Библия и Общност

"И, улыбаясь, мне ломали крылья, / Мой хрип порой похожим был на вой, / И я немел от боли и бессилья, / И лишь шептал: "Спасибо, что живой". (Владимир Высоцкий, "Спасибо, что живой")

автор  Светослав Ангелов  

        Книгите на Стария Завет на Свешеното Писание са трудни, на моменти дори шокиращи за четене и осмисляне не само за хората неводещи църковен живот и несвикнали да боравят под никаква форма и повод със Свещеното Писание, но дори за църковните хора, имащи опит с четенето на свещени текстове и на духовна литература изобщо.

 

      Първите „катастрофират“ още в първата глава на кн. Битие. Как да „преглътнат“ твърдението, че Слънцето и Луната са сътворени само в рамките на едно денонощие, при това след като е сътворена Земята и даже след сътворяването на растителния свят, който, според критериите на строгия разум няма как да съществува изобщо без фотосинтеза, т.е. без слънчева светлина? Да приемем факта, че някак-си растенията са оцелели за двадесетина астрономически часа всеки по 60 минути, докато Бог сътвори Слънцето, но нали според мнозинството богослови от почти всяка християнска конфесия и деноминация, с изключние на някои протестантски и православни дори фундаменталисти, твърдят, че това не са буквални дни, ами са цели ери, еони. Е, как така, според този иносказателен прочит на древния текст, растенията са съществували без Слънчева светлина стотици и хиляди, даже милиони години? Ако приемем, че изричайки още в началото на Сътворението „Да бъде светлина“, преди да е сътворил още Бог Слънце и Луна, Той Сам е огрял творението си със своята нетварна светлина и го е огрявал до тяхното създаване, ще стигнем почти до Богохулство, приемайки негласно, че Нетварната Божия светлина, каквато е и тази на Планината Тавор, описана в Евангелието, служи и за фотосинтеза. Последното е меко казано профанизация на свещени реалии. Но дори да не му направи впечатление това на четящия с желание да се информира атеист, агностик или „посвоему вярващ“ човек, няколко глави по-късно ще се сблъска с друг „библейски факт“. Неписаният, но подразбиращ се начин, ако се държим в буквалния прочит на текста, по който са се разможавали след грехопадението Адам и Ева. Ако Каин и Авел, а по-късно и Сит, са единствените им деца, защото само тези тримата са поименно споменати, с кого са се сношавали, за да им се народи потомство? Със сестрите си, които не са споменати, но допускаме, че съществуването им се подразбира? Със собствената си родителка? Пак се изправяме пред абсурд, този път пред сквернословие, както предния пред ръба на Богохулство.

 

      Но четейки Библията, неизкушеният от богословски конструкти и логика вярващ човек също има много поводи да се смути и обърка, четейки я несистемно, без предварителна богословска подготовка, четейки я така да се каже „с духовна жажда“, а не просто с познавателна цел, четейки я „пиетистично“. Затова и Църковното Предание препоръчва тя да се чете не само след специална молитва към Бога да ни дари с правилно и душеспасително разбиране на текста, но и съвместо с тълкуванията на съответните  текстове от светите отци на Православната Църква. Но това е мъчно начинание, защото огромната част от Старозаветните текстове са тълкувани малко, а често и изобщо не са от светите отци, едно от изключенията правят преп. Ефрем Сириец и св. Йоан Златоуст, който обаче ги тълкува мимоходим и то през призмата на Новозаветните текстове, чието тълкувание е приоритетната му цел.

 

      Тогава „в помощ“ на искащия да чете и познава основната свещена книга на своята вяра, идват богословите-библеисти. Но за жалост и тяхната помощ често внася повече нерешими въпроси и объркване, отколкото отговори, защото богословът, дори да не е духовник, за да бъде от полза, трябва да притежава, а и да упражнява, една особена духовна мъдрост в поднасянето на информацията, която се усвоява главо с дългогодишно и вглъбено участие в Богослужебния живот на Църквата, в който се усвоява необходимия етос в познанието и в общуването.

 

      Преди години имах радостта да присъствам на лекция на един изключителен чуждестранен богослов и библеист. Той се позоваваше на трудовете на библейски изследователи от школата на т.нар. „висша библейска критика“, възникнала в  XVII в. На Велхаузен, Давид Щраус, Джеймс Фрейзър, Зенон Косидовски, макар да не ги цитираше, за да не смущава съвестта на вярващите. Обясняваше персонажите на Адам и Ева например като символи на две отделни племена, за да избегне неудобния въпрос с тяхното разможаване, който в началото поставихме. Конфликът между Каин и Авел беше, според него, културен и цивилизационен сблъсък между свободните и Боголюбиви пастири с уседналите, градящи (и ограждащи се) в заидани градове земеделци, а не между двама реално съществували братя. Пастирите като праобраз на Авраам и свободно сдружените семейства, а земеделците с градовете им като праобраз на Богоборния Вавилон и централизираната Империя и т.н. и т.н... Без да отхвърлям изцяло подхода му, защото буквалистичният прочит ни води до по-големи даже абсурди, аз си позволих да го попитам следното: „Ако така четем свободно и изцяло алегорично Стария Завет, кое тогава ни спира да приложим същия подход към Евангелието? Защо Иисус Христос например да не е просто Исус от Назарет, на когото последователите му да са приписали своите месиански възгледи и очаквания, за каквито той не е претендирал и даже подозирал? Или защо пък изобщо да е съществувал? Защо не приемем цялата тази история като поетична реминисценция на множество много по-древни култове, като този от Древен Египет към Озирис и Изида, на моменти покриващ се почти дословно с евангелски сюжети?“ Професорът не отговори. Усмихна се и рече само без никаква ирония: „Много хубав въпрос“.

 

      Ние обаче ще се постараем да разгледаме темата със социалната мисия на Църквата, поставяйки я в Библейски контекст – и Старозаветен, и Евангелски, и Апостолски, колкото и да са големи рисковете и предизвикателствата да „прочетем по нашему“ древните текстове през нашите несъвършени човешки предубеждения, с нашите вършещи меча услуга на духовното ни зрение интелектуални „очила“. Защото, ако искаме да разберем принципите и същината на социалната мисия на Църквата, наследила впрочем Старозаветния Божий народ на Израил, трябва да се обърнем към Книгата на Църквата – сборникът с текстове на различни автори, който тя е чела, обичала и ползвала в Богослужението си с хилядолетия, който сама е подбрала и подредила впрочем в този му ред и вид. Нима Свещеното Писание не е любимата книга на Православната Църква? Нима около него не е центрирано всяко нейно Богослужение, не израствали самото то върху него? Следователно, вярваме ние, от него главно трябва да потърсим и почерпим знание за социалната роля и същност на Църквата като живот и мисия, а и нашите, като нейни членове и участници в нейния съкровен живот по благодатта и действието на Бог Свети Дух. Изберем ли друг подход и дискурс за осмисляне и анализиране на темата, рискуваме да сведем църковната мисия в социалната сфера до дублираща тази на различни държавни социални министерства, международни хуманитарни организации и на такива от неправителствения сектор. Без да подценяваме ролята и значението им в обществата и света, ние просто смятаме, че те функционират на принципи, съвсем не неправилни или порочни, а напротив, но много различаващи се от начина, по който Църквата разбира и живее социалната солидарност. Без да отхвърля светските модели и добри практики, Църквата на Иисус Христос може да надгради, да даде нещо вечно ново и различно, добре забравено старо и автентично, което да обогати първото.

                                                      УВОД

      Ако ще се обръщаме към Божия Закон, даруван на Народа на Израил чрез св. цар и прор. Мойсей, за да го осмислим и анализираме в социалната му роля и функция – като създаващ, утвърждаващ и развиващ обюност и общностни взаимоотношения, ние задължително трябва да се предпазим от няколко неща, които изкривявайки до уродливост представата ни за Божия Закон, изкривяват и представата ни за социални взаимоотношения.

 

      Едното е ригористичната, законническа представа за Закона като за неумолим сборник от мъчно изпълними правила и норми, които трябва да се съблюдават с цената на всичко, включително на собствения и на ближния ни живот. Другото е неолибералната представа, че почти няма там вечни и непроменими правила, че всичко е относително, подлежащо на ревизия и даже лесно отменимо изцяло. И двете представи нарушават иконичността в православен смисъл, в която „неслято, но и неделимо“ са единени Божеството и Човечеството, подобно в Личността на Христос Богочовека.

 

      Първият подход превръща Бога в нашите представи в Безмилостен Сатрап, който едва ли не ни дебне да съгрешим, за да ни накаже с някакво тъмно и зло удовлетворение, задоволявайки неутолимата си жажда за абсолютна справедливост. И тя не просто превръща „иконата“ Божия в карикатура, но тя разрушава предначертания от Бога образ на човека. Ближният се превръща в конкурент, който трябва да бъде измамен и изигран, далечният става враг, който трябва да бъде унищожен, като затова се ползват религиозни оправдания и нарушените от другите мнимо или реално предписания на Закона. Така животът, първосътворен и подарен ни от Бога да се живее заедно в „споделено битие“, подобно тоя на Лицата в Светата Троица, се превръща в безкраен ад на лично и взаимно унищожение, в една безкрайна, ако щете да го кажем така, Вартоломеева нощ или другояче казано в пазар, на който леко се мами, спекулира, купуват се и продават не само хора, но даже техните души. В този смисъл укорът на св. прор. Амос, изречен от него и записан в едноименната му книга от Стария Завет, към иудейските първенци, е вечно актуален: „Съдии народни, защо продавате сиромаха за чифт сандали?!“

 

      Вторият подход превръща Бога в безволев наблюдател, който се съгласява с почти всичко, за да не се конфронтира с човешките прищевки, за да ни „остане симпатичен“. Абортът е убийство, евтаназията е съдействие на самоубийство, социално избрания доброволно и произволно пол, против детерминирания биологично, е противоестествен. Но либералното богословие казва, ако можем да си позволим да перифразираме: „Няма страшно, тези неща за ОК. Бог е ОК с това, стига да ти носи щастие и радост или да ти помогне да не страдаш“. Тука другият, ближния ти е изключен, тука общността – семейна, приятелска, професионална, градска, народна е „изключена от играта“, без право на санкция и даже на друго мнение. Човекът става мерило и критерий за всички неща, но не разума и съвестта му, както е автентично по Ренесансовски, ами емоциите, страховете, фантазиите му, както изисква да бъде постмодерният мироглед. Такъв „бог“ е не по-малко зъл, но е някак пасивно зъл. Той не забранява почти нищо, не предпазва, даже не предупреждава, оставя човекът сам и в избора, и в последствията от него, такъв „бог“ сякаш съществува, за да се извинява постоянно, задето някога си е наумил изобщо да дава на човеците Закон.

 

      И на двете тия представи в Евангелието се противопоставя самият Христос. На фарисейските укори към неговите ученици, задето в съботен ден вършат „непозволеното от Закона, според Четвъртата Божия Заповед от скрижалите, дадени на Мойсей“, като минавайки през житните посеви изгладнели, пътьом късат класове и ги стриват, за да се нахранят, Христос отвръща: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата“, сиреч тя е дадена от Бога на евреите като ден за радост и почивка, за Богуслужение и общение между хората, което от само себе си изключва идеята, че за да спази „до буква“ всичките забрани, свързани с нея, човек е длъжен, ако се наложи, буквално да загине от глад. В друг момент обаче, запитан как ще изглежда светът непосредствено преди своя Свършек и предстоящия всеобщ съд пред Бога, пак Христос казва, че ще бъде подобен на този преди Всемирния Потоп от времето на Ной – хората ще ядат и пият, ще разгулничат и развратничат, ще се женят и развеждат и упоени душевно от фалшиво усещане за безнаказаност, няма да усетят даже как ще дойде общият им край.

 

      Законът на Мойсей, на староеврейски Тора (תּוֹרָה ) обхваща не само заповедите, забраните и предписанията, а цялото Петокнижие, всичките и целите първи пет книги в Библията, оставени ни, според равинската и светоотеческата църковна традиция от Мойсей. Той не е сух сбор от наредби, а е разгърнат и обяснен в поучителни разкази за изпълнението и нарушаването му с последствията от това, в историята на еврейския народ и в тази на неговите Праотци.

 

      И нещо повече, според някои изследователи възможна етимология на думата תּוֹרָה иде от думата „път, посока“, осветена, показана посока. Произлиза от практиката между еврейските пастири с огромни стада. Срещайки се сред полето, всеки от тях, издалеко, взимал в ръка камък, докато другият го гледа, и хвърляйки го в определена посока, показвал накъде възнамерява да поеме със стадото си, така че, стадата им да не се срещнат и смесят.

      Ако вземем наум този възможен смисъл на понятието, става ни ясно как така например св. цар и прор. Давид, а и мнозина други в Стария Завет, извършват съзнателни грехове, които според Закона задължително изискват смъртно наказание, но принасяйки покаяние, остават живи и здрави, понасяйки друго, по-малко наказание. Така разбираме по-добре и изрази и мисли от Премъдростната книжнина в Стария Завет, според които: „Праведникът седем пъти пада, но седем пъти се изправя в пътя си“ или пък „Пътят на праведния е като здрач пред разсъмване, продължава, докато се възцари ясен ден“.

 

      Тората на Мойсей е сборник от принципи и наставления, чиято цел е да създадат общност, изглеждаща и функционираща по Божията воля и план на лични, семейни и обществени взаимоотношения, в нея е отделено огромно място по въпросите на социалната солидарност, които ще разгледаме в предстоящото изложение подробно и в техния контекст. А Евангелието на Христос и Апостолските Послания пък впоследствие се стремят да въдворят в душите на християните същите тези принципи, но преобразувани и интерпретирани в Образа и чрез Образа на Една Личност – тази на Богочовека Христос, но осмисляна и ситуирана иконично заедно и спрямо другите Две Лица на Светата Троица, задаваща за нас не просто стандарти и принципи на поведение и взаимоотношения, но жив и цялостен образ на живот.

 

ПЪРВА ГЛАВА Мойсеевият Закон (Тора) и раждането на Народа

 

1.1. Социалната солидарност във времето на Старозаветните Патриарси

 

      Принципът на социалната солидарност в Библията, още с началото на Стария Завет, всякога е поставен на лична и междуличностна основа. Помощта за бедставащия човек в нужда всякога е поставян като отговорност лично към неговия събрат и ближен.

 

      За времето на Старозаветните Патриарси основна роля в това играе законът на гостоприемството. Именно посрещайки странници, за да ги приюти и нагости, Патриархът и баща на вярата Авраам се оказва, че е приел в дома си Божии пратеници, свръхестествени същества, ангели, приели образ на човеци, а според Новозаветната интерпретация всъщност е посрещнал и приел Бога (в Троица), каквото е и иконографското праволсавно разбиране, отразено в иконата на преп. Андрей Рубльов „Старозаветната Света Троица“. При това именно гостуване и Авраам получава потвърждение на Божието към него обещание, че макар той (а и жена му Сара) да са вече на преклонна възраст, ще им се роди син. Указан е даже и срокът – „догодина по това време“ На този старозаветен текст очевидно се позовава и св. ап. Павел е Посланието си до Евреите, насърчавайки и младата християнска църква да практикува постоянно принципа на гостоприемството с думите „...защото така някои, без да знаят, приеха в дома си ангели“, това е и един основен принцип в живота на т. нар. „градове в пустинята“, манастирите, появили се няколко века по-късно, когато вследствие на превръщането на християнството в позволена (по времето на св. имп. Константин Велики,) а по-късно и в официална държавна религия при имп. Теодосий, църквата неизбежно се осветскостява донякъде, желаещите да практикуват християнския евангелски максимализъм, се уединяват и събират в манастирите.

 

      Именно безпрекословното следване на този принцип на гостоприемството спасява и Лот, Авраамовия племеник, заедно със семейството му от съдбата по Божие осъждение, на градовете Содом и Гомора. Именно ангели, приели човешки образ, му идват в дома, за да му гостуват. Жителите на града, „прославени“ надлъж и на шир със своята разратност, като разбират, че има нови хора в града им, решават да заставят Лот да им гги предаде, за да осъществят с тях хомосексуален насилствен секс. И ако не разбираме в това време, преди даването на Моисеевия закон, колко важен и съществен е бил принципът на гостоприемството, ние няма да разберем и реакцията с предложението към насилниците на Праведния Лот. Той буквално казва на съгражданите си, че е готов да им предостави за сексуални действия от всякакъв вид и характер двете си девствени дъщери, но да не пипат и закачат гостите му, защото това би било ужасен Богопротивен грях.

 

1.2. Тората като създаваща и ръководеща общността

 

      Принципът на гостоприемството ще се запази като важност и сетне в Тората (в Моисеевия Закон), според IV-тата Божия Заповед от Десетословието от планината Синай, касаеща светостта на седмия, съботния ден, буквално се казва, че в този ден не трябва да работи никой в страната, а всички да си отдъхват и да се радват на общуване с Бога, не само евреинът и жена му с децата им, включително и робите им, ни и чужденците, намиращи се към този момент у домовете и стопанствата им.

 

      Първият еврейски монарх цар Саул ще бъде осъден от Бога впрочем, освен заради всичко друго, на и затова, че избива (подлага на геноцид) един народ, присъединил се към евреите по време на влизането им в Ханаан, при идването им там от Египет. Човечното отношение към странника, бежанеца, пришълеца е изведено в Стария Завет до изпит за вярност към Самия Господ, никой няма право да го дискриминира, унижава, убива – нито най-обикновения евреин, нито свещеник или левит, нито даже самият цар.

     

      Сходно е и отношението към робите и робовладелчеството, което Божието Законодателство чрез Моисей (Тора) се стреми да възпита и изгради сред еврейския народ.

 

      Евреите поробват пленението от тях врагове по време на война. Но има и т. нар. „реститутно робство“ – робство заради неизплатени дългове. Но и двете не са пожизнени, безсрочни. На всяка седемдестгодишнина, в т. нар. Юбилейна, седемдесета година, всички роби, независимо дали са пленени и заробени чужденци или сънародници, поробени заради дългове, задължително се освобождават. Поробените сънародници се освобождават също и когато с труда си изплатят своя дълг. Нещо повече, те докато робуват, живеят заедно с господарите си като част от семейството им, а и още повече – при своето освобождение трябва да получат от бившите си вече господари пари и средства, достатъчни, за да започнат живота си самостоятелно. Към самата природа и земята впрочем също изисква Законът милостиво, нехищническо отношение. През всяка седма година тя трябва да бъде оставена да си „отпочине“, да не се обработва, а и никой не бива да бъде принуждаван да продава или отстъпва нивите си, като за подобен грях срещу тази Божия заповед виждаме отново, че е осъден споменатия по-горе цар Саул.

 

      Подобно отношение към робите и робството, човечно, иска да изгради у първите християни и св. ап. Павел в Посланията си. Макар да не отхвърля робството, но и да съветва при възможност да получиш по мирен начин обратно свободата си (в Римската Империя по онова време начините са били два: 1) да те освободи доброволно господарят ти и 2) да се откупиш сам или да те откупи някой друг, за да те освободи), св. Павел настоява, особено когато робовладелческите отношения са между християни, господарят да се държи с роба си човешки и уважително, а родът с господаря си смирено и почтително, защото казва буквално той „робът, макар слуга и роб на човек, недраговолно и насилствено поробен, в Христос е свободен, а господарят, макар собственик и господар на човек, е сам слуга и роб Христов с робство, избрано от любов и доброволно“

 

      В човечност, солидарност и милосърдие възпитава и т. нар. „заложно право“ в Мойсеевия Закон. Ако някой е дал другиму връхната си дреха в залог срещу пари, тоя вторият е длъжен да у я връща всяка настъпваща нощ до идния изгрев, за да не студува длъжникът.

 

      Изгладнелият пътник или странник, който минава през житни посеви с узряло жито, през овощни или плодови градини, има правото да изяде от продукцията колкото иска и може, но с едно условие – нищо да не изнесе от нея извън чуждия имот. От това право впрочем, дадено им според Тора, се възползвали Самият Христос, заедно с учениците си, докато преминавали през една житна нива.

 

      По подобен начин стои и въпросът с поведението на жътварите по време на жътва. Тора разпорежда, че когато се събира пожънатото жито, това което изпадне подире ти, класовете, наречени „пабирки“, не бива да се връщаш, за да ги прибираш, но те трябва да останат за гладните и бедстващите – вдовици и сираци главно, които са свободни да вървят при жътва след жътварите, да ги събират, за да ги отнесат у дома си. Така впрочем се запознават и оженват прабабата (Рут, снаха на Ноемин и вдовица от единия й син, която Ноемин сама също е вдовица) и Вооз, богат собственик на житни ниви. При жъненето на една такава нива, където Рут отива да събира пабирки за себе си и свекърва си се срещат именно Вооз и Рут.

 

      Сходни са смисълът и целите на левиратния брак. В този случай си длъжен, като мъж, да вземеш за съпруга овдовялата жена на брат си или на друг свой роднина. Бракът между св. Йосив и Мариам (Пресвета Богородица) впрочем е точно с левиратен характер. Не разбират или не отчитат последното, протестантските богослови и проповедници, отхвърлящи факта на Мариината девственост не само преди рождението на Младенеца Иисус, но и след това (приснодевство) Свети Йосиф е на преклонна възраст, когато взима Мариам за съпруга, затова и бързо спира да бъде споменаван от евангелистите скоро, след появяването си в евангелския разказ, очевидно е починал вече. И Йосиф се жени за своя сродница не с друга цел, ами след като вече е станал вдовец, Мариам да му помага да се грижи и възпитава децата, останали му от първия му брак. А няма и друг начин как да възприемем факта, изложен в Евангелията, че Иисус е кръвен потомък на св. Цар и прор. Давид. Родствената връзка е изведена според родословието на Йосиф. Но според същите евангелисти св. Йосиф няма никаква генетична и биологична връзка с Иисус. Тогава как Иисус е кръвен потомък на Давид? По линия на Богородица, гоято е и близка родственица на самия св. Йосиф.

 

      Грижата за престрарели или болни и немощни хора Тора също възлага на техните пълнолетни деца или близки родственици. Това е толкова важно за старозаветните хора, че освен дето е развито в Тората като цяло, влиза като отделна заповед (V-та) и в Десетословието от Синайската планина: „Почитай и уважавай баща си и майка си“.

 

      Този принцип лежи в основата и на забраната да се жениш и да имаш сексуални взаимоотношения жени, с които баща ти е имал такива, изразът е буквално „да не разкриваш бащината си голота“. И това е предобразено още в сказанието от времето на Патриарха Ной, в което се разказва, че когато го открили гол след пиянство край олтара, двамата му сина Сим и Иафет, пристъпили към него гърбом, заднишком, за да не я гледат, докато ко покриват, а Хам гледал отстрани и се подигравал на баща си. Това грубо нарушава и Давидовият син Авесалом, който след преврата срещу баща си цар Давид, посред бял ден се сношава върху плоския покрив на царския дворец с Давидовите жени и наложници. Това е възприет сред околните народи обичай от онова време, чрез който се показва пред народа от новия цар, че пълновластно е наследил от детронирания всичко, но според Тора е абсолютно Богопротивен и неприемлив.

 

      Срещу нарушаването на принципа на Тора се обявява гневно и с огромно възмущение сам св. Павел, по чието време в Коринстската църква се появил подобен случай. Някой си християнин се оженил за бившата жена на баща си, но въпреки, че коринстките вярващи не виждали като цяло в това проблем, св. Павел избухва в свещена и неудържима ярост, буквално им пише, че подонма гнусотия е неприемлива даже сред езичниците и невярващите.

 

      Грижата за майката, оставаща без синовна подкрепа, е толкова важна за Самия Христос, че това е последната Му земна грижа, бидейки Провесен вече на Кръста. Той я възлага на св. ап. Йоан Богослов. А това е също косвено доказателство, че „братята и сестрите Му“, споменати в Евангелието, са деца на св. Йосиф от първия му брак, че нямат никаква биологична връзка с Мариината утроба. На Йоан именно възлага грижата за Майка Си, а не на св. ап. Иаков, брат си по линия на Йосиф, защото Иаков, първият епископ на църквата в Йерусалим, все още не е станал Негов последовател, той ще стане такъв едва подир Възкресението Христово.

 

      Разбира се, че и този принцип е нарушаван често от самото си даване от Бога. От едно такова нарушение, но оправдавано от книжниците и фарисеиите по Негово време по изключително зловещ и перфиден начин, се възмущава Христос. Фарисеите обяснявали, че макар и да е задължен, имайки доходоносен имот, синът да се грижи с доходите от него за престарелия си баща (или майка), имало фарисейска „хватка“ да се заобиколи закона. Синът можел да го дари и завещае приживе, но за времето след смъртта си на храма. И така, завещан вече на храма, той нямал право да дава за другиго, било то баща или майка, дори стотинка, можел само себе си да храни с доходите от имота, докато е жив.

 

1.3. Значението на храма и богослужението в социалния живот на старозаветните хора

 

      Братските трапези, в който равноправно участват всички поклоници от целия народ – наравно богати и бедни, свещеници и обикновени евреи, заедно с царя и хората му, за неделима част от всички Богослужение в Старозаветния храм. А те, подобно в Наовозаветната Православна Църква обхващат почти цялата година, ежеседмично, като някои траят и по цели седмици.

 

      Част от животинските жертвоприношения са т. нар. всесъжение (всеизгаряне), при които жертвата се изгаря цялостно на олтара. Но при друга, немалка част, месото се изпича и след Богослужението раздава сред народа, за да се изяде на обща трапеза. За тази трапеза участниците са задължени да носят определено количество вино (или спиртно питие), което да сложат за общо ползване на трапезата. В храма се носят не само месо и вино, носят се и жито, плодове, както на празника на Първоплодието например. Тези неща не са само за свещениците или техни роднини и приближени. Последните се издържат от отделяния за целта десятък от всеки евреин. Затова и за практиката си двамата сина, също свещеници, на Първосвещеника Илий от времето на св. прор. Самуил, са осъдени безпощадно от Бога. Те имали навика да отделят за себе си и семействата си хубавото изпечено месо, а за всенародното празненство оставяли само тлъстина и жили, като по този начин, написано е в сказанието буквално, че по тоя начин „отвращавали народа и от трапезата, но и от самото Богослужение.

 

      При освещаването на втория храм, подир разрушаването от вавилонците на първия, Соломоновия, книжникът Ездра се обръща в проповед към събраното множество и казва така: „Радвайте се, яжте и пийте, изпратете съюо ядене и пиене на нямащите, за да дойдат и те с нас да ядат и пият!“

 

1.4. Царе срещу Пророци – реабилитацията на Тората

 

      Противно на популярното разбиране, старозаветните пророци не се занимават главно и основно с изобличаване и борба срещу поклонението на „други богове“

 

      Така популярният с непримиримостта си към идолопоклонството св. прор. Илия например започва конфликта си с цар Ахав по съвсем различна причина. Ахав нарушил споменатия тука закон от Тора, че никой няма право да принуждава другидо да продава нему или на трето лице имот. Царят изнудил да стори това един евреин.

 

      Срещу социалната несправедливост, липса на солидарност към „бедните и безимотните“, „вдовиците и сираците“, ратуват словом и св. прор. Иася, и св. прор. Амос... „Как се превърна в блудница Йерусалим-град? Правдата там живееше, а сега крадци и убийци!“, плаче от страниците на книгата си Иасая, „съдиите съдят и отсъждат за пари против сиромаха“, а Амос: „Продавате сиромах на цената на чифт сандаили, князе Израилски!“.

 

      Така че, Законът на Мойсей – и Десетословието, и Тора, и храмовото богослужение и порядък, и истинското пророческо служение, възпитават не само в това кое е свещено, а кое не е, не само в ритуалистика, но и в човечност, в лична солидарност, в братско съпричастие, в нелицемерна любов. Затова и Христос настоява в Евангелието, че ни една точка, ни една буква или чертица от Закона на Моисей няма и не може да отпадне, ами трябва да бъде „изпълнен и осмислен“ в духа на Евангелската сила и максималъзъм, да се разбере и преживее Божието истинно човеколюбие, вложено в Закона Му към евреите от времето на Стария Завет.

Следва