сряда, 27 август 2014 г.

За клишетата, с които богословства Горан Благоев


автор Алексей Стамболов
по повод текста на д-р Горан Благоев Свидетели сме на църковен театър

Определено това не е най-добрата статия на Горан Благоев.

Подминавам опитите му за дребнаво заяждане, унизяване ("омаскаряване") и даване на акъл на духовниците и, в частност, на архиереите от светия синод. Не желая да влизам в тон на журналистическия му стил на изразяване, който е неоправдано декларативно-категоричен, манипулативен (опитва се да въздейства на читателите, очевидно разчитайки на тяхната неосведоменост или невнимателност) и дори на места подигравателно-ироничен... А всъщност, в журналистическия стил няма нищо лошо, стига човек правилно да борави с фактите, а не да ги изопачава, както прави Горан Благоев, при все че като дипломиран историк и доктор по етнология би трябвало да е наясно с тях.

Като възпитаник на същия ВУЗ като автора (ИФ на СУ), ще се спра главно на историческите неточности в статията му. Първо, Византия - да не говорим за България и Сърбия - никога не е била теократична държава, както той ни внушава. В предговора към книгата на Ст. Ръсиман "Византийската теокрация" покойният проф. Георги Бакалов написа следното: "Формално погледнато, Византия никога не е била теократична държава". И това е напълно вярно! Теократична монархия е форма на държавно управление, при която начело на държавата стои духовен водач (в християнските държави - патриарх или папа). Държавният глава се явява и глава на църквата и има неограничена власт. Византия никога не е била такава. Имало е император, патриарх, клир, съдебна власт, светска администрация и т.н. Случаите на вмешателство са били обикновено от Държавата към Църквата, а не обратно (както би следвало да е при теокрацията). Всъщност, при теокрацията не може да се говори за "Държава" и "Църква", доколкото двете са едно. А при Византия това разграничение е отчетливо. Да вземем един прост пример - четвъртия брак на имп. Лъв Мъдри (866-912), в ярко нарушение на църковните канони. Когато патриархът (в случая, Николай Мистик) отказва да узакони това блудство, той чисто и просто е свален от трона и изпратен на заточение. Е, това ли е теокрацията във Византия, която се опитва да ни представи Горан Благоев? И това е само един пример от многото!

Второ, идеята за това, че "всяка власт е от Бога" идва не от Византия, а от Новия завет! Достатъчно е да прочетем текстове като Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19, които ясно говорят какво трябва да бъде отношението на християните към светските власти.

Невярно е също твърдението, че имп. Константин Велики, "без да е бил християнин, е легализирал християнството в своята империя, а след това свикал и Първия вселенски събор". Естествено, това е свързано с въпроса кога става човек християнин - когато се покръсти или когато повярва? Разбира се, в идеалния случай такова противопоставяне е немислимо, двете вървят ръка за ръка, съставляват един и същи процес. Но практиката е далеч по-различна. От историята знаем за мъченици, които не успяват да се покръстят - те християни ли са? От друга страна, знаем за още по-голям брой хора, които са кръстени, но не са вярващи - и те ли са християни? Дори да приемем, че Константин Велики е покръстен малко преди смъртта си, означава ли това, че дотогава не е имал нищо общо с християнството, не е бил християнин? Изобщо, около личността на първия християнски император през епохата на Романтизма и Просвещението възникват доста митове, които аргументирано са отхвърлени, въз основа на изворовия материал, в книгата на Константинос Карастатис "Константин Велики: обвинения и истина (Μέγας Κωνσταντίνος : Κατηγορίες και αλήθεια). В Интернет може да бъде намерена статията "Константин Ввелики и историческата истина" на гръцкия църковен историк о. Георги Металинос, който също опровергава писанията на западни историци като Гибън и др., насаждащи подобно отношение към Равноапостолния Император.

И още нещо. Терминът "теокрация" има точно определено значение, което ние нямаме право да променяме. Какво би станало, ако всеки реши променя значението на думите по свое усмотрение? Би настъпила тотална бъркотия! Факт е , че нито Византия, още по-малко България, са били теократични държави. Да, религията е имала голяма значение в техните общества, но същото е и в днешна Гърция, където църквата не е отделена от държавата, свещениците са държавни служители и т.н. Гръцката конституция започва с думите: "В името на светата, единосъщна и неразделна Троица". Значи ли това, че Гърция е теокрация?! Колкото до проблема с властта - отношенията на Църквата към държавата във Византия (т.нар. "симфония"), както и в останалите средновековни православни държави, произтичат не от това, че властта в тези държави (Византия, тогавашна България и др.) се схваща като дадена от Бога, а от християнското схващане за властта изобщо и отношенията на християните към властите. Основополагащи текстове тук са Рим.13:1-2, Йоан. 19:11, 1 Петр. 2:13-19 и др. Само че, когато Петър и Павел пишат своите послания, император е бил... Нерон, който доста се различава от представата за благочестив владетел. И все пак, апостолите препоръчват покорство и зачитане на „царя” и „властите”. В случая става дума не за „кокетничене” или човекоугодничество, а за християнската доктрина за властта, според която всяка власт е от Бога - не само тази на православния император или цар. Бог е източникът на всяка власт, следователно, всеки, който упражнява власт, го прави по Негова воля или допущение. Лоялността към земния владетел всъщност е послушание към върховния Владетел Бог, Който го е поставил или поне е допуснал властта да премине в ръцете му. И тъй като Бог е върховен Владетел, то тези, които упражняват власт, подражават на Бога. В Стария завет, например, съдиите били наречени "богове", т.к. със съдийската си власт подражавали на Съдията Бога (Пс. 81, по СИ). Освен това, особено първите християни силно вярвали, че те "не са от този свят", че са "граждани на небесния Йерусалим". Съдейки по ранните християнски писания, в които политически теми почти отсъстват, можем да предположим, че слабо са се интересували от земните владетели, които като всичко земно са временни и преходни и не биха могли по никакъв начин да застрашат тяхната "свобода в Христа Иисуса", нито да навредят на спасението на безсмъртните им души. 

Ще подчертая и че лоялността на християните към светските власти в никакъв случай не е проява на слабост или страх – немислимо е да бъде обвинявана в нещо такова религия, която е дала няколко милиона мъченици и изповедници за вярата през почти всички исторически епохи – а на доблест и сила и напълно осъзната доктрина и начин на поведение, съобразно библейските предписания и примера на първите християни.

Накрая, ще отбележа нещо, свързано с богословието и православната вяра, която явно не е съвсем позната на д-р Горон Благоев. Питам се защо се опитва той да вмени вина и едва ли не престъпление на висшия клир за "модерната практика с четенето на „Символа на вярата” от всевъзможни политици и държавници по време на празнични служби"? Дали защото на всяка цена трябва да обвини духовниците в нещо, без значение какво? Или защото забравя, че споменатите политици и държавници също са души, за които Христос умря? Следователно, и те, както и всички ние, се нуждаем от познание на Божията воля и спасение. И кой може да каже, дали началният тласък, поводът тези хора да потърсят Бога с лична молитва, да научат нещичко за вярата, няма да бъде именно това формално на пръв поглед прочитане на "Отче наш" и "Символа на вярата" - две от основните молитви в православното богослужение. Самият Благоев признава, че премиерът е репетирал "многократно, за да го изчете гладко, най-важния текст за всички християни"!

Уважаеми д-р Благоев, г-да журналисти, Църквата е за всички - бели, черни, жълти, пембени, мъже, жени, българи, гърци, юдеи. И за политиците, разбира се - от всички цветове на политическия спектър! Защото разпънатите на Кръста, окървавени ръце на Спасителя са еднакво готови да прегърнат всички... и да ги въведат в Неговото небесно царство.

Но ако, както казваме, Църквата е за всички, то тогава защо само "най-важният" ще чете Символа на вярата? Защото по този начин заявява своята лична вяра, показва, че е православен (а не еретик). Според византийската държавна доктрина има само две изисквания към претендентите за императорския престол - телесна цялост (да не е сакат) и православна вяра. Повече по въпроса можем да прочетем в книжката на Йоанис Караянопулос "Политическата теория на византийците" (Ιωάννης Καραγιαννόπουλος. Η πολιτικη θεωρία των Βυζαντινών). Във време на честа смяна на престола и богословски спорове това е било много важно. С други думи, на всяка църковна служба императорът е пре-подписвал своята "клетва за вярност" към св. Православие.

Отделен въпрос, че той, като цар, е изповядвал вярата на народа по същия начин, по който свещеникът в олтара е принасял жертва за целия народ. Въпросът с посредничеството на царя (спомнете си как в Стария Завет Бог наказва или въздига Израиля, заради царете му) по подобие на посредничеството на свещеника, е много интересен. Не зная дали е разработван, но ако не е, заслужава да бъде.

Примери за това могат да се дадат и от Средновековието - според мен една от главните причини Балканските християни да паднат за дълго под инородно и иноверно владичество е именно този - порочността на балканските православни владетели и братоубийствените войни, които водят помежду си по същото време.

Разбира се, тук Горан Благоев отново не е прав, когато твърди: "По времето на Византия, ако на тържественото богослужение е присъствал императорът, той наистина е прочитал „Символа на вярата”. По този начин той показвал, че всички поданици на управляваната от него империя изповядват правилната вяра – тази, която е установена от Църквата и не е заразена с лъжливи, еретически учения." Показвал е на първо място своята собствена вяра - че е благочестив император и като такъв, може да се надява на Божиите милости за себе си и за поверения му от Бога народ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар