събота, 13 април 2013 г.

Азбука на вярата (Свят I-ва част)




Автор: Христос Янарас
Превод от гръцки на сръбски: С. Јакшић
Превод от сръбски на български: Светльо Ангелов
N.B. Преводът на български език от сръбски се извършва със знанието и любезното разрешение на автора


Мистифициране на науката
За човека, който отрича или отхвърля метафизическите въпроси и който няма доверие в личния опит от Божието откровение, светът и материалната реалност често се превръщат в прибежище или оправдание за бягство от въпросите, отнасящи се до Бога. Той призовава на помощ твърденията на физиката, за да докаже чрез тях неоснователността и недостоверността на метафизичните становища. Прибягва до мерките на количеството, за да избегне мъчността на въпросите за качествеността, чиито предизвикателства утвърждава животът.
Познаването на физическата реалност изглежда, естествено, като обективно познание, подлежащо на непосредствено потвърждение и достъпно за всеки индивидуален ум. Данните от физическата природа са видими, осезаеми, могат да се измерват, могат да се определят чрез математически отношения и логически да се обясняват. Историческият опит, подчертано през последните два века, показва, че човешкият ум може да подчини физическата реалност, може да отгатне нейните тайни и да впрегне природните сили в служба на нуждите и желанията, да предложат в живота му удобство, благосъстояние и удоволствие.

Така в нашето съвремие се стигна до митологизация на ефективното знание, преди всичко на „науката”. Никой не може да отрече, че човек, с нейна помощ, изучава и безграничния космос, и мъничкия атом. С нейна помощ той е съкратил неимоверно разстоянията на повърхността на планетата ни, овладял е много болести и е удължил живота си. Човекът, следователно, леко може да се подведе и да повярва, че онова, което някога напразно се е опитвал да осъществи с помощта на молитва към Бога, днес реализира, благодарение на „науката”. А ако и да не е разрешил всички свои проблеми, напълно е сигурно, че с ритъма, в който настъпва научния напредък, много бързо ще ги разреши съвсем. Мечтателите, пищещи научни трудове за популярни издания, съхраняват у читателите си убеждението, че към всемощната „наука” могат да се отправят всички човешки проблеми и всички негови въпроси без отговор. С голяма сума пари в Америка днес можеш да си осигуриш окончателно избягване на смъртта, което, както се вярва, за определен брой години, ще осъществи „науката”, а дотогава замръзен можеш да изчакаш повторното си съживяване. Без съмнение новото безлично божество, митологизираната „наука”, днес е опиум за  затъпелите за метафизически въпроси маси.
Ако искаме да сме прецизни, впрочем, трябва да признаем, че е преоценено всемогъществото на науката и търсенето на основания на атеизма в областта на физиката, симптом, който е предизвикал въодушевление с появата си през миналия век. Днес този симптом се преживява не толкова в научните лаборатории, колкото в мечтите на лековерните, който комерсиални кръгове експлоатират, поддържайки за всемогъществото и чудотворните възможности на науката.
В нашия век наистина напредъкът на различните науки, които ни обкръжават, е настъпил, за да ни осветли тайната на света, да отговори на въпроси, които цели векове са нямали отговор, но и за да разкрие относителния характер на познанието ни, незначителната позитивност на нашите „позитивни” науки.
Не е тук мястото да анализираме подробно тази констатация. Ще припомним само новите научни заключения, появили се през нашия век, опитващи се да отрекат вътрешните усещания, за да дадат сигурност в знанието, което се осигурява от сетивата и логическите схеми. Нашата сигурност намира главен израз в Евклидовата геометрия и Нютоновата физика. Тия двете, впрочем, са се показали като науки с ограничени възможности и недостатъчни да обяснят космическата реалност, Все пак са полезни в обяснението на нашия ограничен, осезаем опит, ала не важат ни в простора на огромното, ни в тоя на най-малкото.
Алберт Айнщайн първи посочва релативността на нашето научно познание по отношение на истината за света. Двете теории на относителността (частна и обща) са показали, че научното изследване може да ни доведе само до относителни заключения, защото тези заключения всякога са комбинация между позицията и движението на разглеждащия. Същевременно принципът на неопределимостта на Вернен Хайзенберг е изключил възможността за крайно предвиждане (и чрез това всяка възможност за предопределение) в областта на микрофизиката и е свързал резултата на научното изследване не само с фактора изследовател, но и с фактора изследване, като всяко взаимоотношение на изследователя с онова, което изследва. Паралелно с това анализа на феномена топлинно облъчване, който е извършил Макс Планк и квантовата теория на Нилс Бор са показали, че поведението на светлината се определя от градежа и структурата на атома във взаимоотношение с начина, по-който и най-малкото количество енергия се представя пред изследователя. Най-малката „монада” материя или светлината, появявайки се понякога във вид на частици, понякога във вид на валове, представлява начин на пренасяне на енергията. А това означава, че енергията представлява самата ипостас на материята, че материята съдържа в себе си свойства и компоненти на светлината, а светлината представлява идеалната материя.
Логосното съдържание на материята   
Пред проблемът за това какво представлява материята се е изправяла философията в течение на цялата си история. Най-простото решение би било да заобиколим въпроса и да разглеждаме материята като нещо разбираемо само по себе си и винаги съществуващо или да кажем, че я е сътворил Бог и да не тълкуваме как от нематериалното се е появило материално, от нерушимото и безвременното – рушащото се и временно. И в двата случая, когато й припишем било самосъществуване, било сътворение от страна на Бога, материята остава необяснена. Трагични са следите от споровете между материалистите и идеалистите (заплащани понякога с много кръв), защото и едните, и другите са застъпвали твърдения, които са в еднаква степен формулирани произволно метафизически, с различни само имена. Ще кажем, преди да стигнем до тълкуванията на въпроса, които дава съвременната физика, че единственото становище, които тълкува състава на материята в цялостната история на философията, е даден от църковните Свети Отци. Св. Григорий Ниски и преп. Максим Изповедник са разглеждали материята като изражение на енергията, виждали са състава й като съдействие (синергия) и единство на „логосното качество”. В своята цялостност и във всичките си аспекти светът е дестващ логос (слово), личностна Божествена творческа енергия. В съгласие с разказа от кн. Битие Бог всичко е сътворил само със Своето слово: „Каза и стана”. Божественият Логос не преминава, а бива ипостазиран в действителен факт: „превръщайки се наистина в природа”. Както и човешкият логос (слово) на поета представлява нова реалност извън него – стихотворението – но е същевременно и резултат, и проявление на неговия логос, така и Божият Логос действа динамично „в ипостазиране и образуване на творенията”.
Да се задържим при това сравнение – песента на поета – е съдействие и единство на думите. За да съществува песента, не е достатъчно само събирането на думите, необходимо е съдействието им, „обличането” им, тяхната обща композиция и съгласуваност. Това съдействие на словата, което създава стиха, е нова реалност, по-друга „същност”, извираща от „същността” на поета и все пак, винаги показва логоса на неговата лична особеност, но и е заедно с това става инициатор на нови реализации на живот. Стихът е слово (логос), който действа и който динамично се осъществява вътре във времето, всяко препрочитане на стиха носи нов опит и нови преживявания, по0друго логическо отношение, извор на нови творчески предизвикателства.
Нищо от това, което създава едно телесно тяло не е телесно, както казва св. Григорий Ниски, нито цветът, нито тежестта, нито плътността, нито пропорцията, нито смисловите измерения, ни сухотата или влажността, хладкостта или топлотата – това са вече логоси, които съдействайки си и встъпвайки в единство, се превръщат в материя. Ще повторим констатацията на св. Григорий на езика на съвременната физика, ползвайки само по-друга терминология, ще вземем предвид фреквенцията на валовете, електромагнитните полета и топлинното облъчване, взаимното измерване на зарядите при измерването на енергиите-логоси и ето, отново – предопределена материя като динамичен факт. Начинът да изразим това, което материята е, днес е математиката като свеждане на свойствата до логически взаимоотношения, а качествените определения до аналогии (пропорции) на величините. Изследвайки състава на материята съвременната физика не описва някаква дадена същност, ами означава активните състояния, които се „появяват”, предизвикани от експериментирането. Вариациите на материята се преплитат в различаването на категориите атоми, а атомите варират в зависимост от комбинациите негативна или позитивна електризация, а всичко това е просто проявление на фактора енергия.
Било говорейки с езика на Светите Отци, било с този на съвременната физика, реалността на материята е динамичен факт, достъпен за човека като логосна възможност. Човешкият логос среща в природата един друг логос; познанието на природата е само една аналогия или още по-точно, диа-логия (диалог). А логосът е характеристика на личността, т.е. проява на първоначалните възможности на битието, преди каквито и да било други възможности за ипостасно осъществяване. Тое онова първоначално и неописуемо, личното самосъзнание, особеност и свобода в своите проявления и творчески израз.
Вътре в границите на света личностният човек среща Личностния Бог. Среща Го не лице в Лице, ами скрит, тъй както среща и поета в думите на стиха или художника в логоса на боите.. Той е Бог, който е казал, че „от тъмнината ще изгрее светлина”, но за да бъде истински познат в своята лична особеност, не са достатъчни удивителните заключения на съвременната физика. Само в „нашите сърца” може да възсияе „просветено знание за славата Божия”, при това само в лицето на Исус Христос (II Коринтяни 4:6). Името е единственото възможно проявление на личността, а Името на нашия Бог – „което е над всяко друго име” – е подарено в историческата Личност на Христос, славната проява на Бога Отца (Филипяни 2:9-11).
„Бог, който нареди от тъмнината да изгрее светлина, Той възсия в сърцата ни, за да ни просветли в славата Божия в лижето на Исус Христос”. Бог ни разкрива Бога – открива Сам Себе Си с просветляващо познание, което не е понятие, ами е име-личност, а това име е Исус Христос – проявление на славата на Бога. Просветлението на това знание е в нашите „сърца”, в дълбините на личностната ни идентичност, там, където никой от нас не се представя чрез своето образование, нито чрез характера си, нито с унаследените особености, нито с психологическия си профил или социалната маска, ами с идентичността на името. Исус разкрива личната ипостас на Бога, а това разкритие-откровение  е, преди всичко, факт на отношенията на осиновление, извикването „в битие от небитие”.
Бог, разкрит в сърцата ни, е Онзи, Който е казал да изгрее светлина от тъмнината, от небитието да се появи битие, той е първата и идеална материя. Неговата творческа заповед се превръща в материя, сътворена (тварна) енергия, носител на неговия логос – този Логос, Който в нашите сърца внася просветеното знание за Неговата Личност. Тази първа творческа заповед „Да бъде светлина” съдържа в себе си всяка възможност за истинско осъществяване на битието, възможност за съществуване на света и на всекиго от нас като черупка.. Но тая заповед, която в себе си включва смисъла на света и неговото времево начало, ако и да е отдалечена от нас на милиони години, срещаме в дълбинния смисъл на личностната си идентичност, защото там се разкрива личностния Носител на тази Заповед, Бог Исус, Логосът.
Истината за света е неотделима от Богопознанието за Църквата. То пък е неотделимо от Христовата личност, а Христовата личност е неделима от заповедта на Логоса в началото на времената и в дълбините на нашето сърце, неделима от просветлението на познанието ни, което ни въздига в живот, в осиновление от Божия страна.
Природните енергии
Разговаряйки на предходните страници за Бога и за начина, по който можем да представим неговото съществуване, разделихме реалността, която представя думата същност (или природа) от реалността, която представя думата личност (ипостас). Разговаряйки сега за света, ще ползваме думата енергия, за да изразим една трета реалност, която се различава и от същност, и от ипостас и еднакво участва, колкото и първите две, във формирането на битието, но същевременно ги споява.
Наистина църковното богословие тълкува реалността на съществуването, появата и проявите на битието, изхождайки от две основни разлики – различаваме същина (природа) от личност (ипостас), а енергията и от природата, и от ипостаста. До тези три категории – природа, ипостас и енергия – богословието свежда начина на на съществуване на Бога, света и човека.
Но какво в действителност определяме чрез думата енергия? Определяме възможността на природата да изяви своята ипостас  и съществуването си, да го направи познаваемо и причастно. Това определение ще стане по-ясно, ако отново употребим пример от нашия непосредствен опит, като поговорим за енергиите на нашата човешка природа или същност.
Всеки човек обладава ум, разум, воля, желания, мечти, всеки човек произвежда, обича, страда. Всички тези способности, а и множество други, подобни на тях, са общи за всички хора, затова именно и казваме, че те спадат към човешката природа или същност, в смисъл, че това са природни способности или енергии, които правят човека различен от всяко друго битие.
Ако и, впрочем, тези природни енергии да са общи за всичко хора, те се проявяват при всеки човек на уникален, безподобен и неповторим начин. Всички хора имат ум, воля, желания, мечти и т.н., но всеки отделен човек умува, желае и мечтае по абсолютно различен начин. Затова и можем да кажем, че природните енергии не само правят човека различан от всяко друго битие, но и се проявяват по начин, който прави един човек различен от всички останали хора. Природните енергии са начин, по който се открива и проявява особеността на всяка човешка ипостас, на всяка човешка личност.
Не съществува друг начин да опознаем индивидуалната самобитност на човека, освен чрез проявите на природните енергии. Природните енергии ни позволяват да опознаем особеностите на личността, участвайки в начина или в маниера на проявите му, начинът и маниерът различават Ивановите от Драгановите думи, любовта на баща ни от нежните грижи на майка ни, тази разлика не може да бъде определена обективно, а само с помощта на условни изрази и аналогични картини. За да осъзнаем разликата, трябва да участваме, да имаме опит от съучастието в думите или любовта на друга личност. На предходните страници говорихме за това, че е необходимо да установим някакво отношение с него, за да можем да опознаем някого. Сега добавяме и това понятиевзаимоотношението не означава просто среща, виждане или разглеждане, ами означава съучастие, причастие в енергиите, които разкриват особеностите на личността – във физиогномичния израз, в думите, в изразите на любов и т.н.
Преп. Максим Изповедник едно изключително важна забележка по тази тема. Той констатира, по отношение на природата, съществуват два вида енергии – хомогенни (еднородни), както ги назовава и хетерогенни (разнородни) енергии. Съществуват, значи, енергии, които се проявяват по еднороден начин (от същия род, същия характер, същото качество) с природата на онова, което действа и съществуват енергии, които извират от същности от различен род от тоя на природата на онова, което действа. Човешкият глас например, артикулираното изражение е словесна енергия, която е „еднородна” по отношение на човешката природа. Възможно е, впрочем, да съществува и проява на словесна енергия със същност, която в хетерогенно взаимоотношение с човешката природа – възможността думите да образуват друга същност, както е у писмото, цвета, мрамора, музиката.
Така разбираме и как е възможно да познаваме някоя личност и непосредствено, и опосредено – непосредствено я познаваме, когато я срещаме, слушаме думите й, гледаме израза на лицето й, нейния поглед, нейния смях, когато я обичаме и когато тя ни обича, а опосредено, когато четем това, което тя е написала, слушаме композираната от нея музика или нарисуваните от нея картини.
И в двата случая познанието е несравнимо по-пълно от всички наши „обективни” информации, които имаме за някоя личност. Можем да съберем всички съществуващи данни за живота на Ван Гог например и да прочетем всички съществуващи биографии, писани за него. Но личността на Ван Гог, уникалността и, безподобността и неповторимостта на неговото битие ще опознаем само, когато видим творбите му. В тях срещаме логос, който е само негов и който го отличава, от който и да било друг художник. Видим ли веднъж картина на Ван Гог и след това попаднем на още една, веднага казваме и без да видим името на автора: това е Ван Гог. Веднага различаваме особеността на неговия логос, уникалността на неговия творчески изказ.
Във всеки случай това е познанство с личността на Ван Гог, чрез изследване на творчеството му и ако да е несравнимо по-пълноценно от биографичните данни за неговата личност, не престава да е опосредено познание. Непосредственото познаване би настъпило, когато бихме срещнали самия Ван Гог, когато бихме разговаряли и живели с него, когато бихме го обичали, а и той обичал нас. Тук, впрочем, бихме желали да внушим мисълта, че е възможно да опознаем някоя личност и проявите на нейния логос (нейните екзистенциални особености) чрез същности, които са разнородни по отношение на самата нейна същност. Ван Гог, в същината си, е човек, докато неговата картина, в своята си същност, е платно с бои по него. И все пак боите на платното стават логос, който открива „тайната” на личността в смисъла на уникалността и безподобието на битието на Ван Гог. Неговата творческа енергия, тоест художническото му творчество прави възможно нашето участие-причастие в познаването на личността му.
И още една констатация във връзка със същия пример – всички онези, които се намират пред някоя от картините на Ван Гог, разпознават уникалността на неговия логос, участват в този логос по начин, който е, за всекиго поотделно, единствен, безподобен и неповторим, а това лично съучастие на всеки отделен, а не е „част” от логоса, която е показател за особеностите на Ван Гог на толкова части, колкото са онези, които чрез картината му участват в него. Произнасян по личен начин, логосът остава еднообразен и неразделим, но същевременно „всеки му по единствен начин причастен”.
Картината (както и стихът, склуптурата, музиката, човешкият глас) представлява енергия на нечий човешки логос, като възможност за познаване на неговите лични особености – всички, който съзерцаваме едни и съща картина, участваме в същата особеност на същия човек.
Разглеждане на природата (творението)
Сега вече, вероятно, напълно разбираме какво Църквата в действителност желае да каже с това, което поучава, че светът е резултат от Божествените енергии, като откровение на творческия логос Божий (Личността на Бога Логос) от същности, които са разнородни със същността Божия. Материалната реалност на света и несетивната форма на същината, която образува тази реалност са резултат от свободните лично- творчески Божествени енергии. Светът е същностно (според същината си) различен от Бога, но е заедно с това и логос на разкритата лична особеност на Бога.
Светите Отци наричат природните, естествени теории (разглежданията на природата) изучаване на Божествения логос вътре в природата, в смисъл на на откриването на неговата лична особеност във всички аспекти на добротата, красотата и мъдростта на света. Самата материя на света е динамично действащ участник, енергия, което е „разнородна” по отношение на Божията природа , тварната енергия на несътворения (нетварен) Бог. Различаваме тварната енергия Божия, която е творчески компонент на света, от Неговите нетварни енергии, които са „разнородни” спрямо съзтворения свят, „еднородни” с Бога – тази енергия наричаме с общото име благодат Божия или благодатни дарове на живота, дадени на човека.
Изучавайки реалността на света, като особености на логосите на сътворените Божествени енергии, които съставят и образуват Вселената, по опосреден начин опознаваме Личността Божия. Непосредствено познаваме Бога като Личност, чрез Неговите нетварни енергии, в който Той „цялостно участва” и като „единствен е на всички причастен”, оставайки цялостен и неделим, предлагайки на всеки, който участва всичко, което и Сам „по природа” има, освен „същностната идентичност” и именувайки човека, по думите на Евангелието, „участник в Божествената природа” (II Петрово 1:4).

Следва: Свят - II-ра част („Посредник”-„микрокосмос”; „Аскетическото поучение”; „Употребата на света”)

Няма коментари:

Публикуване на коментар