Семейството в библейска и църковна перспектива

автор: Светослав Ангелов

      Модерните разбирания за естеството и целта на семейството варират от тоталното му отхвърляне като отживелица и форма на собственост и подчинение, както е според руските анархо-комунисти от началото на миналия век, до разглеждането му като форма на узаконено съжителство, от което следват определени права и задължения, свързани включително с финансови взаимоотношения, обща собственост, унаследяване, подялба на имоти и ресурси в случай на развод и пр. Разглеждано и преживявано по този начин, семейството не може да функционира без намесата и контрола на държавата – регулация на взаимоотношенията. домашното насилие, възпитанието и отглеждане на децата и т.н.

    В по-старото разбиране целта на брака е чадородието, което в патриархалната система на живот и мислене е свързано и със стопанството – колкото повече деца създадеш и отгледаш, с толкова повече работна сила се сдобиваш в своят занаят и работа. Затова с напредването на научно-техническия прогрес и навлизането на машините в нашата работа и живот, ние наблюдаваме и сериозно намаляване на човешката популация в обществата, където това се случва. Семействата създават масово от едно до максимум три деца, защото от повече те не се нуждаят.

    В старозаветното библейско разбиране обаче чадородието е нещо повече от продължаване на рода и името, както и от стопанските нужди и цели на семейството. Чадородието е сакрален акт. Затова и родилката например в един дълъг период от време след раждането на детето, не може да влиза в храма. Наречена е нечиста (Левит 12 гл.І. Това обаче е всъщност свещена „нечистота”. Тя, давайки живот с риск за своя собствен, се е уподобява на Бога Яхве, приближила се е твърде много до Него и подобно на разговарялия лице в лице с Бога св. цар и прор. Мойсей, който покрил лицето си като слязал сред народа подир срещата, защото сиянието, което излъчвал било опасно за останалите хора (Изход 34:35), така и далата живот жена е отделена от останалите хора за определено време след тоя Богоподобен акт.

    Това двуяко разбиране за детеродните функции на жената срещаме и у светите отци на Църквата. На намиращата се в месечен цикъл жена й е забранено и да се причастява, но й е забранено даже и да влиза в храма, както е още и в Стария Завет според Моисеевия Закон. Св. Григорий Велики обаче ще поясни, че тази „нечистота” не е свързана с греховност поради състоянието, защото, според думите му, „не може да се счита за греховно и нечисто нещо, което е свързано със създаването на живот”.

    В Новия Завет пък самия св. ап. Павел, който макар да защитава и проповядва превъзходствата на безбрачието и въздържанието (I Коринтяни 7 гл.), ще напише и че жената ще се „спаси чрез чадородието” (I Тимотей 2:15).

    Въобще в православния и библейски (както старозаветен, тъй и новозаветен) светоглед, семейните взаимоотношения (и тези между родители и деца, и тези между брачните партньори) се разглеждат като средство за взаимно спасение върху основата на единението между личностите по образа на Светата Троица, при което те стават неотделими, но заедно с това и ясно различими един от друг.

    Това добре се вижда в притчата на Христос в Евангелието за завръщането в бащиния дом на блудния син (Лука 15:11-32І. Бащата го пуска да си иде, като заедно с това му дава огромна част от имота и парите си.

    С това Христос ни показва, че истинската любов към детето ти не е свързана с това да разработиш и умножиш имота си, че личността трябва да се опази ненакърнима и свободна, дори да пожелае да тръгне по пътя на самоунищожението си. Но заедно с това и разединението е показано и като форма на духовна смърт, защото когато Блудният Син се завръща, бащата буквално казва на по-големия си син, че брат му е бил мъртъв, но сега е оживял отново.

    Този поглед върху целта и характера на семейните взаимоотношения е коренно различен от подхода на съвременния, постхристиянски човек към семейството. В него ние наблюдаваме или нездраво вкопчване в потомството (или партньора), обсебването му. стигащо до неговото обезличаване, разглеждано като твое продължение и шанс да се реабилитираш чрез него за собствените си житейски неудачи и неуспехи или отчуждаването от него след достигането му на професионална и социална зрялост. Масова практика на Запад е например при събирането между родители и деца, случващо се едва по няколко пъти годишно, всеки да носи на празничната трапеза точно определена и пресметната своя част от храната и напитките.

    Затова и виждаме, че ролята, която Библията вменява на децата в грижата за престарелите им родители, днес се изземва и подменя от държавата със социалните й институции, от НПО-та и благотворителни организации, защото този подход рано или късно довежда до разединение.

    Но според православното разбиране съюзът между мъжа и жената не е „докато смъртта ги раздели”, а е от битиен характер, предобразяващ и осъществяващ се във Вечност, без „смесване, но и неразделимо”, подобно на споделеното битие у Лицата на Светата Троица, но и подобно на съединението на двете природи – Божествената и човешката у Иисус Христос, което преп. Максим Изповедник ще нарече перихорезис -  взаимно проникване и съединяване, но без смесване и ще го сравни с термичната обработка на желязото, при което огън и метал проникват един в друг, но не се превръщат едно в друго или в нещо трето, в смес някаква, а остават огън и метал, макар че, според сравнението му, можеш в това тяхно ново състояние „да режеш с огън и да гориш с желязо”.

    Защитавайки богословски абсолютната, дадена от Бога лична човешка свобода, включително да погуби, ако реши, сам себе си, Пергамският митрополит Йоан Зизиулас ще изрази един много спорен, но изключително интересен теологумен (лично богословско мнение). Зизиулас ще каже, че Бог е решил (избрал) да не знае нищо предварително за избора на човека между добро и зло, между Бога и дявола, между Вечния Живот и вечната смърт. А Божието „предузнание”, за което св. ап. Павел пише в Посланието до Римляните, е всъщност лично познаване в интимня духовен смисъл на думата на онези, които са решили и избрали да станат съобразни на Иисус Христос, че Бог ги пред(определя) за тази цел. Това доброволно избрано Божие „незнание” ни най-малко не отмема от Божието всемогъщество. Защото Бог е в състояние да овладее всяка ситуация, без значение какъв ще е личния човешки избор и да наложи волята Си във всеки случай, Той не може да бъде „изненадан”..

    Такова разбиране, изхождащо от самия възглед за Бога и Неговата роля и намеса в нашия живот обезмисля и слага край на всеки нездрав подход в личностните ни взаимоотношения. свързан с тиранична доминация или взаимно обсебване било то от страна на родителите към децата и на децата към родителите, било то между брачните партньори.

    Съвсем противно на съвременните крайни идеологии и феминистични възгледи, че Библията (особено Старият Завет, но също така и Новият, визирайки някои части от Посланията на св. ап. Павел) разглежда съпружеските взаимоотношения в чисто ригористичен (законнически) и прагматичен план, обслужващ основно мъжката претенция за доминация, още в самото начало на Свещеното Писание ние виждаме, че те са описани с изключително дълбок и динамичен психологизъм.

    Според някои апокрифи и староеврейски предания Ева е втората жена на Адам. Първата е Лилит. Тази история в своя разказ за Адам и Ева св. цар и прор. Моисей я пропуска, но според много библейски анализатори можем да открием следи в текста, според които Моисей е познавал добре легендата в устните предания на евреите. При сътворението на Ева Адам ще каже „Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми”. А има ли друга преди това, която не е била „кост от костите и плът от плътта му”, ако разбира се Ева не е сравнена с тия думи не с някоя друга, ами с животните, сред които, според Моисей, Бог му е търсил първоначално партньор и другар?

      Запазени староеврейски предания и легенди разказват, че първо Бог сътворява Лилит за другарка на Адам. Но тя, за разлика от Ева, е създадена отделно и автономно от Адам, създадена е точно както Адам „от земната пръст чрез Божието жизнено дихание”. Лилит обаче се отчуждава от Адам, намразва го и го презира по неспоменати причини и бяга от него, напуска го. Адам страда неутешимо за нея или казано с понятията на съвременната психология – изпада в дълбока депресия. Тогава Бог изпраща двама свои Архангели да намерят Лилит и да я върнат обратно при Адам. Откриват я на брега на Мъртво море и се опитват да я убедят да се завърне при мъжа си. Тя обаче заявява категорично, че не иска и ако я принудят да го стори, ще убива всяко дете, което й се роди от Адам. Архангелите я оставят, а след това Бог създава за Адам Ева „от собственото му ребро по време на негов дълбок сън”. Адам не участва активно в създаването на Ева, той спи в това време, затова и не може да има претенция впоследствие, че я притежава, че може да я доминира, но същевременно знае, че е част от самия него и като такава именно я преживява, затова и след като разбира, че е нарушила Божията забрана да яде от плодовете на забраненото дърво и че ще я сполети смърт, решава да сподели с нея тази смърт. Адам т.е, съгрешава съзнателно с ясно разбиране за естеството на постъпката си и за последствията, последното се вижда в Посланията на св. ап. Павел, където той е написал, че не Адам, ами Ева е била излъгана от змията.

    Според други предания обаче тази змия всъщност е Лилит. Различни художници от времето на Европейския Ренесанс изобразяват изкушаването на Ева от същество с женски облик и змийска опашка, срещаме този сюжет и в различни анонимни картини и миниатюри и отпреди този период.

    С времето Лилит ще стане част като образ в староеврейската демонология – пустинен демон в женски облик, който унищожава деца и мъже. Ще срещнем образ от легендата в лицето на филистимлянаката Далила, унищожила еврейския юнак и съдия в Израил Самсон, а в ново време Владимир Набоков ще я постави в основата на романа си „Лолита”. В юдейския обред на бракосъчетанието още се пази традицията да се изписва върху семейното ложе на новобрачните изречението тип заклинание: „Да си отиде Лилит, а да остане Ева”.

    От тези две истории – апокрифната за Лилит и библейската за Ева ние обаче виждаме нещо изключително важно за Адам. Този мъж, според Библията, не е деспот от ориенталски или азиатски патриархален тип, той не е егоистичен консуматор в семейните си взаимоотношения или насилник. Крахът, раздялата, липсата на любов, заплахата над любимия човек той преживява изключително дълбоко и травматично, предпочита да умре, вместо да изгуби любимия и ако се върнем при споменатата в началото Притча за бащата и блудния син, раздялата, разединението той я разбира като смърт.

    Дотук ние разглеждахме семейството в сотериологичния му план и переспектива, в какъвто и св. ап. Павел ни го представя в Посланието си до Филипяните, където буквално нарича семейните взаимоотношения „велико тайнство” и ги съпоставя с тези между Христос и Църквата, при които спедоленото битие и самопожертователност „за другия” са в основата на общението и единението. Затова и в древния богослужебен чин на бракосъчетанието венчанието на двама души е част от Светата Литургия, като то завършва с общото им причастяване. Семейството т.е. така показва и отобразява самия характер на Църквата – взаимно отдаване и съединяване на двама „други” чрез Христос и в Името на Христос. Но заедно с това то е и начин на подвижничество, то е подвиг, сравним с мъченическия, затова и върху главите на венчаващите се свещеникът поставя мъченически венци. Последните в съвременната богослужебна традиции приличат на корони, но по своя произход те са именно венци, подобни на трънения венец, който екзекуторите и мъчители на Христос поставят на главата Му, когато Го въздигат на Кръста.

    Но всяко отстъпление или изопачаване на библейския православен и светоотечески мироглед и разбиране за целта и естеството на семейството довежда до отчуждение между членовете му и различни форми и видове на зависимост.

    Свръхпротектираното дете или брачен партньор (както така също и отхвърляния и унижавания) често избира да замести общението си с личностите около себе си с „вещество” или навици и привички, създаващи му илюзия за общение и единение. Тук ние нямаме предвид само употребата на психоактивни вещества, но и „преселването” във виртуалната „реалност”, развратът, идеолoгизацията в мисленето и светогледа, присъединяването към различни секти и нови религиозни култове и движения. В подобни случаи обаче семейната среда търси помощ от специализирани в областта специалисти и лечебни заведения, понеже не разбира (или отказва да приеме и разбере) собствената си роля в създадения проблем, както и начина той да бъде преодолян. Така зависимият член на семейството успява да превърне останалите му членове в съзависими. Манипулирани от него чрез чувство за вина или за неизпълнен дълг, близките му започват по един или друг начин са „съдействат” на зависимостта му, като неглижират асоциалните й прояви и последствия или индиректно я подкрепят финансово, смятайки, че така толерират не зависимостта, ами него лично. че го „спасяват” или поне се опитват да го спасят, докато същевременно несъзнателно поддържат и подкрепят решението му са собствено погубление.

    Като основа и начало на зависимостта, в Библейския разказ за сътворението, предназначението (и грехопадението на Човека) ние виждаме да стои неправилният поглед към материята. Подведена от змията, според библейската притча, Ева поглежда към дървото с неговите забранени от Бога за ядене плодове, като към източник и начин за достигане на битийно съвършенство. Но в тая приета от нея версия на създадената и предопределена от Бога реалност, вече не Бог и общението с Него, нито даже общението с Другия като личност и в диалог в лицето на Адам, ами бездушната и безлична материя става източник и начин за мечтаното от нея личностно осъществяване „по образ и подобие” на Бога, но в подобие, което се търси чрез средствата на бунта срещу Бога, но и без обсъждането и планирането му с другия. Това е форма не на взаимен растеж в синергия, а на еманципация, на отстраняването и на Бога (и на другия) в пътя към това  И ако Ева прави стъпката към зависимостта – подмяната на другите (и на Бога) с материята и веществото, можем да кажем, че впоследствие, уплашен да не изгуби Ева, Адам постъпва като съзависим – вместо да потърси здрави и стабилни начини да й помогне, да го кажем по църковному – вместо да се опита да иозмоли от Бога милост и благодатна помощ за нейното спасение, Адам решава да я последва в пътя на нейното самоунищожение, съучаствайки в грехопадението й.

    Една общност – било тя семейна или енорийска, може да помогне на зависимия свой член, да го „спаси” само, като върне в своята среда и постави самия него, стига той да иска това или поне да е склонен да го позволи отново в границите и в правилата на истинския начин на взаимоотнопения, при който свободата (и неговата, но и тази на всеки от останалите) е неоспоримо лично право, проявите на любов и солидарност са доброволни, а не изисквани (и получавани) чрез различни форми на манипулация, чрез физическо или психическо насилие, което зависимите са склонни да употребяват, за да принуждават останалите  да им съдействат и да ги толерират в образа им на зависим начин на живот и поведение. Защото почти винаги зависимостта е „семейно заболяване”. Нерядко зависимият има своя пример за „подражание” в лицето на друг член на семейството и твърде често той не само засилва в своята практика този пример, но и го „разширява” – започва да злоупотрябява и с други психоактивни субстанции, освен с тези, с които наблюдава да се злоупотребява в семейството. Но дори и да нямаме пример на зависимост от ПАВ в семейството, причина за подбуждане към зависимост могат да бъдат и други форми на зависимо поведение – разврат, насилие, хазарт, виртуална зависимост и пр.

    Но ако не може да се стигне до общо и съвместно терапевтиране и реабилитация на цялото семейство, поради нежелание на останалите членове на семейството да участват в нея активно, ролята на православната духовност, енорийската общост и пастирското ръководство е да научи лекувания от зависимост как да създаде собствено такова, но поставено на здрава основа и развиващото според описаните тук принципи..

    Според православния и светоотечески поглед и подход към проблема обаче, всичко това може да се осъществи (да се реабилитират и личността, и общността) чрез осъзнато участие и съпричастие в Богослужебния (литургичен живот на Църквата. При това на Църквата не като институция или среда, осигуряваща липсващи социални нужди и личен живот, а като Светотайнствено отображение (образ, икона) и съпричастие в лично и с начина на тяхното взаимно общение с Лицата на Светата Троица. Когато разсъждаваме и анализираме това общение, каквото ни е описано в Свещеното Писание и в наследството на църковните свети отци, ние никога не бива да изпускаме от вниманието си факта, че Членовете на Триединството се намират в предвечно и безконечно взаимно общение на пълна и безусловна любов, себеотдайност и взаимно доверие, но едновременно с това и остават различими ясно Един от Друг, без да се обсебват или обезличават взаимно,  но без това ни най-малко да накърбява Единоначалието на Отца, от Когото „Синът е роден, преди всички векове, като Бог от Бога, а Светият Дух е изпратен сред хората, изхождаш от Отца, но чрез Христос, в Христово Име, но е прославляем наравно с Отца и Сина” според Никео-Цариградския Символ на Вярата.

 

    Основен проблем в начина на мислене на зависимите по отношение на техните близки и средата, в която живеят е, че те или се опитват да унищожат авторитета в семейството (родителя), или да изземат функциите му в единоначалието, подменяйки го със себе си, а него манипулирайки, като го превръщат в своя функция, слуга. Пастирското отношение и духовно водителство, което трябва разбира се да е в съдействие и съгласие с цялата, приела желаещия се да се лекува зависим, за да не се превърне духовното обгрижване във форма на гуруизъм, цели да завърне зависимия към здравите основи на общениетом при което всеки се стреми да послужи с любов на другия, но без ни най-малко да позволи да бъдат накърнени или разрушени собствените му лични граници и така да се възсъздаде единство, основано на пълна любов и приемане, но да не се допусне и злоупотреба с другия, обсебване, поробване и личностно обезличаване.   Защото другостта (другарят) означава не просто приятел (човек, с когото ти е приятно, като приятно можем да разгледаме и съучастието в процеса и актовете на зависимостта), ами е нещо, което задължително трябва да зачетем и признаем у този, който се приближава към нас (и ние към него), превръщайки се (или завръщайки се отново) в наш ближен.