автор Светльо Ангелов
Посланието на св. ап. Павел до Римляните е едно от няколкото негови послания, към които нямат възражение библейските учени и критиците на библейския текст, относно неговото авторство(1). Твърди се, че е писано около 57 г. сл. Хр. и че е писано в Коринт, почти непосредствено преди последното и кобно посещение на ап. Павел в Рим, за да пострада мъченически, осъден на смърт чрез обезглавяване от император Нерон, затова и има характера на тестамент, на Павлов завет(2).
От Павловото Послание до Римляните ще научим много повече, ако оставим „текста да ни говори”, вместо ние да се опитваме да „говорим на текста”. И така, това което първо се набива в очите на неизхитрения от претенции за историческо познаване за време и религиозни общности, за които сериозни историографски данни не съществуват, е въпросът: Как така ап. Павел пише учително послание към град, в който според Преданието се е трудил и е бил първи епископ св. Петър? Не е ли това омаловажаване на авторитета на Петър на когото ап. Павел не само не се позовава, но и не го споменава ни в един ред от посланието си. Едва ли този, който Петър нарича в едно от Съборните Послания (приписвани на него) „нашия възлюбен брат Павел”, би бил толкова неучитив, би се отнесъл с такова пренебрежение към него. Не бива да забравяме, все пак, че Павел многократно адресира множество други от посланията си до конкретни хора, епископи и презвитери в църквите, до които пише, пък и до обикновени вярващи, Павел споменава изрично и поименно и тези, които са с него към момента на писането на писмата. В Посланието до Галатяните, макар да прави това в контекста на разказа за конфликт помежду им, Павел споменава Петър (Кифа) и Яков (брат Господен) сред апостолите, имащи безспорен авторитет… Но, ето, че в Посланието до Римляните няма и думичка за Петър, съапостола и същевременно, според Преданието, пръв водач на християните в Рим.
Тука ние можем да избързаме и да се съгласим с мнението на неколцина, твърдящи на подобни основания, че „епископстването на Петър в Рим” е римокатолически мит, че то въобще не е било. Така ще бъдем длъжни да отречем и благочестивото предание, преразказавано от Хенрих Сенкевич в книгата му „Куо вадис?” за драматичното мъченичество на Петър в Рим, което той първоначално се опитва да избегне и за разпъването му на кръст „с главата надолу” по негово собствено желание, защото „не е достоен да умре като своя Господ”. Но ако и с подобна благочестива легенда да можем да се разделим, защото липсата й няма как съществено да ощети увереността ни в автентичността на християнството, то с позоваванията на Светите Отци по време на Вселенските Събори на папските пратеници като на „пратеници на Петър”, на Петровия наследник като православен епископ на град Рим, ще ни е по-трудно. И не от религиозни скрупули, каквито рядко имаме, ами защото участниците в Съборите не са били много далече от времето на тези събития, така че, наричайки папата фигуративно Петър, са знаели какво казват.
Отговорът на този мъчен въпрос (с неспоменаването на св. Петър в Посланието до Римляните от Павел ни като жив, ни като мъртъв) можем да намерим херменевтически. И това е най-надеждния подход, когато мислим за събития и процеси във време, за което разполагаме с информация почти само и единствено от новозаветните писания.
Според Римляни 1:10 Павел, до времето на написването на Посланието си, не е посещавал вярващите в Рим, нещо повече в ст. 13-и на същата глава той заявява, че желае да ги посети, но среща „различни пречки”, без да уточнява от какво естество. Основателят на църквата и пръв неин епископ в Рим не е т.е Павел. Според Преданието това е ап. Петър. Бързаме да кажем, че с този пример отново виждаме безсмислието на едно клише, според което ап. Петър имал безспорна духовна власт като апостол Христов сред юдеите, докато Павел сред езичниците, така се били разбрали, според самия Павел, както е записал в Посланието до Галатяните – „Петър да проповядва сред обрязаните, Павел сред необрязаните”. Може би, тази уговорка да се дължи на конфликтите между Павел и Яков, на опита на Петър да посредничи между релативизиращия юдейските обичаи сред християните Павел и последователния в тях Яков, може уговорката да е форма на временен компромис… Може би, това са вече гадания… Но тъй или иначе уговорката „за Рим” е неприложима, там църквата е смесена – има и приели Христос за Месия евреи, има и покръстени езичници, както ще видим по-нататъка, четейки посланието, това и следващите от него проблеми в църковния живот, ще даде отражение на тематиката му. В светлината на последното ще си обясним и множество мъчни за обяснение иначе места, като това за „предопределението” и „вечното избраничество на Израил”, за „яденето или неяденето на определени храни”, за „почитането или пренебрегване религиозното значение на определени дни”.
Апостол Павел не се поставя като ничий подгласник в йерархията на апостолската духовна власт, защото нито апостолското приемство, нито начина на духовно ръководство в Древната Църква следва логиката на феодалната власт и разпределение на „зони на владеене”. Затова и започвайки посланието си Павел се позовава на апостолския авторитет като на нещо, което сред вярващите в Рим апостолите имат заедно – „…чрез Когото (Исус Христос) получихме благодат и апостолство, за да покоряваме на вярата всички народи” (Римляни 1:5), в това е в съгласие с думите на Самия Христос, дал на апостолите тази власт като общност, заедно – Матей 28:16-20. Този съборен принцип в упражняването на апостолското служение Павел и сам следва в мисионерските си пътувания, не само пътува заедно с Варнава, с Йоан-Марко, но и сетне посланията си отправя като колективно, общо дело, подписвайки ги от името на неколцина свои съратници много често. Напускайки Ефес пък, Павел оставя учителната власт в ръцете на епископския (старейшински) събор, а не на някого конкретно и еднолично… Ще видим по-късно, че този принцип на взаимното зачитане, непървенствуване и служене един другиму и заедно на останалите вярващи, принципа на съборността, именно Павел съветва самите вярващи в Рим да прилагат във взаимоотношенията си, за да преодоляват възникващите помежду им проблеми. Принцип, който те виждат първо във взаимоотношенията и служението на апостолите.
На този принцип ни учи, със средствата на учителната живопис и православната иконография, според правилата, на която апостолите Павел и Петър се изобразяват винаги заедно в любовна прегръдка, а понякога и държащи заедно в ръцете си Църквата в образа на храм. Преди време аз лично смятах, че това е „замазване” на споменатия в Библията конфликт между двамата. Не, този иконографски сюжет има по-дълбок смисъл от това, чрез него ни е нарисуван принципа на съборността в Православната Църква и естеството на апостолското служение, респективно и на апостолското приемство – унаследяването на служението. Не само на апостолите заедно Христос дава учителната власт „сред народите”, ами и изпращайки седемдесетте си ученици на мисия и проповед, случай, споменат в Евангелието на Лука, ги изпраща „по двойки”. Не е случайно и че именно Лука, близък съратник, понякога спътник и първи биограф на ап. Павел споменава този случай. На него му е направил впечатление, когато е слушал разказите на очевидците на евангелските събития (според Преданието най-вече тези на Богородица), защото за първи път го е видял практически приложен в мисионерската работа именно на Блажения Павел… Общо дело е мисията и проповедта, общо дело е служението и градежа на Църквата, общо дело е Светата Литургия, общо дело е евхаристийното сътрапезничество и всичко това е отражение на нашето славно „сядане заедно” един ден на Сватбената Трапеза на Агнеца Христос-Господ след Славното Негово завръщане…
-----------------------
(1) Не е
така с Посланието до Евреите, което мнозина приписват на Аполос или на Варнава,
с тези до Тимотей, които тия датират даже като псевдографи от края на II-в.
Основанието, на което тези „учени” правят това (поставям думата учени в
кавички, защото ме дразни сигурността, с която го правят) са недостатъчно
сериозни. Те посочват като аргумент например, че Послание до Евреите е
изключително добре структурирано, че в запазените преписи цитатите от Стария
Завет не са свободен превод в интерпретация директно от масоретския текст, както у другите Павлови послания,
а са изрядно приведени от текста на Септуагинтата, че споменатата структура
епископ-презвитери в посланията до Тимотей става популярна и напълно утвърдена чак в края на II в. сл.
Хр. И затова нямало как да е застъпена в павлово послание от средата на I в. Ще
подчертаем, че запазената християнска църковна книжнина от апостолско време,
пък и от времето на Апостолските мъже, не е достатъчно голяма, за да можем
възоснова на нея да определяме какви идеи и възгледи кога са се появили и
станали популярни. Учителните трактати и пастирските послания на апостолите и
техните преки ученици са насочени към малки групички от вярващи в различните градове
на Империята, които често не надхвърлят двадесетина-тридесет души, те се пазят
и преписват от тези именно двадесетина-тридесет дущи, много е далече времето до
трактатите, проповедите и историческите трудове на Евсевий от Кесария, писани и
четени в императорския двор. Апостолските послания и трудовете на Апостолските
ученици не са „картина на времето си”, защото те нямат претенция да засягат
въпроси, по-големи от религиозните проблеми на конкретната малка общност
християни, към която са и отправени, които друга книжнина от тяхно време не третира.
(2) И тук
не ще пропуснем да кажем, че датировката (около 57 г. сл. Хр.) отново се дължи
на опитите на някой богослов с литературни претенции да характеризира текста
като „тестаментален”. Чел съм множество пъти както Послание до Римляните, така
и това до Галатяните и никаква сериозна разлика в стилово и тематично отношение
между двете не виждам, така че едното да се определя като „тестаментално” за
разлика от другото.
Следва
Следва
Няма коментари:
Публикуване на коментар