Проповед за Осмата
Неделя подир Петдесятница
на свещ. Добромир Георгиев
автор Светльо Ангелов
“И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и
изцели болните им. А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха:
тук мястото е пусто, и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по
селата и си купят храна. Но Иисус им рече: няма нужда да отиват; дайте им вие да
ядат. А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби. Той рече: донесете Ми ги тука. И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте
хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде
хлябовете на учениците, а учениците - на народа. И ядоха всички и се
наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша; а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен
жени и деца. И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да
минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа.” (Матей 14:14-22)
Възлюбени в Господа, братя и сестри и в днешното Свето Евангелие, което
Христовата Църква е отредила да четем по време на неделната Света Литургия в
осмата неделя подир големия християнски празник Петдесятница, отново виждаме
Нашия Господ не просто като Чудотворец, Който владее смърт и живот, Който „с
една дума” буквално е могъщ да прогонва зли духове, обладавали човеците по
Негово време и да изцелява болести, неподвластни на лечение от тогавашната (а
много от тях и на сегашната) медицина, но и като Милостив.
„И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и
изцели болните им”, с тези думи започва евангелистът своя разказ. Четейки
разказите и на св. ев. Матей, пък и на останалите евангелски повествуватели,
мнозинството, от които очевидци и съучастници в Христовия земен път, от
излизането на публична проповед и служение до смъртта на Кръста и Възкресението
Му, ние ще видим много пъти как Спасителят забранява не само на нечистите
духове, който прогонва от обсебените от тях хора, да Го „изповдват” като Син Божий,
но и на онези, които изцелява от неизлечими болести запрещава да разказват за
чудесните изцеления. На едного от излекуваните от проказа десетима души
например, единствен върнал се да Му благодари, макар да го посочва за пример на
благодарност, нарежда само да се представи пред юдейските свещеници като
излекуван, както заповядва и Моисеевият Закон в такива случаи, но не и да
разказва за това кой и как го е изцелил.
Ако
искаме да разберем защо Христос така постъпва, трябва да вземем наум няколко
неща… За времето на земния живот на Спасителя в Палестина, Неговата родина, са обикаляли
много фалшиви Божии пророци, претендиращи те да са „месии”, някои, от които са
се пишели „изцелители чрез вяра” и такива, които са твърдели, че могат да
прогонват зли духове. За едни такива разказва Лука в Деянията на Светите
Апостоли, „синовете на първосвещеникът Скева”, които, чувайки, че апостолите
прогонват зли духове, призовавайки „Името на Иисус”, опитали да правят като
тях, но, разбира се, с користни подбуди. За мнозинството подобни „чудотворци”
това бил вид религиозен бизнес, те взимали за услугите си пари. Тази морална
язва, уви, не е чужда за мнозина сред нас и днес. Ако се замислим за това колко
пъти ние сами, като презвитери, сме организирали молитвени последования с
екзорсцистки, т. нар. „Светикиприянови и Светивасилиеви молитви” в поверените
ни храмове, без да се замисляме дали, вместо тях, за участниците не е
по-подходящо просто пастирско духовно обгрижване или психиатрична помощ, вместо
екзорсцизъм и правим това понякога, за да съберем по някакъв повод хора в храма
си, а някой път и заради таксата, която те заплащат, ще видим, че не се
различаваме много от тези, които сега, четейки Новия Завет, осъждаме…
В
Деянията на Светите Апостоли пак Лука ни разказва и за една слугиня на богати
господари в един от градовете, през които Павел и Варнава минавали,
благовествайки, която слугиня имала „пророческа дарба”. Тази нейна пророческа
уж дарба господарите й използвали, за да трупат чрез нея пари от съгражданите
си – нейни постоянни клиенти. Когато „пророчицата” тръгнала по петите на Павел
и Варнава, възвестявайки, че „Тези човеци са служители на Живия Бог”, те
отказали да се възползват от „рекламата” й, но Павел се извърнал и с една дума
прогонил от нея обладалия я нечист дух, преструващ се на пророчески Божий дух.
По съвсем същия начин бесът, когото „синовете на Скева” се опитвали да изгонят
с „Иисусовото име”, казвайки: „Излез от човека в името на Иисус, Когото Павел
проповядва” сам се подиграл с тях – „Иисус признавам и Павел зная. Но вие кои
сте?” и обладаният човек се нахвърлил отгоре им.
В
Евангелието Иисус категорично се противопоставя на такъв евтин начин за
въздействие върху хората, чрез употреба с подобна цел на чудесата, които е
вършил, колко повече на изкушението за мнозина да трупат материални облаги
благодарение на тях. На апостолите си Сам казва: „Даром сте получили, даром
давайте”.
Втората
причина за такова поведение на Спасителя е изразена в думите Му „От човеци
слава не приемам”. Христос не желае да бъде търсен, признаван и възхваляван от
човеците, заради чудесата, които сред тях прави. Защото стане ли човек зависим
от човешко одобрение, съвсем скоро става и роб на човешките очаквания и
претенции спрямо него. За Христос от съществено значение е преди всичко
отношението Му с Бог-Отец, пред Неговата воля покорява Своята, Неговото одобрение
търси, само пред усещането на Кръста, че Отец Го е изоставил, Христос истински
страда. Христос има живота Си в Отец, точно както и за християните св. ап.
Павел пише, че „животът им е скрит с Христа у Бога”. Божият Син непрестанно
подчертава, че върши „не Своята воля, а волята на Своя Небесен Отец”, върши „не
Своите дела, а делата на Отца”, говори „не Своите думи, а думите на Бог-Отец”. Съвсем
същото прави и Светия Дух сетне, спрямо Христос: „Не говори от Себе Си, а само
припомня и известява какво Христос е говорил и правил”. В това взаимно смирение,
отдаване слава на другия, считане другия „по-горен от себе си” се изразява
начина на взаимоотношения като основен принцип в живота на Бог като Света
Троица от свободни, но и отдадени Един Другиму Личности…
Тръгвайки
към Витиния, за да възкреси починалия Си приятел Лазар, Христос казва на
апостолите, че болестта на Лазар е с цел да се „разкрие Божията слава и сила”,
но Сам Той възкресява Лазар, за чиято смърт и плаче, защото обича Лазар, а не,
за да се сдобие с популярност пред свидетелите на Лазаровото възкресение… И тук
е третата причина за Христовото нежелание да бъде популярен чрез чудесата Си.
Чудесата Христови са дела на милост, дела на любов, а за истинската любов ние
знаем от ап. Павел, че „нито търси своето, нито се гордее и превъзнася”,
истинската любов е безкористна, тя се раздава докрай, без да се тревожи, че ще
обеднее, защото, ако извира от Бога, тя е безпределна и неизтощима.
И ако
се обърнем към празника, който Светата Църква днес чества, който тя днеска
слави – Успението на Свети Иван Рилски Чудотворец, ние ще видим в житието на
великия български светия същото. Той не само отказва да приеме почестите и
подаръците от българския св. цар Петър (макар да приема да разговаря със самия
него), но и гробът му на Свети Иван е открит като чудотворен, пак според едно
от житията, не по друг начин, ами от ранените при лов елени, който ходили да се
лекуват при него в гората, където и тайно, и скромно е бил погребан след
успението си.
Затова
Христос, според днешното Свето Евангелие, изцелява болните, затова и нахранва
огладнелите си слушатели… Той се „смилява за тях”, Той слиза до тях, а не
превъзнася Себе Си. Светите Отци обаче казват, че свещените текстове на
Църквата имат „няколко пласта смисъл”. Ако и описаната случка от Евангелиста
тук да е свидетелство за Божията неизтощима и безусловна любов, ние, в този
разказ, виждаме и един съвсем реален „предобраз” на Господнята Трапеза, на
Евхаристията, която Христос ще установи години по-късно, на Велики Четвъртък
като Тайнство.
Общението
с Христос не приключва с чутата проповед, след като им е говорил, Христос не ги
разпраща по домовете им, за да ядат те там. Общението с Христос продължава на
обща трапеза. И на тази благословена трапеза именно се случва чудото, великото
чудо на нашето истинско преображение – ние от гладни ставаме сити истински,
апостолите от нямащи се превръщат в нахранващи всички. Тук могат много да се
поучат тия от нас, които са свикнали да слушат само проповеди или да влизат в
храма само, за да удовлетворят свои лични, индивидуални молитвени и религиозни
потребности.
Общението,
в своята цел и кулминация, е на Трапезата Господня, там и Христос бива
разпознат като Син Божий, като истински Чудотворец, а не в слушането на
поучителни слова просто, колкото и мъдри, красиви и полезни да са те. По тая
причина в един от каноните си Светата Църква забранява, укорява поведението на
онези, които не се причастяват, но, както казва канонът „престояват само до
края на проповедта” и си тръгват, без да са се причастили, без да са участвали
в Христовата Трапеза.
Защото Христос търси не слушатели и последователи просто,
както мнозинството човешки „духовни учители и наставници”, а участници,
съучастници с Него в живота Му, който по благодатта Божия става и наш живот, та
да кажем, заедно с ап. Павел: „Сега вече не аз живея, но Христос живее в мен”.
Христос
е Този, който с явяването Си е събрал народа, за да го слуша, както и днес
Христос като Личност чрез Духа Светаго ни свиква „в Църква за Литургия”,
Христос изпраща апостолите Си да нахранят народа с умножените по чуден начин
хлябове и риби, както днес чрез епископите храни нас с преобразените в Свои
Тяло и Кръв вино и хлябове в Евхаристията, накрая и Сам Христос разпуска
народа, според евангелския текст, както и нас в отпуста „С мир да излезем” в
края на Светата Литургия.
* * *
А текстът от Апостолското Послание, който Светата Църква е предвидила да
се чете днес, гласи:
“А плодът на духа
е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост,
въздържание. Против такива няма закон. Ония пък, които са Христови, разпнали са
плътта си със страстите и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да
постъпваме. Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму
да си не завиждаме. Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие
духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да
бъдете изкушени. Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона
Христов.” (Галатяни
5:22- 25; 6:1, 2)
С тези думи Апостолът
ни учи, че всичко това, за което по-рано си говорихме относно евангелския текст
– събирането, слушането на Христос, участието на Трапезата Му като съучастие,
причастие в живота Му и така изпълнение на Христовия Закон е възможно само в
църква, при това в църква не като храм или институция, а като живо Тяло
Христово, съставено от живи хора, който общуват в Христовата любов. И ако се
обърнем отново към Свети Иван Рилски, събитие от чийто живот днес славим и честваме
– успението на Рилския Чудотворец и се зачетем в Завета на Светия Иван, ще
видим, че това е същината на българската святост, че тя, според нашия велик български
светител и отец е именно святост в Христос-Господ, в общението с Него и нашето
в Него, а не, както ни изкушават да вярваме разни днешни националистически или
социални идеологии и утопии - в някакви абстрактни културни и исторически,
сантиментални ценности
“И както ви събра в едно благодатта
на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено,
като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние, което Бог е
подготвил за онези, които Го залюбиха. Общежителното пребиваване в много неща е
по-полезно за иноците, отколкото уединеното. Защото уединеното не подхожда на
мнозина, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели.
Общият пък живот изобщо е полезен за всички, както и отческите книги достатъчно
ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: "Ето, колко е добро или колко е красиво
да живеят братята заедно." Към
това припява и един духодвижен църковен песнописец така: "Защото
в това Господ обеща вечен живот." Но
и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със своите пречисти
устни: "Гдето са двама или трима събрани в мое име, там съм и Аз всред
тях." А нашите
богоносни отци казват за самопребивателния живот: "Горко
на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне."
(из „Заветът на Свети Иван
Рилски”)
Няма коментари:
Публикуване на коментар