В своето „Слово за Светата Троица, за
Сътворението на света и за Страшния съд” светият Охридски Архиепископ Климент
се показва не просто като книжовник и просветител на славянските племена, който
от немай къде се е занимавал с проповедническа християнска дейност, като
какъвто се стараеше до немного отдавна да ни го представя атеистичната
историческа наука, а като пламенен и заедно с това мъдър и изкусен духовен
наставник и проповедник на българските славяни в Македония.
Като
да строи сграда, св. Климент издига четири колони на вярата, върху които
поставя християнския живот – разбирането и практикуване на вярата на своите
духовни чада и пасоми. Утвърждавайки вярата в Един Бог в Троица, след като
донякъде и накратко разяснява православното разбиране за отношенията между
същността и лицата, обяснявайки какво означава думата ипостас, св. Климент
започва разяснение на първите няколко члена от Никео-цариградския символ на
вярата, касаещи вярата на Църквата относно Лицата на Света Троица поотделно.
Съвсем по светоотечески, за св. Климент православното разбиране за Светата
Троца е главен приоритет за християните, съгласно духовната сентенция и на св.
Григорий Богослов, който определя богословието априори като светотроично –
„Богослов е този, който разбира учението за Светата Троица”. Следващата колона,
която св. Климент издига, са постът, молитвата и преди всичко покаянието,
разбирани също по светоотечески, като основни в духовния живот на християните,
той говори за „духовния пост”, както и за живота в непрестанно покаяние. На
трето място са Евангелските добродетели, св. Климент акцентира върху милостинята,
която християните са длъжни, според Господ Иисус Христос и Светите Апостоли, да
дават всекиму, който се нуждае и им поиска и Блаженствата от Нагорната проповед
на Спасителя.
На
четвърто и последно място св. Климент се откроява като превъзходен полемист
срещу дохристиянските вярвания на славяните, по изключително находчив, а за
някои може би и стресиращо свободен начин, Климент се използва Свещеното
Писание не само, за да ги опровергае, но и за да ги разкрие в тяхната истинска лъжлива,
и човекогубна същност.
Още
докато тълкува Символа на вярата, в частта за Бог Свети Дух, св. Климент Го
посочва като Творец на Небесния свят и на Ангелските същества, точно тъй както
на човеците и на земята. Както човек е сътворен от пръст от земята, като Господ
вдъхва в ноздрите му жизнено дихание, тъй и ангелите са получили от Светия Дух
живота си чрез „вдъхване” от Него лично. Тук Архиепископът се показва като
изключително добър познавач на Библейския текст в това свързване между текста кн.
Битие[1]
разказващ за сътворяването на човека и текста от Псалтира[2],
където по известна аналогия се описва сътворението на „небесното войнство”… Известна
е вярата на славянските езичници в митични и полубожествени същества,
населяващи гори и реки - вили, самодиви, русалки, страхопичитанието, което са
изпитвали и поклонението, което са им отдавали, макар да са ги смятали по
същество зли и мразещи човеците, стремящи се да им напакостят. Климент не само
лишава ангелските същества от разбирания по езичнически полубожествен или
божествен ореол, но и ги представя в сходен ред сътворени и по сходен начин,
както и човеците, в случай, че духовните му чада се изкушат да асоциират
образите на вилите, юдите и самодивите от своята митология с тях.
Когато
коментира падението на Луцифер, който от светъл и най-близък до Бога ангел, се
превръща в сатана, св. Климент се позовава на един популярен в светоотеческите
тълкувания в тази насока текст от кн. на прор. Исая[3], според
който Вавилонският цар, против когото е насочено пророчеството, е своеобразен
образ на сатаната, а възходът и след това падението му, са притча за възхода и
падението на сатана. Но щом стига до момента, в който пророкът описва
нечестивите планове и амбиции на Луцифер, използвайки един образ от
вавилонската митология вероятно – жаждата му да „постави престола си, освен над
Божиите звезди, но и сред планината на събраните богове в далечните северни
земи”[4], св.
Климент си позволява една боговдъхновена свобода в интерпретацията, като
променя библесския израз и представя сатаната като такъв, който е издигнал своя
трон в облаците. Може би Климент прави паралел, без да го посочва изрично, с
думите на св. ап. Павел, според, които сатана е княз на пространството между
небето и земята, а слугите му демони са наречени поднебесни „духове на злобата”[5], като
интересното е, че други преводи, за разлика от българския синодален, превеждат
израза не с „духове на поднебесната”, ами с „духовете в небесата”. Но св.
Климент не посочва текста от Апостола или библейски пасаж от другаде, който да
свърже с думите на пророка, както иначе през цялото време прави.
Ако
допуснем, за което ще видим по-късно, че имаме основание, че св. Климент
насочва проповедта си срещу предхрестиянските вярвания на своите пасоми, трябва
да се обърнем към познанията си за религиозната космология и светоглед на
славянските езичници. Според древните славянски представи духовната същност на
света може да се представи чрез т. нар. космическо, световно дърво[6]. Това
дърво у славяните има три дяла. В долния дял са корените, който се асоциира с
подземното царство и славяните го наричат Нав и смятат за царство на смъртта и
на злото, където владее Чернобог, когото съпътства богинята Мора. А Яв е
видимият свят и се изобразява чрез ствола на това дърво, там властва
всемогъщият бог Перун. Прав славяните наричат дела от короната на дървото, още
„небесни селения”, там владее бог Сварог, а съпругата на Сварог е богинята Матя
(Матика, ст. славянски Матѣ)[7].
В
духа на древните църковни апологети и православни свети отци Климент заявява,
че в облаците не се намира короната на никакво космическо, световно дърво,
където владее древната правда на основоположника на всичко бог Род, където
върховни богове са Сварог и Матя, ами там е престолът на сатаната и по тоя
начин, макар индиректно, той свързва тях с него, със сатана.
Смятаме,
че тази посока на разсъждение в анализа на словото на св. Климент Охридски не е
спекулативна, защото виждаме, четейки текста, как почти буквално Климент се
конфронтира по-нататък с вярата на славяните в Матя, които очевидно са се
опитвали да я свържат по синкретичен начин с православната вяра в Богородица.
Климент буквално пише, че не бива да смятаме, че както при Въплъщението си
Христос е роден на земята от Бог-Отец и земна Майка – Пресвета Богородица, тъй
и в Неговото „предвечно и безвременно раждане” от Отца в Небесата има нужда и
участие на някаква майка.
*
* *
След
като е разобличил лъжливата природа на езичеството, предпазвайки от злотворното
му влияние новопокръстените славяни чрез една светоотеческа по дух и сила
проповед, след като е поставил вярата в Един Бог в Троица „Единосъщна,
Неразделна и Животворяща” в центъра на своето богословие, след като пропомнил
евангелските добродетели – поста, молитвата, милостинята, св. Климент пропомня
православното учение за предстоящия Страшен Христов съд за ония, които
упорстват в греховете и неразкаянието и завършва словото си, припомняйки на
своите чада в Христа какво са получили в Светото Тайнство Кръщение и към какво
са призовани чрез него, че чрез Кръщението те са не само призовани „да се
събират винаги в църква”, както и словото му започва, но и чрез него са
получили шанс и благодат да живеят достоен за името си живот и накрая,
очиствайки се от греховете си, отмивайки ги в сълзи на подвиг и покаяние, като
св. Мария Магдалина, която Климент дава за пример, да могат да застанат без
страх и срам пред Христовото съдилище…
И
нека с наставленията и по молитвите на великия наш славянски учител и наставник
да се преобрази нашата славянска слава от плътска, човешка, езичническа и ако
не винаги богоборническа, то всякога тленна, тлееща, угасваща и временна, в
Христова, по благодатта и действието на Светия Дих за слава на Бога Отца…
Няма коментари:
Публикуване на коментар