Автор: Светльо Ангелов
“Я не люблю насилье и бессилье, Вот только жаль распятого Христа.” (Володя
Висоцки)
Ти не си лош човек, Капитане… Мъж в силата си, който иска да върши подвизи,
да убива отново, ако трябва, за нещо велико, голямо, красиво и истинско. Да се
жертва, да заема позиции… Малко е смешно, че минавайки петдесетте продължаваш
да си играеш на войници, обаче пък точно това те прави симпатичен в моите очи,
понеже мъжът, както знаем, е “създаден за труд и за война”, в това осъществява
своето човечество, а в дръзновението да играе пък манифестира своята
божественост… Давид, убиващ Голиат, е вдъховяващ, но танцуващият около Ковчега
на Завета Давид е повече от вдъхновяващ, мистичен е, затова и Богочовекът
Христос много пъти се идентифицира с Давид – от това да се нарече “клонка
Давидова” до това да отнесе преживяванията на Давид, описвани от него в
поезията му, към Себе Си, да ги назове даже пророчества за Себе Си…
А аз се уморих да пиша, Капитане, ужасно
се уморих, не виждам смисъл, не виждам полза, насмешливите погледи на ония,
които наблюдават моето разголване, вече страшно ми тежат, не мога да ги нося
повече…
I
И все пак ще продължа, заради… Него…
Тънка работа е Евангелието, много тънка, Капитане. Не случайно и Светия
Дух, чрез Който то вече 2000 години се проповядва на “всяка твар” е сравнен с
гълъб – лесно е да го прогониш, но пък избяга ли, кръжи-кръжи и току пак се
върне. На пръв поглед никаква полза от него няма, ама покритият с гълъби площад
другояче изглежда, съгласи се…
Помниш ли първия ни конфликт? Конфликът около байряците. Едно от първите
неща, с които се зае, когато дойде отново в енорията, беше да вдигнеш два
внушителни пилона пред единия вход на Храма и да развееш на тях скъпи копринени
знамена – Българското и на Митрополията. Сетне погледна с лошо око моето знаме,
закачено на лампата, пред вратата на ПЦДОН и се опита да го отскубнеш и пратиш
в кофата. Стана хубав скандал, след който бе завързано пак почти церемониално…
То не е копринено, от найлон е, малко е, почти колкото длан, обаче ни беше
подарък с момчетата от една баба Мария. Баба Мария, Капитане, бе вдовица, по
цял ден стоеше в църковния двор, нищо не искаше, освен да се радва на хората,
когато имаше да се свърши нещо, го вършеше първа, точно тъй и един ден прекопа
градинките, прибра се в къщата си и почина… На моето знаме, освен всичко друго,
свързано с неща, които снизходително ще наречеш сантименти, пише “Свобода или
смърт”, то е зелено и за разлика от трикольора, който носи със себе си много и
добри, и лоши асоциации, защото, освен че е обединявал нацията, е покривал и
украсявал чудовищни престъпления срещу човечността на страшни идеологии, моето
знаме напомня за Петко Войвода, за Раковски и Райна Княгиня, за “лудия” Ботев,
за всички онези, с една дума, които с дървена “артилерия” събаряха Империи. И
ако баба Мария свързвах с праведната вдовица и пророчица Анна, посрещнала
Младенецa Исус в Храма, за която ни разказва Евангелието, то тях свързвам с
малкия Давид и дребните му камъчета, с които строши главата на Голиат… Да,
преди да заговорим за Църквата, нека поговорим за това – как можеш да си
патриот, без да си националист, как можеш да си волнодумец, без да си анархист,
защото докато ти си се трогвал от стойката си в униформа пред внушителни пилони
и ритуално издигане на знамена, аз съм плакал докато ме заболи главата на
сцената от филма със застрелването на Петко Войвода върху онзи покрив с
неговото знаме – погребалния саван. Кой патриотизъм е по-истински? Според тебе
твоя е по-представителен, по-сериозен, според мен пък моя е по-човечен. Но не
това е от значение сега, защото ние с тебе се срещнахме не под байряците, а в
Църквата и макар всеки от нас да донесе тука своето знаме, не знамената са
важните.
Евангелието е тънка работа, Капитане. То не се “проповядва от Църквата”, а
се “проповядва в Църквата” и не е средство в ръцете на Църквата, чрез което се
влияе на обществото, ами е всъщност нещо, което в Църквата оживява, което
Светия Дух пресъздава в Църква – Христос посред нас и в нас. Затова само по
себе си е цел, а не средство…
II
Както е тънка работа Евангелието, Капитане, не по-малко тънка е Църквата.
Ако то се нарича Божие Слово, вдъхновявано от Христовия Дух, затова и е логосно
(но не с буквите, а със смисъла, както св. Иларий Пиктавийски пише, не с
формата, а с духа), пренася по свой начин Бога-Логос Христос, то Църквата е
наречена от Апостола Тяло Христово. Така че, не деля Евангелие от Църква, за
мене и двете са Христос, още повече, че Евангелието започва с Църквата, тя е
началото му – призоваването на Апостолите от Христос.
Църквата ли какво е в отношение към обществото? Това са Градовете на Исус,
те са автономни и автокефални, те имат свой закон, който е евангелският и свой
глава, който е Исус, имат своя среда на съществуване – Светия Дух и свой
източник на идентичност и легитимация – Божието Слово – Словото на Сина и Духа
за Отца, Словото на Отца в Сина чрез Духа. Тя не може да бъде средство, да бъде
инструмент за утвърждаване на идеология, за национално спасение, дори и
семейните ценности не са й приоритет, понеже спасението се случва в нея и
ползата й за обществото е само, когато то се въцъркови, когато хората станат
част от Църквата. Затова и тя трябва да държи разумна дистанция в доста
отношения, да не позволява да бъде превърната в “един от обществените
институти” или в “държавна агенция”, затова и толкова бях прям до грубост към
миналогодишното “Кратко слово към квартала”, написано от тебе, подписано от
Настоятелството и четено от свещеника. Ти използва Църквата като трибуна за
проповядване на нещата, които смяташ за добри и полезни, използва я като рупор
на своята идеология, която щедро изля към квартала. А Пасхалното слово на св.
Йоан Златоуст, което подобава да се чете в такива моменти, не кани “хората в
Църквата, за да спасяват Родината или Семействата”, а да станат част от
Църквата, да се причастят с Христос – “постили и непостили, трудили се и нетрудили
се – пристъпете”, защото въцърковяването и участието в Христовия нов живот е
цел само по себе си, то е спасението, а не е средство да спасяваш нещо друго.
На православното съзнание е чужд морализма, на който преди време ти толкоз
много се зарадва, прочитайки текста на онзи идиот – Архимандрит Рафаил Карелин,
относно “дяволската телевизия”. Ти си един успешен господин, обичащ морала
(незадължително практикуващ), затова и не ти издържаха нервите, когато от
амвона чу моя преразказ на житието на св. Симеон Юродиви от Едеса, дето целил
хората с орехи, ял пасти на Велики Четвъртък и влизал из бардаците, танцуващ с
проститутки, с който преразказ “белязах началото” на задаващ се пост…
Слушай, с любов ти говоря, опитай се да разбереш моето “свидетелстване за
Исус”, преди да се хванеш пак за парабела!!… Както и на Пламен Сивов преди
години писах – “Удари от приятел са по-добри от ласкателствата на враговете,
според Соломон, затова, оцениш ли ги, бъди благословен, ако ли не – върви по
дяволите…” Тебе те моля обаче да останеш, дори да не разбереш, понеже не искам
да губя вече хора, но не искам и компромиси да правя, затова бъди по-силен от
мене и остани…
Чета сега сайта на енорията ни… Същият този сайт, от който свалихте
студиите ми за поста, за кръщението, за задгробния живот, студии и заради които
получавахте поздрави от уважавани свещеници и богослови от цяла България, и
заради които дневната посещаемост надвишаваше сто души, свалихте ги, понеже
“съдържали високо богословие”, а то било опасно… Да, опасно е за
лъжеправославния дискурс, който прокарват текстовете срещу рок-музиката и
телевизията на споменатия Карелин, но то е друга тема… В последната публикация
се хвалите, че сте осигурили много ученически раници с пълни учебни комплекти
за деца от цигански семейства. Бях на маса край бири с тебе и помня как настоя
по телефона точно на това да се акцентира, че били за малцинаствата. Искаше
интервю да ти взема, помниш ли, да се похвалиш как не сте расисти? Няма да ти
взема… Стой и чети! Остави смешния си пистолет!! А същевременно направи всичко
възможно да изгониш циганките-метачки от храмовия двор, защото “били осрали
дворния клозет”, изпили водата от машината за горещо-ледена вода и осеяли двора
с хартишки от баници… Капитане, със задължително държавно образование ли ще
“спасяваш циганите”? Не е ли Църквата всъщност мястото за тяхното преображение
и спасение?… Клозетът, Капитане, енорийският клозет, има своя църковна история.
Там си изтърва мобилния телефон за 1000 лв. Иподякон Красьо. А той не е чак
такъв богаташ, какъвто мнозина си въобразяват, седеше и се тюхкаше пред дупката
на помийната яма. Тогава лекуващите се наркозависими взеха въжета и кофи, с които
започнаха да му издирват апарата, никой не ги е карал, просто така решиха,
защото неведнъж Красьо ги е хранил, давал им е работа и т.н… Лайняна история
беше, Капитане, ама църковна в най-пълния смисъл на думата, ще прощаваш, всички
бяха в лайна, телефона не откриха, ама ни е хубаво да си спомняме сега… А
машината за горещо-ледена вода служи основно да си правят бързо кафе “три в
едно” свещениците и да сипват от нея теплота за Причастието, та да не варят на
котлончета в канчета сред Олтара. Нищо лошо няма в това, но работещите циганки
да се разхладят в горещите летни дни мисля е по-доброто й предназначение.
Хвърляли хартии, осирали били… Капитане, колко пъти ти се спря да изпушиш
цигара с тях, да поговориш с тях, колко пъти хвана метлата да изметеш пред тях,
показвайки им с личен пример отношението си към мястото??
Църквата,Капитане, е тънка работа и вратата й е тясна, но не твърде тясна,
че да не влезе в нея и една тлъста циганка…
III
И така, Църквата е народ Божий, ново общество, нов Израил… Тя е дърво, чиито
корени са в небесата (идентичността й е у Бог-Отец в Христос чрез Светия Дух),
а клоните и плодовете й са на земята. Социалната й мисия в обществото, която се
изразява не само в милосърдна дейност за нуждаещи се, но и в позиции, касаещи
също текущи политически и икономически, общосоциални въпроси, се провежда и се
дефинира от нейния есхатологичен етос, тя разглежда света и отсъжда за него
през перспективата на Бъдещия Век, на есхатона. Да дадем пример. Защо да
анатемосваме и осъждаме педерастите, ако в Бъдещия Век “нито ще се женят, нито
омъжват хората, но ще са ангелоподобни” според Христос Господ или по друг начин
казано – въпросът с пола въобще не ще стои като проблем на личност и общност,
на семейство (а те ще продължат и във вечността, ако са вкоренени в Бога, ако
т.е. се определят от типа общение, каквото виждаме в Светата Троица – на пълна
любов, себеотдаване и приемане). И успеем ли да видим човека в неговата
есхатологична перспектива и цялост, тогава няма никак да ни плаши и тревожи, че
в момента е, да кажем, педераст, а ако му помогнем и сам той да види себе си в
тази перспектива – ето и лечението на педерастията му, понеже Бъдещият Век от
сега започва, започва с Христос в Църква, където “няма мъжки пол нито женски,
ни роб, нито свободен, ни грък, ни евреин, но всички сме едно в Него” както
пише на Галатяните Блаженият Павел.
В този смисъл, Капитане, проблемът с интеграцията и инкултурацията на
циганите в българското общество въобще не стои във фокуса на църковния интерес,
понеже е поставен по нецърковен начин, а ти се опитваш да ползваш Църквата, за
да го разрешаваш, твоите методи са чужди на църковното съзнание и православния
литургически етос, който в същината си е есхатологически – в Литургията се
отобразява есхатонът. Проблемът с циганите е проблем на социализма – местен и
глобален. Една обществена група е оставена да живее в гета, самозаконно и
културно самодостатъчно, същевременно е издържана от останалите чрез извратени
механизми на социална солидарност, каквито са социалните държавни помощи, а от
глобалния европейски неосоциализъм е протектирана като нещо свръхценно, така че
съд, прокуратура, следствие и полиция рядко и не без огромно колебание взимат
мерки срещу циганската престъпност. Църквата няма работа да влиза в това, да
взима отношение. Единственото, което може да направи, е да отвори вратите си
широко и за цигани, и за българи, за да се срещнат и видят в нея човеците по
нов начин, да се намерят един друг в Христос и това е пътят към реална
рехристиянизация на обществото ни и не само за рехристиянизация, ами и въобще,
ако иска да остане общество. В Църквата ние се спасяваме и преобразяваме,
сбъдваме се в това, което Бог е промислил за нас да бъдем, а не тогава, когато
някой със самочувствие, че ни превъзхожда, ни наметне насила своя “по-висш
светоглед и манталитет” възоснова етнос или културна, историческа и политическа
традиция.
…Казваш, Капитане, че не обичаш “високо богословие”, лесно било да се
объркаш в него, за всичко си питал свещеника и си харесвал “простички неща”…
Няма как да избягаш от мисленето, защото, както казват моите презвитериански
приятели, цитирайки Гари Норт – “Идеите имат последствия”. Всички идеи имат
последствия, даже най-калпавите. Пример са ти Рафаил Карелин в Русия и неговата
“демо-версия” в България Божидар Главев. И те уж бягат от философия, от
интерпретация, уж “препредават православието както са го получили”, без ни
най-малък личен техен отпечатък върху него. Те не искат да проумеят обаче, че
текст “сам по себе си” не съществува, веднъж написани, думите живеят само в
интерпретация, ти ги чуваш, тълкуваш, отнасяш и съотнасяш, така че смисълът,
който в тях откриваш и сочиш, почти никога няма общо с мисълта на техния автор
или добавя върху й свои пластове, имащи твърде малко от първоначалното
значение. В самото време на изговарянето или написването си думата влиза в
релации със света извън тебе, с нагласите и манталитета на чуващите я, с
темата, по която е изречена, които или я обогатяват, или осакатяват и още
повече, че цялата гама, свят от усещания, мисли и идеи в главата ти тя не може
да предаде, понеже е несъвършен всеки човешки език. Затова съществуват помощни
за богословието науки, наричани екзегетика, херменевтика, изясняващи и
тълкувателните методи. Бл. Йероним например търсил “най-добрия метод на
превода”, защото е бил достатъчно умен да знае, че и преводачът е в опасност да
изкриви смисъла даже, когато превежда съвсем буквално. Следователно няма как да
не тълкуваш и интерпретираш и относно най-простички наглед неща, просто можеш
да го правиш или безобразно невежо, без да се съобразяваш с елементарни
правила, поради самомнението, че всичко ти е ясно, или да се обърнеш към
наследения опит в това начинание. Е, има и по-добър път, но той е за исихастите
– общението в Светия Дух, причастяващ ума с Тайната-Христос, тогава няма нужда
даже и от думи, но влизаш в смисъла на всичко, слушайки лично Христа-Бога не с
уши, ами с духа си – от Дух към дух, а духът е най-добрия “инструмент” за
Богопознание, също като Блажения Павел в Арабската пустиня вероятно, където
“получавал откровения лично от Господа”, затова и казва на Коринтяните, че “от
Господа е приел” това, което им говори за Господнята Трапеза, без да е
присъствал на нея на Велики Четвъртък с другите Апостоли или пък на Галатяните,
че “Евангелието го е научил не от човек, нито чрез човек, ами направо от Исус”…
Но нека не си говорим сега затова, че се познаваме, един файтон хора сме и
знаем колко леко се лъжем и опрелестяваме, решили, че сме по-добри от
останалите. Ние не сме исихасти, затова ще се занимаваме с херменевтика. А ти
си ми симпатичен впрочем и защото си достатъчно дебелоглав, за да бягаш и от
двете и ако се спасиш, ще бъде заради невежествен инат вероятно… Шега.
* * *
Така твоята визия за църковност се отразява на твоето богословие. Всеки има
свое богословие, всеки възприема и препредава Бога. Дали като Личност (своя
личен опит с Него) или като карикатура (своите фантазии за Него) е друг въпрос.
А ти, поради еклесиологията си, си на път да обърнеш нашата енория в общност от
протестантски тип. Настоятелството, под твое ръководство (къде с интриги, къде
с манипулации), започва да се изживява като “духовен съвет” на класическа
протестантска църква. Да взима отношение по вероучителни въпроси, по проблемите
с духовното обгрижване в енорията с гласуване. “Мишо, Пешо и Тишо” сядат,
обсъждат, преценяват канони, догматични и етически въпроси. А това са неща,
които в православната традиция винаги са стояли като отговорност и в
суверенната власт на Епископа или на тези, на които той е делегирал правото –
презвитерите му, след като първоначалната евхаристийна заедница се разроила на
парохии (енории). Нещо повече, от последните ти “изпълнения” се вижда, че си
добил самочувствие, че смяташ Настоятелството за своя войска, чрез която
започваш да атакуваш авторитета на презвитеря даже по време на литургичната му
проповед, за да коригираш мисленето или поведението му… Май забрави, че веднъж
преди години си опитвал същото и настъпвайки лъва по опашката, си си тръгнал
“надолу по баира, заедно с двамата си приятели”. Това е друга тема обаче. Сега
не обсъждаме приключения, а си говорим принципно.
Пък принципно нещата се виждат най-хубаво през призмата на личното.
Съзнавайки, че се опитваш да подмениш делегираната от Епископа учителна власт
на свещеника в енорията с твоя, ти се мъчиш всички да убедиш, че си в особена
близост с Владиката, че това да представляваш Владиката, практикувайки
отсъждаща власт в негово име (чрез машата-натоятелство), ти го имаш възоснова
специални приятелски отношения, което е с почти същата равнотежест, въобразяваш
си, на канонично поставените между него и презвитеря му отношения. Криеш се от
него, за да не те види, че пушиш, сякаш дядото час през час се чуди и зорко
следи Капитана дали пуши, като че ли ти е Полковник. Лъжеш, Капитане, въвеждаш
ни в “твой филм”! Ти дори не знаеш аз в какви отношения съм с Владиката, което
би трябвало да знаеш, ако си така близо до него, предвид скорошните ни с тебе
крамоли. В почти никакви, бързам да кажа. Пиша му писма, давам разни
предложения, идеи, понякога и се шегувам. На едни отговаря бързо, на други с по
месеци закъснение, на трети въобще не отговаря. В интерес на истината, когато
съм споделял лични проблеми, не е пропускал да отговори, най-малкото с
пастирска утеха… Тази игра на надлъгване “кой колко е гъст с дядото” я играй с
тези, които ти вярват. Благодаря ти за информацията, чута вероятно от Шаган,
какъв коктейл пие – спрайт с бяло вино и нарязани плодове, но няма как да го
почерпя, защото по електронната поща мога само снимки да му изпратя…
* * *
Коригирай си “визията за църковност”.
IV
От там, накъдето си се запътил и уверено си повел енорията, задаващ тона
(повярвай ми, съвсем временно) на религиозния живот в сравнително малката ни,
но свободна общност, аз идвам… Църковните (духовни) съвети в протестантските
църкви… Твърде често пасторът ставаше техен заложник, твърде често те му
казваха какво и как да проповядва, не им ли се подчиняваше достатъчно (макар да
беше уж формално техен председател), създаваха интриги и конфликти между него и
помощниците му – проповедниците. Те, съветниците, бяха “представителна извадка”
на общността, затова смятаха, че това, което намират за нужно, е нужно и на
цялата общност, така и постепенно общността се затваряше в техните мерки, рамки
и шаблони, ставаше непристъпна за различни от тях хора, сепаратизираше се и
умираше. Понеже Бог не говори “сред съвети”, където властват шибаните ви
“социални механизми”, дето ще умра, но няма да нарека нормални, а ще умра
щастлив, ако само веднъж поне успея да им сера отгоре, а на човека лично.
Влезеше ли на проповед някой неординарен човек или просто различен от “мерките
и теглилките” на съветниците, често не получаваше шанс да чуе от проповядващия
“слово за себе си”, което да докосне сърцето му, защото какво ще се проповядва
определяха съветниците и ха, имай куража да излезеш от техния тертип… Както,
може би, вече се сещаш, Капитане, аз бях един от проповедниците с най-сериозни
проблеми в това отношение. На мои проповеди млади и стари плачеха или се смееха
с глас, а съветниците скърцаха със зъби. По едно време опитах хитрина, която за
известен период ми помогна да живея по-мирно, защото, колкото и странно да ти
се струва, аз не умирам от радост, че по мене постоянно крещят и заплашват.
Хитростта се състоеше в това, че наебах жената на един влиятелен съветник, дето
лягаше и ставаше с мисълта как да ме постави на място. Не бе първа младост
госпожата, малко мустаката, ама се връткаше великолепно. Мъжът й стана мой пръв
приятел и верен защитник в “съветническите караници”, които постоянно
провокирах. Има си хас! Нали една жена споделяхме, като същински духовни
баджанаци?? А и кой нормален човек харесва да заспива сред женски упреци: “Защо
нападаш този прекрасен и перспективен Светльо Ангелов? Засрами се!” В този
смисъл се чудя дали да не ида да плесна на сина ти Христо един шамар
изневиделица. Той ще ме спука от бой, после ще се разкае, ще идва да ми носи
плодове в болницата, ще се сближим и накрая ще се оженим (Не се хващай за
пистолета, обещавам да съм жената аз!), а приятелите ти Аврамов и о. Василий
Шаган ще ни кумуват…
…Леле, к’во стана! Виде ли к’во стана!? Без да искам отворих за тях дума!
Бог ми е свидетел, “не исках кръв”!!… Та последните двама, ако така те
съветват, да въведеш своя ред във волната ни енория, ползвайки църковното
настоятелство, лошо те съветват. Твоите мотиви са добри, сигурен съм почти, ама
техните не са. Те искат всичко да обсебят, навсякъде да задават параметри и
тон, за да бъдат разпознавани на “общоцърковно ниво” като главни фактори в
Епархията, като хората, с които силните да влизат в комуникация. Целта
оправдава средствата, според тях и ако това да протестантизират една енория е
цената, готови са да я заплатят.
Тази “визия за енорийски живот” обаче е непозната нито на ранната църковна
история, нито в нашата традиция като Поместна Църква. Винаги в Православната
църковност епископът е бил този, който вижда и посочва начина да се практикуват
духовните дарове в Събранието – кой е певец, кой проповедник, кой гостоприемец,
кой пророк, кой учител. Постепенно тази отговорност се прехвърля върху
представителите му в енориите – презвитерите, макар не докрай, защото правото
на окончателна дума той си запазва – Църквата е епископска, не презвитерианска,
в каквато се опитваше да я обърне Любомир Попов. А църковните настоятели у нас
не са “духовен съвет”, те са хора, които са дарили труд, усилия, пари за Храма,
участвали са в градежа, участват и в подръжката му, в този смисъл те не са
църковни настоятели (наставници), а храмови, споменават се в Литургията общо
като “ктитори и благоукрасители”, а ако са вече покойни, поименно като нашия
дарител Младен например. Понякога имат специални тронове с написани на тях
имена, където сядат по време на Богослужението. От същия порядък почетени
християни са и архонтите (защитили по особен начин вярата и Църквата),
специално внимание им се отделя през време на самата Литургия…
Настоятел беше бай Хикс… Да, същият бай Хикс, дето, когато започнахте да
обсъждате в Настоятелството моето право да проповядвам, тълкувайки по
махленско-зилотски древни канони, се оттегли. На тебе не знам какво ти е
обяснил, ако въобще ти е обяснявал, но последната реплика, която от него аз
чух, беше: “Простено-прости, Светльо, хубави проповеди правеше, опитах се да го
обясня, но с ченгета не умея да се разправям…” Нямаше какво да му подаря, освен
тогавашното си куче, така го изпратих.
Бай Хикс оправи гълъбарника, скован смело и решително от Майстор Сунай
(превърна го от къщурка в истински гълъбарник). Не само изнамираше на момчетата
работа, ами и ни показваше как да я работим. В двора на Детската градина, малко
по-надолу от храма, имаше нужда да се извадят едни корени от дървета. Бай Хикс
ни заведе там с Любчо, връчи ни по една мотика и брадва и рече да ги вадим. Ние
започнахме да ги вадим, той си тръгна по друга работа. Пет часа чукахме,
сякохме, блъскахме, целите в пръст станахме… Нищо не извадихме. Бай Хикс
случайно минал от там и ни видял, че още работим нещо, което според него става
за половин час. Дойде, хвана мотиката и ги измъкна за минути (бяхме ги
омаломощили вече). После ни се смя и черпи сладолед. Настоятелят бай Хикс беше
решил, че мисията му в обществото е да свидетелства пред управата на Детската
градина как наркоманите, лекуващи се в центъра, могат да бъдат и там полезни. А
ти като настоятел какво направи? Обади се в кметството, че циганките-метачки
повече почивали по пейките в храмовия двор, отколкото работили. Създаде сайт,
който после напълни с глупостите на Карелин и кратките си слова, вдигна
байряци, накара момчетата да пеят химна при откриването им и нервничеше, че не
ги вдигали достатъчно бавно и тържествено… Извинявай, не искам да те обиждам,
обаче сравни двете неща и сам преценявай.
Да обобщим, опитваш се да подмениш канонично поставения презвитер,
представляващ Епископа, със себе си, опосредено през Настоятелството. Клеветя
ли? Искаш ли примери? Отишъл си на клира и си попитал: “Защо всяка неделя пеете
в този момент едно и също песнопение? Не може ли да се смени?”. Търпеливо са ти
обяснили, че в Литургичната традиция така трябва. Интересуваш се сега от това
коя учителка как се справя във възобновеното неделно училище, преценяваш кой
има право да седи в двора на храма, сякаш люлките, дето ги направихме, клозетът
и пейките са само за тези, които на тебе се нравят…. “Епископе”-Капитан, не ти
ли е малко широка шапката?!?
Защо сега занимавам хората с това, което тогава се случи ли? Защото
продължава да се случва. Мълчах си години, но ти започваш да предявяваш
претенции и към авторитета на презвитеря вече, така че разказвам какво и как се
случи като рецидив, за да спре да се повтаря…
* * *
Говоря ти с обич, не искам реванш, ти си част от нас и у тебе има
достатъчно неща, на които човек си струва да се зарадва. Просто се коригирай,
Христа ради…
V
“А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов… за
усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото
Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина
Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото
съвършенство…” (Ефесяни 4:7,12,13)
В Посланията на Блажения Павел, Капитане, има два списъка с духовни дарби
(харизми). Единият се намира в Посланието до Ефесяните, а другият в Първото
Послание до Коринтяните.
“И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти,
други за пастири и учители.” (Ефесяни 4:11)
Този модел преди време, в поредицата “Мисията възможна”, нарекохме
мисиологичен. Моделът пък, който конституира Църквата, познат ни от Деянията
Апостолски и отчасти загатнат в Посланията на Павел до Тит и Тимотей, обяснен
методично в трудовете на св. Ириней Лионски, е епископ с презвитери, дякони и
народ Божий около него, събрани за Света Евхаристия, той е еклесиологичен. А
Списъкът с духовни дарове в Коринтяном е следния:
“Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; защото едному
се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух;
едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух;
едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете,
другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици.” (I Коринтяни 12:7-10)
И така, единият модел нарекохме мисиологичен, другият конституиращ
(създаващ) Църквата е еклесиологичен, а третият ще назовем практически, градящ
Църквата, литургичен.
Прави ли ти нещо, Капитане, впечатление, докато ги оглеждаш?? Няма дарба
“църковен офицер” и у трите. Това на пръв прочит. На втори прочит се вижда и
нещо друго, че и трите са вързани за Богослужението, за Светата Литургия,
етосът им е литургически – в нея намират смисъла и целта си, тя е и рамката за
тяхното практикуване по сходен начин, по който Литургията е и рамка на всички
Тайнства, понеже Светите Тайнства са именно това – да измолим заедно
(литургично) Личностното снизхождане и действие на Бога чрез Духа Светаго и
сами да се оликотворим в Него, да станем каквито ще бъдем, а заедно да
изобразим обществото на Бъдещия Век, когато Исус ще е “всичко във всички” чрез
Духа Божий, действащ в Литургията и Сам Той създаващ и осмислящ я, тъй че, в
тоя смисъл цялата Литургия е епиклектична… И гледай “парадокс” – уж ние
призоваваме Светия Дух, а пък всъщност Той пръв е призовал / свикал нас, съвсем
тъй както “обичаме Бога, защото Той пръв е обикнал нас”, според уверението на св.
Йоан Богослов.
Мисията на Църквата, създаването и градежа й, са възможни само в Литургия,
затова и православното мисиониране всякога започва със създаването на Църква, в
свиканото от Дух Светий събрание (еклесия) се проповядва, разбира и съпреживява
Евангелието. Никак другояче. Както и Христос първо събра Апостолите в Църква и
докато благославяше, преломяваше и раздваше хлябове и риби заповяда: “Покайте
се, защото Божието Царство наближи!”, както и Христос изпращаше учениците Си по
двама да проповядват, защото Той Е там, където “двама или трима са събрани в
Името Му”, така Сам казва…
…Ти, Kапитане, идваш по средата на Литургията често пъти и или започваш да
обикаляш двора, оглеждайки го като свой район, или заставаш в дъното на храма,
следейки кой влиза, кога излиза. Няма такава “дарба”, Капитане, просто няма.
Нашият църковен етос такава дарба не разпознава като своя. Дарбата на
пазвантин. Същото правиш и по храмовия двор, контролирайки циганките-метачки,
телефонирайки до кметството в “качеството си на църковен настоятел”, правиш го
и по дворовете на училищата, раздавайки справедливост по въпроса “как се играе
футбол”, по автобусите, въртейки шамари. И навсякъде се месиш като църковен
настоятел. Но понеже твоята “дарба” да си “офицер в Църквата” по никакъв начин
не изтича от самото естество на църковността, затова и когато се опитваш да я
свържеш с църковност, това става по един изключително извратен начин –
договаряш с ходжата да изпрати момчета-мюсюлманчета, за да засаждат с
християните градинки (A нима няма баптистчета и петдесятничета от ромски
произход?), правиш неделно училище далеко от самия храм, в атмосфера за сухо
идеологическо индоктриниране, вместо въцърковяване, ангажираш енорията да
взима, макар индиректно, отношение по социални и политически конфликти.
* * *
…Капитане, нека те попитам нещо, без да искам да ми отговаряш гласно. Ако
следващата година (недай, Боже) не бъдеш избран в Настоятелството, ще продължиш
ли да се черкуваш в нашата енория?? Питам, понеже знам, че веднъж, след като си
бил отстранен от Настоятелството, си си заминал за дълги години…
Този път, ако това се случи ненадейно, моля те, остани.
Ти си тук, за да молим Бога заедно нали, а не, за да офицерстваш? Нали,
Капитане??
Варна, кв. Аспарухово, 06.10.2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар