автор Светльо Ангелов
в отговор питането на Е. за Времето и Вечността
Питаш ме за отношението между време и Вечност в богословска перспектива и въпросът ти вероятно е провокиран от записа на една моя беседа ТУК (Време, Празник, Вечност), питаш мен, защото там, по вашия край, явно няма кой да ти го обясни...
Ако те не могат да обяснят нещо толкова основно от философията на богословието на една твърде добре образована и успешна в труда си в своята област жена, която владее азбуката в тази тематика, как ще обяснят на орачите и копачите, на лозарите и овчарите как се живее и за какво да се мре, за което им се и плаща дори? Не са в състояние да разяснят и йота от въпрос, по който пет години ужким са учили, а какво да кажем за способността им да разсъждават по тези въпроси, които не са и помирисвали...
Ядат хляба на епархията ви, сучат от европейски програми и фондове, прибират парите на щедрите дарители от съседна вам Гърция, а на две магарета сеното не са в състояние да разделят "по богословски", докато храмовете ви падат, те гиздят своите катедри и трибуни, от които говорят, без нищо да казват...
* * *
Скъпа моя, приятелко, понеже се занимаваш, освен с всичко друго и с иконопис, ще пробвам да ти го обясня посредством беглите си познания в тази област първоначално...
На Иконостаса ти виждаш иконата на св. Йоан Кръстител, Христовия братовчед и Предтеча. Държи в ръце отсечената си по заповед на пияния цар Ирод и по настояване на двете му курви - Иродиада и щерка й, глава. Това е историята, това е времето, това е случката. Гримасата на лицето на отсечената глава изразява крушение. Но докато държи в ръцете си тази отсечена глава, на раменете си има друга, ангелолика. Както и от плещите му се виждат ангелските крила, а одеждата му е на войн, на Войвода.
На православната икона т.е. ни се показва как в една и съща личност се срещат време и вечност, така че, времето се превръща в образ, в предвестие на вечността, без да губи от историчността си, точно тъй както Кръстът е "красота за Църквата, а за ангелите слава"... Докато Кръстът е само история, той си остава един грозен уред за изтезание, една гавра над човешката личност, но в Христовата "история", като събитието, в което Христос го превръща, позволявайки на враговете си да Го възкачат на него, Кръстът става "красив, славен". Затова и на други икони пък ще видиш от Дървото на Позора да израстват цветя, докато лицето Иисусово същевременно изразява страдание.
С този Кръст Блаженият Павел се "хвали"
Грозни ли са, отвратителни ли са за своите майки децата, цапайки своите пелени? Нима е грозна бременната жена, носеща в утробата си нещо, което "обективно" функционира като паразит? Грозна ли е с всички свои физиологични прояви и нужди за съпруга си тя? Не! Или пък френските ласки при секса между двама души, които се обичат? Защо целуваш тази телесна част от тялото на любимия човек, а пък мястото (тоалетната чиния), в която той се облекчава чрез нея не целуваш?... Извини ме, ще спра с тези сравнения, преди да съм прекалил... Знаеш, че обичам да се шегувам с иначе чудесното твое чувство за естетика...
Кръстът на Иисус е красив и славен за Църквата, защото е Негов, по никаква друга причина. И гробът за християните не е страшен, нито Ада, понеже Христос е бил там, белязал ги е със Себе Си чудесно. Това грозно пък, само по себе си, дело - отсичането на главата на св. Йоан, Църквата намира за толкова прекрасно, че Църковното Предание празнува намирането на тази Честна глава от почитащите Предтечата християни в историята няколко пъти годишно, като че не може да се насити на постоянното й преоткриване... Ние целуваме мощите на светци, починали преди столетия, без значение дали са тленни или нетленни, помазваме се с миро, изтичащо от техните тела и накрая - Самия Христос поглъщаме с Причастието в образа на хляб и вино, но последното отваря една толкова дълбока тема, че ще се върнем към нея след малко...
Не мисля, че имам какво повече да ти обяснявам, достатъчно си умна, за да спра дотук с примерите... Време и Вечност са в единение чрез святостта. Не просто чрез любовта, но и чрез святостта, защото човек и събитията, в които е участвал, са вечни, докато някой го помни с любов... Помним и още Великия Александър или пък Наполеон, помним Цезарите или Нютон и Коперник, но това поменене е част от времето, не от вечността. С големите си дела и подвизи те са влезли в Цивилизацията, а тя, Цивилизацията, е един нетвърде успешен начин да се удължи времето и пространството, да продължи със съществуването си нещо крайно, което колкото и да продължава, рано или късно свършва... Пресвета Богородица обаче, Христос, Предтечата и Кръстител Йоан, Апостолите, светиите са живи, при това в цялата динамика на истинския живот, досега. Те отговарят на молитви, явяват се, участват заедно с нас в Литургията на Църквата и Трапезата Господня всекидневно.
В святостта Времето се превръща от физическа категория, от детерминанта, във Вечност, в личността, която е свята и чрез любовта, която носи със себе си. В личността на светеца времето става вечност, без да изгуби същевременно и своята тварност, своята историчност, своята "плът". Времето е икона на вечността. Времето се преобразява във вечност, мъченическата смърт се преобразява в победа, лудостта на юродивите в мъдрост, апостолите, някои, от които не са напускали Палестина, а ако са го правили, често не са проповядвали на събрания, превишаващи двадесетина-тридесет души, стават Учители на Вселената.
Всичко това е възможно, защото Пръв Бог влезе във времето и пространството, прие материята, ставайки Човек:
На Иконостаса ти виждаш иконата на св. Йоан Кръстител, Христовия братовчед и Предтеча. Държи в ръце отсечената си по заповед на пияния цар Ирод и по настояване на двете му курви - Иродиада и щерка й, глава. Това е историята, това е времето, това е случката. Гримасата на лицето на отсечената глава изразява крушение. Но докато държи в ръцете си тази отсечена глава, на раменете си има друга, ангелолика. Както и от плещите му се виждат ангелските крила, а одеждата му е на войн, на Войвода.
На православната икона т.е. ни се показва как в една и съща личност се срещат време и вечност, така че, времето се превръща в образ, в предвестие на вечността, без да губи от историчността си, точно тъй както Кръстът е "красота за Църквата, а за ангелите слава"... Докато Кръстът е само история, той си остава един грозен уред за изтезание, една гавра над човешката личност, но в Христовата "история", като събитието, в което Христос го превръща, позволявайки на враговете си да Го възкачат на него, Кръстът става "красив, славен". Затова и на други икони пък ще видиш от Дървото на Позора да израстват цветя, докато лицето Иисусово същевременно изразява страдание.
С този Кръст Блаженият Павел се "хвали"
"...а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашето Иисуса Христа..." (Галатяни 6:14)Този Кръст избира той за свои "проповед и мъдрост"
"И аз, братя, като дойдох при вас, дойдох да ви явя Божието свидетелство не с превъзходно слово или мъдрост; защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат..." (I Коринтяни 2:1,2)Ще си каже сега някой, че това е перверзно, че ние, християните, с право сме били мразени и от иудеи, и от елини, заради тоя си вкус към чудовищното... Но нека погледнем, да се вгледаме "трезво" в нещата, които ни заобикалят, които ежедневно вършим, без да се замисляме "красиви ли са или грозни", погледнати "обективно", защото просто не можем да ги разглеждаме обективно...
Грозни ли са, отвратителни ли са за своите майки децата, цапайки своите пелени? Нима е грозна бременната жена, носеща в утробата си нещо, което "обективно" функционира като паразит? Грозна ли е с всички свои физиологични прояви и нужди за съпруга си тя? Не! Или пък френските ласки при секса между двама души, които се обичат? Защо целуваш тази телесна част от тялото на любимия човек, а пък мястото (тоалетната чиния), в която той се облекчава чрез нея не целуваш?... Извини ме, ще спра с тези сравнения, преди да съм прекалил... Знаеш, че обичам да се шегувам с иначе чудесното твое чувство за естетика...
Кръстът на Иисус е красив и славен за Църквата, защото е Негов, по никаква друга причина. И гробът за християните не е страшен, нито Ада, понеже Христос е бил там, белязал ги е със Себе Си чудесно. Това грозно пък, само по себе си, дело - отсичането на главата на св. Йоан, Църквата намира за толкова прекрасно, че Църковното Предание празнува намирането на тази Честна глава от почитащите Предтечата християни в историята няколко пъти годишно, като че не може да се насити на постоянното й преоткриване... Ние целуваме мощите на светци, починали преди столетия, без значение дали са тленни или нетленни, помазваме се с миро, изтичащо от техните тела и накрая - Самия Христос поглъщаме с Причастието в образа на хляб и вино, но последното отваря една толкова дълбока тема, че ще се върнем към нея след малко...
Не мисля, че имам какво повече да ти обяснявам, достатъчно си умна, за да спра дотук с примерите... Време и Вечност са в единение чрез святостта. Не просто чрез любовта, но и чрез святостта, защото човек и събитията, в които е участвал, са вечни, докато някой го помни с любов... Помним и още Великия Александър или пък Наполеон, помним Цезарите или Нютон и Коперник, но това поменене е част от времето, не от вечността. С големите си дела и подвизи те са влезли в Цивилизацията, а тя, Цивилизацията, е един нетвърде успешен начин да се удължи времето и пространството, да продължи със съществуването си нещо крайно, което колкото и да продължава, рано или късно свършва... Пресвета Богородица обаче, Христос, Предтечата и Кръстител Йоан, Апостолите, светиите са живи, при това в цялата динамика на истинския живот, досега. Те отговарят на молитви, явяват се, участват заедно с нас в Литургията на Църквата и Трапезата Господня всекидневно.
В святостта Времето се превръща от физическа категория, от детерминанта, във Вечност, в личността, която е свята и чрез любовта, която носи със себе си. В личността на светеца времето става вечност, без да изгуби същевременно и своята тварност, своята историчност, своята "плът". Времето е икона на вечността. Времето се преобразява във вечност, мъченическата смърт се преобразява в победа, лудостта на юродивите в мъдрост, апостолите, някои, от които не са напускали Палестина, а ако са го правили, често не са проповядвали на събрания, превишаващи двадесетина-тридесет души, стават Учители на Вселената.
Всичко това е възможно, защото Пръв Бог влезе във времето и пространството, прие материята, ставайки Човек:
"Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението." (Галатяни 4:3-5)В Христос, "Единия Свят", първия "между много братя", времето се "изпълва", възпълва се, среща своя смисъл, цел, предназначение, да бъде път, да бъде образ и икона на вечността, защото Христос е във времето - Плътта и Кръвта Му са истински хляб и вино, но заедно с това са и Екстатичното, Одухотворено Тяло Божие, Възкресено и Преобразено по благодатта и действието на Бог Свети Дух, самото то възкресяващо и преобразяващо, защото, казва пак Блаженият Павел, Христос като Втори Адам, е станал Самият Той "Дух Животворящ". Чрез това тяло Той, Христос, е завинаги и навсякъде всичко у всички. И точно както хлябът и виното са образ на Тялото и Плътта Господни - отражение на Същността, а не нейн символ и притча за нея, ами нейна икона, така и тварното време се превръща в отблясък на Вечността в личността на светците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар