“Азбука на вярата” от Христос Янарас (Триединният Бог, завършек на главата)

Автор: Христос Янарас

Превод от гръцки на сръбски: С. Јакшић

Превод от сръбски на български: Светльо Ангелов

N.B. Преводът на български език от сръбски се извършва със знанието и любезното разрешение на автора

към предходната публикация - линк

Откровение на живота

С Новия Завет достигаме да пълнотата на Откровението: Бог е Този, Който съществува истински, защото е Отец. Той е личен Бог – личен не само спрямо човека, но в самото Свое Битие – и спрямо Сина Си и Своя Дух. Всичко, отнасящо се до Бога произтича от това лично отношение на бащинство, синовство и изхождане, от реалността, истинността на Лицата, която предпоставя тези взаимоотношения, а не от логически последици на понятието „бог”, нито от задължителни или необходими свойства на Божествената същност.

Откривайки Себе Си като Божий Син, Исус разкрива името Отец като най-дълбоко изразяващо Божествената ипостас, в отношение към това, което Бог истински е. Той е Родител и Животворно начало, първична възможност за отношението, което оличностява битието (прави от битието ипостас). Христос в Евангелието открива уникалния характер на бащинството на Отец: Бог-Отец отговаря на Единородния Син, Който е „Възлюбен” (Матей 3:17), Който е „по волята” на Отца (Лука 3:22) и Когото Отец е „възлюбил преди сътворението на света” (Йоан 17:24). А любовта е най-съвършеното и висше потвърждение на свободата, истинско утвърждение на личностното съществуване, свободно от всички детерминанти на същност или природа.

Бог-Отец „ражда” Единородния Божи Син. Това означава, че Личността Отец ипостазира (оличностява) самото Свое Битие (Божество) в отношенията на любов със Сина, единството на Божието Битие не представлява логическа необходимост, а единство в свободата и любовта. Това е единство на волята и действието  на Отец и Син (Йоан 5:17-20, тяхното взаимно съществуване (Йоан 10:38; 14:1 и 17:21), взаимните, интимни отношения на познание и любов (Йоан 12:28; 13:31; 14:4).

Уникалният характер на Божественото отчестване не се изчервпа , впрочем, в двустранните отношения с Единородния Син. Това взаимоотношение не е някаква битийна поляризация на две взаимопроникващи се части. Единството на Отец и Син е всеобщо животворно, то е „истинския живот”  и пълнотата на живота, защото Отец е Този, от Когото изхожда и Светия Дух. Използвайки една хипотетична схема от нашата човешка логика, можем да кажем: Без изхождението на Светия Дух Бог би бил скрита във взаимоотношения със самата себе си личност, отношение, което няма нищо общо с нищо, което не е Бог, а също и взаимоотношение, което само определя причината си, без да представлява при това начин на живот.

Не казваме това, за да наложим върху истината за Бога някаква схема от нашата логика, а по-скоро, за да изразим историческия опит от Откровението: Светият Дух твори и съобщава в историята Словото Божие и Въплътената (Отелестена) Личност на Логоса Божий, както и създава Тялото на Логоса (Църквата) и всико това е всякога факт на оживотворяване на творенията и в края си взаимоотношение с Личността на Отца , чиято Икона и проявление Синът Му,  Логосът. В Своето Откровение чрез Сина, вътре в тварността и вътре в историята, както и чрез текстовете на Свещеното Писание, Бог потвърждава Себе Си като Отец на всяко личностно битие, което приеме осиновението му – което приеме да осъществи заедно с Бога същите взаимоотношения на живот, които има Сина (Логос) с Отец. Но това взаимоотношение на осиновление е дело на Светия Дух, Неговото изхождане от Отца създава отношения на живот в осиновление с всяко живо битие. Той е „Духът на осиновлението, чрез Който викаме: „Ава, Отче. Този Дух свидетелства на нашия дух, че сме чеда Божии… сънаследници с Христос” (Римляни 8:15-17).

Животворно начало

Преминавайки от нивото на действието в нивото на съществуването, Църквата разбира текстовете на Свещеното Писание като свидетелства и откровения за начина не само на действие, но и на съществуване (битие) на Бога. Казахме по-рано, че първите кападокийски Свети Отци със своето богословие са направили един радикален разрез в цялостната история на философията. Но този нов гръцки философски синтез, създаден от Отците е, преди всичко, коментар на библейските текстове, с абсолютна последователност и вярност към техния дух и учение.

В какво се състои радикалният разрез, за който говорим? Бихме го изразили в едно изречение: в свързването между ипостас и личност. За Светите Отци личността е ипостас на битието, личностното съществуване прави битието истинско, реално съществуващо. За първи път в човешката история битието и съществуването въобще не се разглежда ни като нещо, дадено само по себе си, нито като нещо, подчинено на някоя предопределяща го причина (логос) или начин на сътздаване (т.е. ипостаси), битието на е предопределено за дадена ипостас чрез дадената му същност.

Един прост пример ще ни покаже как този въпрос се разглежда от старогръцката мисъл и как, в множество случаи, е започнала да го разработва западната философска мисъл.

Когато искам да направя нож за рязане на хартия, първо в ума си трябва да разбера понятието за такъв нож, всички характеристики (логоси), които различават ножа във връзка с дадената му същност. Първо стиганме до същността „нож”, после следва правенето на конкретния нож – правенето ипостазира (създава ипостас, конкретно съществуване) дадената същност на ножа за хартия.

Ако разширим този пример, трябва да приемем, че всяко съществуващо творение (битие) представлява ипостас (осъществяване) на обща някоя същност. Тя определя начина и логоса на особеност на всяко битие. И Бог, доколкото е истински съществуващ, е ипостас на някоя зададена същина  - Неговото съществуване осъществява (ипостазира) зададения начин и логос на Неговата същност.

С други думи това, което съществува преди конкретното съществуващо (възможността за съществуване, възможността за битие) е логическата необходимост, някакви зададени логоси, или начини, или същности, или идеи, на които се подчинява осъществяването (ипостас) на всяко конкретно съществуване, даже на самия Бог. Платон изключително конкретно говори за „света на идеите-същности”, който обхваща логосните „причини” на всички бития и който съществува преди самия Бог.

С учението на Светите Отци Църквата из основи отхвърля подобно становище. Не е същността, която предхожда и предопределя съществуването, ами е личността тази, която представлява началната възможност на съществуването, началната възможност т.е. на битието. На първо място личността е самосъзнание за абсолютна особеност в отношение  към абсолютната свобода от всякаква необходимост, от всяка предопределеност чрез логос, начин и същност.

За Църквата личния Бог е първоначална възможност за съществуване, извор и причина на битието. Бог не е някаква превъзходна, зададена същност, която започва да съществува като Личност. Той е превъзходна Личност, която абсолютно свободно от всякаква необходимост, ипостазира Своето Битие и Своята същност, вечно раждащ Сина, съвечно изхождащ от Него Свети Дух. Личността на Бог-Отец предхожда и определя Неговата същност, а не е определяна тя от нея. Бог не е задължен от Своята същност да бъде Бог, не е подчинен на нужността от Своето съществуване. Бог съществува заради това, че е Отец, Той свободно потвърждава Своята воля да съществува, раждайки Сина и изхождайки (проектирайки) Духа. Съществува и заради това, че обича, а любовта е факт, възможен в свободата. Отец свободно и от любов („безвременно и любовно”) ипостазира Битието си в Три Личности, така създава логос или начин на Своето съществуване като общение в лична свобода и любов.

Свобода и любов

Последиците от свободата са от извънмерно значение. Началото, причината, изворът и изходната точка на съществуването не е някаква безлична логическа възможност, нито необеснимо прасъществуване на някаква божествена същност, нито слепия нагон на някаква неопределима и абсолютна природа. Изходната точка е свободата на Личност, която осъществява битието си, защото обича. Сходно с това особеностите, които според мярата на езиковите си възможности и логика, приписваме на Бога не бива да се разглеждат според свойствата, които се налагат на Божественото Битие от страна на неговата собствена същност и природа, ами като последствие от начина на личното съществуване.

И така Бог е нетварен (несътворен) не защото Неговата същност е длъжна да бъде нетварна, ами защото е „истинска Личност”, т.е. едно Аз, чието екзистенциално самосъзнание е свободно от всякакъв вид предопределеност, точно заради това и от всеки произход, тварност или еманиция. Той е безвременен, постоянен и вечен именно заради това, че Неговото лично съществуване представлява и начало, и край (цел). Неговото Битие не се стреми да стане това, което същината му предопределя и така че тежнеенето и и устрема на Битието Му към окончателния край (цел) да е временно като траене. Той е безкраен и неограничен „над-всичко и над-където”, защото личния Му начин на съществуване представлява неразложимо общение на любовта. Той съществува като любов, а не като самозаконна индивидуалност. Затова и не противостои, създавайки разделение, а с това и измерими величини – съществуването на Лицата на Светата Троица е неразложима близост, без край, граница и мяра.

Свещеното Писание ни уверява „бог е любов” (I Йоаново 4:16). Не ни се казва, че Бог има любов или че любовта някакво качество или едно от свойствата на Бога. Уверението е, че онова, което е Бог, е любов. Да, Бог е (съществува като) любов и начинът, по който Бог е, представлява любов. Бог е Три Лица и тези Три Лица са Монада на живота, защото животът на Божествените Ипостаси не е просто съпреживяване , нито пасивна причина, която ги задържа в съществуване, ами динамично осъществяване в любовта, неразделима общност на любовта. Нито едно от Лицата не съществува само за себе си, а съществува, предлагайки се в общението на любовта с останалите Лица. Животът на Трите Лица е „взаимно проникване” на живота, което значи: животът на едното Лице става живот на онова, другото; тяхното съществуване е почерпено от осъществяването на живот в общение, от живот, свързан със самоприношението и любовта.  

Ако Бог, следователно, е истинско Съществуване и Живот като Причина, Източник и Изходище на битието, тогава битието, т.е. съществуването и живота, в никой случай не може да се отдели от динамиката на любовта. Тъй като любовта е начина, по който „Бог е” и от този начин произтича всяка възможност за живот и негова проява, следователно, за да се осъществи животът, трябва да функционира като любов. Ако живеенето на се осъществява като любов, съществуването не представлява живот и тази възможност и израз на свободата на личността, защото само личността и то достигайки свободата, може да осъществи живота като любов. Доколкото свободата на личните ипостаси пожелае да осъществи битие на според принципа на живота в неговата Светотроична пълнота, но по начин, различен от този, който представлява живота, тогава самото съществуване не изпълнява своя край и цел като живот. Тогава битието е сгрешило своята цел, заради която съществува и смъртта се проявява като крайно следствие от сбърканата свобода.

Истината за Троичния Бог на Църквата не е някаква частична религиозна истина , един повече или по-малко успешен отговор от толкова многото други отговори, дадени ма въпроса за Бога. Истината за Троичния Бог е истинския отговор на Църквата „за живота и смъртта”, той осветлява тайната на съществуването, той е откровение на възможността за истински живот, свободен от време и пропаст.

Следва "Свят"