всъщност е послушание към върховния Владетел Бог, Който го е поставил или поне е допуснал властта да премине в ръцете му. И тъй като Бог е върховен Владетел, то тези, които упражняват власт, подражават на Бога. В Стария завет, например, съдиите били наречени "богове", т.к. със съдийската си власт подражавали на Съдията Бога (Пс. 81, по СИ). Освен това, особено първите християни силно вярвали, че те "не са от този свят", че са "граждани на небесния Йерусалим". Съдейки по ранните християнски писания, в които политически теми почти отсъстват, можем да предположим, че слабо са се интересували от земните владетели, които като всичко земно са временни и преходни и не биха могли по никакъв начин да застрашат тяхната "свобода в Христа Иисуса", нито да навредят на спасението на безсмъртните им души. 

Ще подчертая и че лоялността на християните към светските власти в никакъв случай не е проява на слабост или страх – немислимо е да бъде обвинявана в нещо такова религия, която е дала няколко милиона мъченици и изповедници за вярата през почти всички исторически епохи – а на доблест и сила и напълно осъзната доктрина и начин на поведение, съобразно библейските предписания и примера на първите християни.

Накрая, ще отбележа нещо, свързано с богословието и православната вяра, която явно не е съвсем позната на д-р Горон Благоев. Питам се защо се опитва той да вмени вина и едва ли не престъпление на висшия клир за "модерната практика с четенето на „Символа на вярата” от всевъзможни политици и държавници по време на празнични служби"? Дали защото на всяка цена трябва да обвини духовниците в нещо, без значение какво? Или защото забравя, че споменатите политици и държавници също са души, за които Христос умря? Следователно, и те, както и всички ние, се нуждаем от познание на Божията воля и спасение. И кой може да каже, дали началният тласък, поводът тези хора да потърсят Бога с лична молитва, да научат нещичко за вярата, няма да бъде именно това формално на пръв поглед прочитане на "Отче наш" и "Символа на вярата" - две от основните молитви в православното богослужение. Самият Благоев признава, че премиерът е репетирал "многократно, за да го изчете гладко, най-важния текст за всички християни"!

Уважаеми д-р Благоев, г-да журналисти, Църквата е за всички - бели, черни, жълти, пембени, мъже, жени, българи, гърци, юдеи. И за политиците, разбира се - от всички цветове на политическия спектър! Защото разпънатите на Кръста, окървавени ръце на Спасителя са еднакво готови да прегърнат всички... и да ги въведат в Неговото небесно царство.

Но ако, както казваме, Църквата е за всички, то тогава защо само "най-важният" ще чете Символа на вярата? Защото по този начин заявява своята лична вяра, показва, че е православен (а не еретик). Според византийската държавна доктрина има само две изисквания към претендентите за императорския престол - телесна цялост (да не е сакат) и православна вяра. Повече по въпроса можем да прочетем в книжката на Йоанис Караянопулос "Политическата теория на византийците" (Ιωάννης Καραγιαννόπουλος. Η πολιτικη θεωρία των Βυζαντινών). Във време на честа смяна на престола и богословски спорове това е било много важно. С други думи, на всяка църковна служба императорът е пре-подписвал своята "клетва за вярност" към св. Православие.

Отделен въпрос, че той, като цар, е изповядвал вярата на народа по същия начин, по който свещеникът в олтара е принасял жертва за целия народ. Въпросът с посредничеството на царя (спомнете си как в Стария Завет Бог наказва или въздига Израиля, заради царете му) по подобие на посредничеството на свещеника, е много интересен. Не зная дали е разработван, но ако не е, заслужава да бъде.

Примери за това могат да се дадат и от Средновековието - според мен една от главните причини Балканските християни да паднат за дълго под инородно и иноверно владичество е именно този - порочността на балканските православни владетели и братоубийствените войни, които водят помежду си по същото време.

Разбира се, тук Горан Благоев отново не е прав, когато твърди: "По времето на Византия, ако на тържественото богослужение е присъствал императорът, той наистина е прочитал „Символа на вярата”. По този начин той показвал, че всички поданици на управляваната от него империя изповядват правилната вяра – тази, която е установена от Църквата и не е заразена с лъжливи, еретически учения." Показвал е на първо място своята собствена вяра - че е благочестив император и като такъв, може да се надява на Божиите милости за себе си и за поверения му от Бога народ.

За Духа и за буквата (към Алексей Стамболов)

автор Светльо Ангелов - Портос

реплика към текста на Алексей Стамболов

Скъпи Алексей, позволявам си да взема отношение към вашия спор с Вениамин Пеев, не защото мога да се меря с вас като богослови, къде ти - каквото съм чел, е било прочетено отдавна и сега чета на бутилките етикетите повече, отколкото книги, за разлика от вас двамата, които имате и волята, и посвещението да продължавате да го правите. Взимам отношение, защото по тоя конкретно въпрос имам какво да добавя.

Ти трябва да бъдеш по-снизходителен с Вениамин, когото не само познавам, но и съм имал възможността да бъда негов студент по "библейски езици" преди много време. Прости, моля ти се, "лудостта" на големия ум, това, че опиянен донейде, може би, от познанията си по библейски еврейски език, всички нас иска да зарази с радостта от четенето на свещените текстове на този език, а ако трябва и да ни убеди, налагайки ни я. Неговата теза в случая няма какво да коментирам, ти си я опровергал великолепно. Но и твоята теза обаче, със съжаление ще подчертая, показва някои черти на едностранчивост, на пристрастност. Може би това се е случило от желание да опровергаеш неговата, която не само е дръзка, но и несъстоятелна, още повече, че той е вплел в нея своята явна неприязън към Светото Православие, което вероятно е радикализирало твоята.

Свети ап. Павел, на когото и двамата се позовавате, опитвайки се да го привлечете за каузата си, не е цитирал в своите Послания Масоретския текст на Стария Завет, относно който ти умно забелязваш, че не е напълно сигурно, че е съществувал по негово време или най-малкото, че е съществувал във вида и формата, познати ни от VI в. сл. Хр. Но не е цитирал Блаженият Павел и Септуагинтата, тъй много, както ти се опитваш да внушиш, освен в Посланието до Евреите, чието авторство е впрочем доста спорно, но това е предмет на друг разговор.

Павел обикновено привежда в потвърждение на излаганите становища свои свободни цитати на Старозаветните текстове в "собствен превод". Дали Павел ползва, цитирайки по памет и превеждайки свободно на старогръцки, друг текст на Стария Завет, различен и от Септуагинта, и от познатия ни днес като Масоретски текст или пак така "по памет", без да е пред очите му текста, повече интерпретира, за нуждите на проповедта и дидактиката и от текста на масоретите, и от Септуагинта, отколкото превежда, ние не можем да бъдем сигурни. А и не бива да забравяме, че много от посланията му са писани от затворите, където едва ли е имал възможност да се "настани" заедно с цялата си "лична библиотека".

Не само по въпросите на превода Павел се чувства доста свободен, но и по отношение на самото старозаветно съдържание. "Жените в Църква да мълчат, както казва и Законът" пише в едно от Посланията си. А Законът нийде подобно нещо не твърди нито в прав текст, нито недиректно. Напротив, в историческите старозаветни книги като Изход, Съдии Израилеви, които са също част от Тора, от Закона, според общоприетата юдейска традиция, поне що се касае до кн. Изход, ние виждаме как сестрата на Моисей Мариам "славослови Бога" в събранието (църква), има отношение към религиозните и политически проблеми на общността сетне, заедно с брат му Ааросн, срещаме и Съдийката Дебора в споменатата кн. Съдии - военоначалник и в мирно време лидер в общността. 

Ако искам да се направя на по-умен, отколкото съм се родил или, Боже прости ме, на по-трезвен в тази част от денонощието, в която пиша своите разсъждения по темата, отколкото съм, бих могъл да кажа, че Павел чете Стария Завет за вярващите християни, към които отправя Посланията си, по литургичен и еклесиологичен начин. Проблемите, които третират прилаганите от него в евангелски дух старозаветни наставления, възникват обикновено в Литургията, както ще забележиш, ако четеш внимателно Посланията до Коринтяните например и касаят живота на християните като общност. В тоя смисъл свободата му в Светия Дух да изменя цели части от Писанията, не е индивидуална, интелектуална прищявка, не е свобода от Бога, а е свобода заради Бога, свобода заради Христос, в служба на Църквата на Иисус Христос. Заедно с християните, към които чувства отeчески дълг, Павел не само актуализира, но и пренаписва Стария Завет в новозаветен и църковен дух и смисъл... 

"Ето, второ послание ви пиша, - апелира на едно място Апостолът - съобразете се с мен, защото при думата на двама или трима свидетели ще се подтвърди всяка дума, както казва и Законът". Двете си собствени послания сиреч Павел предлага като "двамата или трима свидетели", които Моисеевият Закон изисквал при съдебни спорове! Ти може да се усмихнеш на това, както се усмихнах и аз, когато го срещнах за пръв път, но след като се посмеем, ще те помоля да си спомниш за Вениамин Пеев - лудост от същия порядък, макар и в Павловия случай свещена, а не интелектуалистична, породена от дръзновение, а не от опиянение.

В този смисъл той не е "последователния твърд фарисеин, приел Христа", като какъвто го представя Вениамин, ако и да е бил такъв, както сам свидетелства за себе си в едно от своите Послания, преди да приеме вярата на християните - "ревностен за вярата на предците си, фанатичен в нея, евреин с ясно еврейско потекло, от Вениаминовото коляно, относно Закона фарисей". Не е бил такъв в степента, в която се представя, според мен за нуждите на риториката, даже за времето преди обръщането си към Христа, първо, защото е възпитаник на законоучителя Гамалиил, споменат от св. ев. Лука в Деянията  Апостолски, който пък е бил последовател на т. нар. широк подход в тълкуването на Закона, този на Хилел, който e съвсем в светоотеческия дух на св. Иларий Пиктавийски ("Писанието не е в думите, а в смисъла"), не е бил такъв и второ, защото Павел си е Павел... Спомни си колко често той ни въвежда в темите си чрез скандалното "Аз, Павел, научих това лично от Иисус Христос" и този Аз, намерил себе си у Него, у Христа, познал Христос "не по плът, а в Духа Светаго", както често подчертава, се е превърнал в метаистория, в реалност, която не спира да разтърсва съвести и да преобразява умове от времето на бл. Августин, през това на Мартин Лутер, та и до днес.

Поздравявам и двама ви - теб, когото обичам и Вениамин Пеев, когото дълбоко почитам, с всичката си любов и ви желая повече от благодатта на Светия Дух.

Мястото на Септуагинта в православното богословие

автор Алексей Стамболов

в отговор на пастор д-р Вениамин Пеев на текста му "Каниничност и неканоничност в първия синодален превод на Библията"

Г-н д-р Пеев, в самото начало още бих искал да ви споделя, че като цяло впечатленията ми от Вашата статия – а и от други, които съм чел – са добри. Написана е информативно и балансирано (което дори ме изненада приятно, предвид, че сте протестантски богослов). За това заслужавате поздравления! 

В същото време има няколко неточности, които бих искал да споделя с Вас. Първо, ясно е, че ап. Павел е бил евреин-фарисеин, както подчертавате. И като такъв е познавал добре Писанието на еврейски. Въпросът е конкретно във 2 Тим. 3:16 "Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата..." кое Писание има предвид – еврейската Библия или Септуагинта, наставлявайки Тимотей с тези думи? Вие казвате, че е еврейската Библия. Аз пък твърдя, че е Септуагинта. Как ще разберем истината? 

Много просто – като вземем предвид няколко важни обстоятелства, хвърлящи светлина върху Павловите думи. Първото е адресатът на посланието – до кого пише Павел. Знаем, че това е неговият ученик Тимотей. В Деян. 16:1 виждаме, че този Тимотей произхождал от смесен брак между юдейка и грък (елин). Виждаме също, че до зряла възраст не е бил обрязан, въпреки строгите разпоредби на Мойсеевия закон (ст. 3). Това, както и гръцкото му име и фактът, че е живял в гръкоезичните тогава области Дервия и Листра (сег. Турция), са убедителни, според мен, доводи да приемем, че Тимотей се намирал по-скоро под гръцко, а не под еврейско влияние. Следователно, когато Павел му пише в предишния стих: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания” (2 Тим. 2:15), явно, че има предвид Септуагинта, и именно за нея пише след това: „свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело”. Това като първо. Вторият и не по-маловажен факт е, че самият Павел явно си служи повече със Септуагинта, а не с еврейската Библия. Това се вижда от неговите цитати на Стария Завет, които обикновено са взети от Септуагинта, а не от еврейския текст и в които двете версии се различават. Нещо повече, в същото послание – 2 Тим. 2:19 Павел си служи също с цитат от Септуагинта (Числ. 16:5). Всичко това иде да покаже, че „всичкото Писание”, за което Павел пише, че е „боговдъхновено”, е Септуагинта, а не еврейската Библия* 

Сега на свой ред можем да зададем въпроса: защо в такъв случай протестантите не ползват „Библията на първите християни” – Септуагинта? Второ. Както вече, писах, терминът „неканонични книги“ се използва от православните богослови само в България и в Русия (за Сърбия не съм сигурен*). В гръкоезичните, англоезичните и т.нар. Православни църкви те се наричат δευτεροκανονικά (deuterocanonical) – второканонични. Така е и правилно да се наричат, защото няма логика книги, присъстващи в канона (съдържанието) на Библията, да бъдат смятани за „неканонични“. Вместо просто бързо и лесно да проверите в електронната мрежа как стоят нещата в Православните църкви по света, Вие ми отговаряте следното: 

„Напълно невярно е и твърдението Ви, че в западноевропейската терминология се наричат „девтероканонични“. Не сте ли чувал, че в протестантското богословие дори се наричат „АПОКРИФНИ“?” 

Както се казва: „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”! Аз не Ви говоря за протестантските богослови – иначе, да, зная, че повечето ги смятат за „апокрифни” – а за православните и всеки, който си направи труда да се поразтърси из Интернет, ще се убеди в правотата на думите ми. А думите Ви за патр. Кирил Лукарис, „който осъзнава потребността от дълбоки реформи в православното богословие” ще оставя без коментар, тъй като и до момента мнозина (в това число и сериозни) изследователи приемат неговото авторство на печално известното „Изповедание на вярата” (1628 г.), написано в калвинистки дух. Моето становище (което мога да подкрепя със солидни доказателства) е, че „Изповеданието” е фалшификат, пробутан вероятно от йезуитите, за да набедят смелия патриарх, да го дискредитират и да предизвикат свалянето му от патриаршеския престол (което и се случва цели пет пъти!), като издигнат послушен на своите амбиции патриарх (в лицето на Кирил Кондарис). За съжаление, в момента нямам възможност да се занимая с тази иначе доста интересна (но и несправедливо набедена за „калвинист”, „реформатор” и т.н.) личност, но, ако е Божия воля, един ден и това ще стане. Мимоходом (ако Ви интересува) ще спомена само статията „Кирил Лукарис – нещастието да бъдеш патриарх в смутно време”. 

С поздрав

П. П. В случай, че администраторите на сайта „Pastir.org” не публикуват отговора ми до Вас (дори в съкратен вариант), си запазвам правото да го публикувам, където намеря за добре. 

*********************************

*Сърбите също употребяват израза второканонични или девтероканонични библиейски книги, вместо неканонични. Мартин Лутер пък често е обичал да привежда цитати от някои от тях в проповедите си. (бел Светльо Ангелов)

*В допълнителен разговор с мен, коментирайки публикуването на текста му в блога, г-н Стамболов допълва и факта, че най-ранните преписи на масоретския текст датират едва от VI в. сл. Хр., за разлика от много по-старите, в сравнение с тях, на Септуагинта (бел. на Светльо Ангелов)

Мoнастирът

автор: Светльо Ангелов - Портос

"Коло се виjе краj манастира, пусти ме, мила нано, да гледам!" (сръбска-нишка народна песен)

Манастирът всякога е бил център на активен социален живот за православните народи. Край манастира за сборовете, панаирите, празненствата на общността, хората, музиката, надиграванията и пиршествата. Тази традиция първо е светоотеческа и второ е библейска, старозаветна. Тя е и евангелска, ако разтълкуваме символично отиването на Христос и Апостолите на сватбено празненство в Кана Галилейска, като първото нещо, което заедно правят.

Макар и нужно, актуално и интересно, учението на св. имп. Теодосий за симфонията на двете власти - светска и духовна, като модел за управление на Империята, остава за Църквата външно, Църквата тъхомълком почти, без да парадира с това или да се конфронтира с идеите на Теодосий, създава друг модел на християнско общество - градовете в пустинята, манастирските общежития. А по-точно казано - възсъздава стария си начин на общностен живот, древния и първоапостолски в манастирска среда. От историята знаем, че първите манастири са били смесени - мъжко-женски. 

Църквата не е против стремежите на Теодосий, но не е съвсем доволна от решенията, които той предлага. Защото се оказва, че чрез новото учение за държавност Римският император не се отказва от старата си, езическа претенция за божественост, ами по-скоро я преработва в християнски контекст, споделя част от "свещенността" с епископа, а не я отхвърля. А единоначалието на властта в Империята изисква и единоначалие в Църквата - един Василевс в християнската икумена и един свещеник в християнската Църква. Приложено учението за симфонията сиреч, създава и утвърждава множество нагласи и практики, които са същностно чужди на автентичния църковен етос. Общото свещенодействие на Император и на Столичен епископ, независимо във формата на цезаро-папизъм или папо-цезаризъм, освен дето принизява авторитета на другите епископи, изтласква и омаловажава ролята на народа Божий, като такъв, който съслужи в свещенодействието, като такъв, който конституира с това Църквата и без когото Църква няма.

В концепцията за свещенодействие, която учението за симфонията предлага, участието на народа е излишно. Народът пречи на свещенодействието, затова идеолозите й  след време предлагат участието на народа да се сведе основно до слушане на наставления и поучения, а християнството на отделния мирянин до външно благочестие и спазване на религиозни правила и норми - идеите имат последствия. Неслучайно и оттогава датира практиката, налагаща все по-рядко и по-рядко причастяване на миряните, докато стигнем до времето, в което от тях се е очаквало да се причастяват най-много веднъж годишно - на Великден.

Измененията в причастната практика могат да ни обяснят много неща в тази посока. В самото начало, когато всяко тайнство и обред са били в пряка и същностна връзка с причастяването - като с Тайнство на тайнствата - евхаристия, те са се извършвали във времето на Светата Литургия. След кръщение първи са се причастявали новокръстените, след венчание първи са се причастявали новобрачните. Това е и смисълът на "едната чаша", от която венчалите се пият в края на тайнството днес, която уви, съдържа обикновено вино, а не причастно, защото пиенето е изведено отдавна от автентичния си контекст на свето причастие. И дори, когато, както при светото тайнство кръщение, новокръстеният приема в края светите дарове - хляба и виното - Тяло и Кръв Христови, то е под формата на т. нар. "сухо причастие" от дарохранителницата, което е предвидено за последно причастяване на смъртноболни - християни, нямащи възможност да се причастят по време на общоцърковната Света Литургия. Следователно и кръщението днес е извадено от автентичния си евхаристийно-литургичен контекст.

Автентичният начин на причастяване показва народа Божи като пълноправен участник в свещенодействието. Това обаче подронва престижа на царя и на епископа като на пъвосвещенстващи или дори като на единствено-свещенстващи. И за да се запази този авторитет, християнството по необходимост се паганизира, а народът бива отблъснат донякъде от свещенодействието, става негов зрител, консуматор, а не съдействащ в него.

На тези тенденции Светият Дух противопоставя две неща. Едно от тях е пряката конфронтация на юродивите светци. Те - твърде често обикновени миряни - пророчестват, проповядват, ревнуват за участие в свещенодействието, прескачайки всякакъв институционален авторитет или свещена йерархия, нарушават налаганите норми на морал и благочестие, чрез които тяхната религиозност е ограничена и до които е сведена. Другото е манастира, където пред всекиго стои възможността да постигне светост и равноангелно битие. Само трима души Църквата титулува богослови в агиографския си изказ и неслучайно последният от тях - св. Симеон Нови Богослов е монах, при това съвсем обикновен монах, без никакъв йерархичен сан.

Заедно с това обаче, манастирът съхранява един светъл, жизнеутвърждаващ възглед за света и част от него се изразява в съборите и хората с пиршествата на народа в двора и около стените му.

Както казахме, Старият Завет дава същото място на народа в богослужението и в последното отношение, очевидно Яхве, както и Иисус от Назарет, е намирал удоволствие в това да гледа хора и пиршества. Всеки израилтянин е трябвало, според Закона на Мойсей за храмовото богослужение, да отделя "десятък за вино и сикер", с който да купи алкохол (в съвсем немалки количества) и да го изпие на общото тържество край храма, след богослужението. При въстановяването на Соломоновия храм, след Вавилонското изгнанничество пък, св. прор. Неемия подканва народа "да ядат тлъсто месо и да пият сладко вино":

"Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провеждайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провежда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха." (Неемия 8:9-12)

* * *

Обратно на всичко това, в БПЦ в момента се ширят и своеволничат разни дегенерати като поповете Силвестър и Евгений Янакиеви, които един дявол само знае защо се наричат свещеници. Скрили под булото на едно ново фанариотство истинските си меркантилни цели и намерения, те обявяват за пречеща на благочестието всяка нормалност. Живо се интересуват и с това занимават всички нас, какво правят насаме монасите в килиите си, обявяват война на търговията със захарни петлета край манастира, на хората и кебапчетата и всичко това вплитат в някаква налудничава "православна" политология, която щедро развиват като екзотичен килим в предаванията на фашизоидния лумпен Мартин Карбовски и едва ли ще ги постави някой скоро на задниците им, защото имаме не епископи в БПЦ, а мижитурки, загрижени предимно за своя интерес и реноме, нежели за Библия, Църква или Предание...

За "Православната психотерапия" на митр. Йеротей Влахос

автор: свещ. Стоян Костов
консултации и систематизация: Портос

Без да имаме претенцията, че с това ще изчерпим религиозната феноменология, ще подчертаем, че всяка по-развита религиозна традиция съдържа в себе си няколко аспекта. Част от тях са мистичния, ригористичния и терапевтичния дял в религиозната система. Инкултурацията и успехът в събирането на адепти и последователи зависи от това доколко тези части са свързани с дълбинната философия на религията, доколко в постулатите и методите си са адекватни на нейното учение за Бога, за човека, за света - нейната теология, нейната антропология, космологията, психологията и социологията й.

Нека дадем два-три примера. Религия, чиято теология представя своенравни, гневливи, непостоянни и отмъстителни божества, като старогръцката, твърде трудно ще изгради и предложи стабилни и общоприемливи социални и психологически модели за обществено развитие и лично поведение. Войните между полисите на езическа Елада, постоянното лутане между различни форми на политическо управление - олигархия, тирания, монархия, демокрация са свидетелство за това. Съвсем не е случайно, че Елада развива своята философия, медицина и политология, когато окончателно те се откъсват като науки от религията й. Пионери в това са Сократ във философията, Хипократ в медицината, Аристотел в политологията и социологията. И макар да се стремят до края да запазят връзката между наука и религиозност, тази връзка остава всякога доста повърхностна. 

Вярно е, че Платон нарича философията истинска теология, ръководещият учителя му Сократ обаче божествен глас не е на никой от Олимпийските богове, а се нарича демон (деймон) и това е по-скоро съвест, интуиция, вътрешен глас. Добър пример ни е т. нар. Хипократова лекарска клетва. Тази клетва е ориентирана изключително към човека, към неговите нужди и интерес, боговете в нея остават външни свидетели, те са гаранти за изпълнението й, но не и активна страна в нея, те ще въздадат на лекаря, който я нарушава, справедливост, но като участници в самото лечение не са призовани и привлечени, затова и основно медикът дължи отговорност повече пред пациента си, отколкото пред боговете. А боговете на Олимп слабо се интересуват от социология, философия, етика, логика, медицина. В самите свои постъпки те са често асоциални, неетични, алогични и не се интересуват от друго, освен принасянето на жертви. Когато помагат някак на хората в подобни дела, са движени от настроения, страсти, симпатии, не от принципи.

Категорично се различава в това отношение библейската (и Старозаветна, и Новозаветна теология), Богът на Библията и на Църквата не само участва в делата, задвижва и ръководи докрай процесите в общността, но и Сам е първообраза в тях. Едно на ръка са т. нар. култови предписания в Стария Завет, свързани с обредната и телесна чистота, които твърде често имат не само ритуален, но и очевиден хигиенен смисъл - изолирането на прокажените, недокосването до мърша, постоянните ритуални умивания с вода, забраната да се яде свинско месо, предвид противопоказността му в здравословно отношение в климатичните условия на Палестина. Освен, че религиозните предписания са обвързани с практическия личен и социален живот, ние срещаме неведнъж аргументация им в Самия Бог, ако прерифразираме, това би звучало тъй: "Правете това /или не правете друго/, за да бъдете свети, тъй както Аз, Господ, Съм Свят". Религиозните обичаи на библейската религия т.е. са в пряка връзка и пряка служба на човека и общността, както и Христос за тях казва в Новия Завет: "Заповедта е направена, за да служи на човека, а не човек е направен в услуга на заповедта" (Еванг. от Марк гл. II), нещо повече, както вече подчертахме - религията има извора си в теологията. Хората на Яхве се очистват и освещават, за да бъдат като Яхве.

Съвсем по същия начин стоят нещата и в Новия Завет. Христос изисква да бъдем Църква, да живеем в общност и общение, като Пръв ни показва Бога като Троица - като Църква, общност и общение. Нуждата да споделяме един с друг, един другиму "да изповядваме греховете си", да живеем не за себе си, ами за друг и с друг Христос първо обосновава с това какво отношение Сам има към Бог-Отец, нашето послушание аргументира със Своето послушание, на нашето своеволие противопоставя Своето доброволно "отсичане на Собствената воля", както виждаме и при молитвата Му в Гетсиманската градина.

В този смисъл книгата на митр. Йеротей Влахос "Православна психотерапия", в която той свързва основни принципи на православната вяра - теологията и антропологията, психологията и социологията й с личностната рехабилитация на човека - психосоматична - физическа и психическа, е един издържан в светлината на светоотеческия подход труд и ни представя светоотеческото богословие като добро и легитимно продължение на библейското (старозаветно и новозаветно) богословие.

* * *

Трябва обаче да подчертаем и то задължително, че духовният опит, който коментира и систематизира митр. Йеротей в книгата си, възниква в монашески условия, както и правилното му практикуване изисква именно такива, като задължително условие. "Православна психотерапия" ни го представя, запознава ни с него, а самата тя не е "наръчник по духовност", приложим навсякъде и по всяко време, като някаква религиозна панацея.

Безстрастието, харолипията, отсичането на собствената воля, за които ще стане дума по-надолу, като добродетели са част от монашеския идеал - Христоподобието, като ангелоподобие. Ангелологическите представи за Христос (Месията от късната старозаветна каноническа и неканонична апокалиптична традиция) и Спасителя от ранно-християнската лягат в основата на православната монашеска Христология. Ангелът Господен от Стария Завет, дори св. арх. Михаил или Ангелът на Завета се превръщат в своеобразни предобрази на Иисус Христос като Син Божий, като в някои извори се стига и по-далече - оставаме с впечатлението, че самият Въплътен Божий Логос - Иисус Христос от Новия Завет, в Стария Завет се явява пред човеците в споменатите ангелски образи.

Ангелоподобието, към което се стремят монашестващите, изисква именно това отсичане на собствената воля, което вече споменахме. Свети Йоан Златоуст в тълкувателните си беседи върху Евангелието от Матей подчертава, че безстрастие Бог изисква от ангелите Си, не от човеците, от които очаква умереност. Но ние трябва да вземем предвид, че тези свои беседи изнася като Константинополски Архиепископ пред мирски вярващи. За нас като християни - и клир и лаос, като живеещи и подвизаващи се в "мира сей", идеал е Христос като Богочовек. у Христа Богочовека говорим за "страсти", насочени, поставени в служба на Бога и на нашето спасение. При вестта за смъртта на приятеля Си Лазар, Христос плаче. Това е страст. При вида на обърнатия на тържище Соломонов храм Христос също изпитва страстта на ревността, казва, цитирайки Стария Завет Сам Той: "Ревността за Твоя Дом Ме изяде". Последната седмица от земния живот на Спасителя наричаме Страстна седмица, говори за т. нар, страсти Христови през нея. Тия страсти, или страдания, каквото е църковнославянското значение на думата страст, не включват само плътските изтезания над Христа. Това е страданието от предателството, това е страданието от самотата при вида на заспалите Апостоли, които Христос е помолил да бодърстват заедно с Него и да се молят в нощта на ареста Му. Това е и чувството на Богооставеност на самия Кръст, сполетяло Го малко преди смъртта Му. Тези страсти обаче са част от Неговото човешко естество, Божественото по дефиниция е безстрастно. И тези страсти, както и Неговата Лична воля, са подчинени на Бога и неговия спасителен за нас промисъл. Виждаме обаче, че Христос не ги изкоренява от Себе Си, ами ги покорява в съдействие с Бог-Отец и Светия Дух.

Не така стоят обаче нещата при ангелоподобния духовен модел, следван от монашестващите. Ангелът, според Псалома на св. цар. и прор. Давид, макар в новозаветна перспектива да не е безличен, е оприличен на безлика стихия, казва се, че Бог е създал "ангелите" като ветрове и като огнени пламъци. Св. Архангел Гавраил от Апоклаипсиса на св. Йоан Богослов отказва да получи от Йоан поклонение с думите "Поклони се не на мене, ами Богу", в Посланието до Евреите ангелите са наречени "духове, които слугуват на човеците". Това не принизява ангелските бития като достойнство, по скоро говори за конституирана другояче личностност, която от наша гледна точка, като човеци, изглежда повече като безликост, обаче не е. Съвсем не случайно и в известната икона на преп. Андрей Рубльов тримата ангели, прeдобразяващи Света Троица, т. нар. "старозаветна Света Троица", гостуващи у Авраам, са изобразени като абсолютно еднакви и един-другиму огледални.

Но, ако тримата Ангели в иконата на Рубльов могат съвсем легитимно да изобразяват Светата Троица, макар и в старозаветна перспектива, следователно и ангелското битие съдържа в себе си образа и подобието Божие, т.е. монашеското ангелоуподобяване не е отрицанието му, не е "духовност без Христос като своя цел и център", а е друг начин за постигане на Христоподобието.

Подобен подвиг обаче са започва и провежда преимуществено в манастира, под ръководството на опитен духовен наставник - старец (геронтос) или старица (геронтиса)

В "Православната психотерапия", а и в почти цялото богословско творчество, следващо този дискурс, митр. Йеротей Влахос застъпва една тристепенна своеобразна лествица в пътя на духовното терапевтиране на греховната развала и постигането на съвършество. Не случайно използваме думата лествица (стълбица), защото  идеята за нея е почерпена от "Лествицата" на св. Йоан Лествичник. Степените в пътя към съвършенството, стъпалата, са 1) изцеление, 2) просветление и 3) теосис, обожение. Относно и трите можем да се позовем на новозаветните свещени писания. От една страна имаме изцелените от Христос множества народ, освободените от физически недъзи по чудодеен начин, от демоничен тормоз или обладаване. Една степен над тази опитност с Христос, опитността от изцелението, се намира св. ап. Петър с думите: "Ти Си Христос, Син на Живия Бог", това просветление, според Христос, Симон-Петър е получил като "откровение свише", открил му е тази истина не друг, ами Светия Дух. Накрая стигаме до преживяването на св. Павел, за което свидетелства в Посланието до Галатяните с думите: "Сега вече не аз живея, а Христос живее в мен" - обожението, преподобие, както е според агиографския израз. Хората, стигнали до това последно стъпало, митр. Йеротей, съгласно традицията на "Лествицата", нарича съвършени.

Апатията (безстрастието) е задължителна добродетел за съвършения. 

Тя му дава недосегаемост за вредното влияние на страстите (страдания), с които мира сей и сатана се опитват да го отклонят от изпълнението на Божията воля. Страст е гордостта, страст е жаждата за утвърждаване на личното достойнство, причиняват страдание мнителността, ревността. Подвластен на подобни страсти, ангелоподобният войн Христов е лесно обориваем в пътя към постигане на целта, предначертана нему от Бога. Ако си послужим с пример от Евангелието, ще видим, че този, когото Сам Иисус нарича "най-голям сред родените от жена" - св. Йоан Кръстител, съзнавайки мисията си да предвести идването на Спасителя, разпознава у думите на някои загрижени за собствения му авторитет на религиозен водач и учител ученици, именно сатанински козни. На тревогата им, че Иисус от Назарет увлича повече последователи след Себе Си от него, Йоан отговаря: "Той трябва да расте, а аз да се смалявам." Безстрастна е самата Божествена природа, в този смисъл ангелското безстрастие е вид съучастие в Божественото естество, в това монахът и ангелът се уподобяват Богу. Затова и съвсем не е случайно ангелоликото изобразяване на Кръстителя в православната иконописна традиция. 

Послушанието е отсичане на своята воля пред Божията. 

Първата стъпка е покоряването на духовния наставник и на свещената йерархия. Учиш се да се покоряваш Богу, покорявайки се първо безусловно на някой друг, за да не се получи тъй, че мислейки да се покоряваш на Бога, да следваш всъщност своите си представи и фантазии за Него и волята Му. Съвършеният пример за това послушание виждаме у Пресвета Богородица. Когато св. арх. Гавраил и съобщава при Благовещение, че ще зачене в утробата си дете по начин, който тя съвсем не разбира, Богородица отговаря: "Ето, рабинята Господня, нека ми бъде според думата ти." И затова Светата Богомайка е нарицаема в Литургията "по-почитана от херувимите, несравнено по-славна от серафимите", а според големият православен богослов на миналия век проф. Владимир Лоски, тя "трепти" между тварното и нетварното в това свое ангелоподобие. Наричаме я още Богородица, а не Христородица (Теотокос, вместо Христотокос), според ороса от Ефеския събор, защото в това свое ангелско послушание, безусловно и абсолютно според Свещеното Писание ангелите се покоряват Богу, се уподобява на Бога, защото първообразът пък на пълното и абсолютно послушание и отсичане на собствената воля виждаме именно при взаимоотношенията на Лицата на Светата Троица. Така Богородица може да роди Бога, може да роди "нетленно" Бог Слово, а не просто "човешкото у Иисус". Ангелоличието на Богородица виждаме не само в православната литургична и иконописна традиция - при последната Богородица е изобразявана като Всецарица (на небето и земята), но и в благочестивото предание, според което напевът "терирем" произтича от самата нея, това са думи на ангелски език, с които е приспивала Младенеца.

Пресвета Богородица и Кръстителят Йоан са емблематични, парадигмални фигури за монашеската духовност именно с ангелоличието си.

Трезвението е по особен начин свързано със смирението. 

Адекватното ти отношение към себе си, съобразно мястото и ролята ти в света и пред Бога изисква, смирение, мир със себе си, със света около теб, с реалността и с Бога. Да се чувстваш добре и адекватен в реалността, каквато е. Обратно на трезвението и смирението е прелестта, възбриемане за действителност на някоя лъжа (лъст) относно самия себе си, която ти изглежда прекрасна. Признак на духовна трезвеност е да виждаш своите качества и недостатъци, както и положителните си страни и преимущества, в истинската им светлина и стойност. Да изследваш произхода на помислите и намеренията си, на душевните си движения и интереси и да ги преценяваш в правилната перспектива. Пример на трезвение ни е Сам Господ Иисус Христос, Който на въпроса на Апостолите "в кой ден и час ще бъде Второто Пришествие и краят на света" отговаря, че Сам не знае - нито Той, ни ангелите небесни (не случайно Христос тук включва себе Си в ангелския ред), а това е знание, което е само и изключително във властта и решението на Бог-Отец. Не виждаме от цитирания текст Христос да се чувства зле или понизен като достойнство от този факт.

Исихия (стихването) 

Мълчанието е не само въздържане от многословие и словоблудстване, то е вътрешно състояние на ума и сърцето. Въздържането от говорене на монаха, което е външния израз на исихията, е в същината си очистване на ума и сърцето от идолски представи за Бога, от фантазни картини. които могат да подменят поклонението пред Бога с идололатрия. Исихията е едно от главните качества на Богосъзерцателя. В това той се уподобява на на серафимите, ангелски чин, който според св. прор. Исая съзерцава Бога непрестанно в поклонение и обожание, като единствените слова, който чуваме от серафимите са: "Свят, свят, свят Господ на Силите (Саваот)"

**********************
Ползвана литература
1. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет
2. "Православна психотерапия", Влахос
3. "О болести и леченьу душе" - Цетинье 1997, Влахос 
4. "Православната духовност" - Велико Търново 2005, Влахос 
5. "Догматика", проф. Владимир Лоски
6. Лествица, св. Йоан Лествичник
7. "Духовни полета", св. Йоан Мосх
8. Добротолюбие
7. Жития на светиите