вторник, 20 януари 2015 г.

Проповедникът св. Климент Охридски


автор X.

В  своето „Слово за Светата Троица, за Сътворението на света и за Страшния съд” светият Охридски Архиепископ Климент се показва не просто като книжовник и просветител на славянските племена, който от немай къде се е занимавал с проповедническа християнска дейност, като какъвто се стараеше до немного отдавна да ни го представя атеистичната историческа наука, а като пламенен и заедно с това мъдър и изкусен духовен наставник и проповедник на българските славяни в Македония.

Като да строи сграда, св. Климент издига четири колони на вярата, върху които поставя християнския живот – разбирането и практикуване на вярата на своите духовни чада и пасоми. Утвърждавайки вярата в Един Бог в Троица, след като донякъде и накратко разяснява православното разбиране за отношенията между същността и лицата, обяснявайки какво означава думата ипостас, св. Климент започва разяснение на първите няколко члена от Никео-цариградския символ на вярата, касаещи вярата на Църквата относно Лицата на Света Троица поотделно. Съвсем по светоотечески, за св. Климент православното разбиране за Светата Троца е главен приоритет за християните, съгласно духовната сентенция и на св. Григорий Богослов, който определя богословието априори като светотроично – „Богослов е този, който разбира учението за Светата Троица”. Следващата колона, която св. Климент издига, са постът, молитвата и преди всичко покаянието, разбирани също по светоотечески, като основни в духовния живот на християните, той говори за „духовния пост”, както и за живота в непрестанно покаяние. На трето място са Евангелските добродетели, св. Климент акцентира върху милостинята, която християните са длъжни, според Господ Иисус Христос и Светите Апостоли, да дават всекиму, който се нуждае и им поиска и Блаженствата от Нагорната проповед на Спасителя.

На четвърто и последно място св. Климент се откроява като превъзходен полемист срещу дохристиянските вярвания на славяните, по изключително находчив, а за някои може би и стресиращо свободен начин, Климент се използва Свещеното Писание не само, за да ги опровергае, но и за да ги разкрие в тяхната истинска лъжлива, и човекогубна същност.

Още докато тълкува Символа на вярата, в частта за Бог Свети Дух, св. Климент Го посочва като Творец на Небесния свят и на Ангелските същества, точно тъй както на човеците и на земята. Както човек е сътворен от пръст от земята, като Господ вдъхва в ноздрите му жизнено дихание, тъй и ангелите са получили от Светия Дух живота си чрез „вдъхване” от Него лично. Тук Архиепископът се показва като изключително добър познавач на Библейския текст в това свързване между текста кн. Битие[1] разказващ за сътворяването на човека и текста от Псалтира[2], където по известна аналогия се описва сътворението на „небесното войнство”… Известна е вярата на славянските езичници в митични и полубожествени същества, населяващи гори и реки - вили, самодиви, русалки, страхопичитанието, което са изпитвали и поклонението, което са им отдавали, макар да са ги смятали по същество зли и мразещи човеците, стремящи се да им напакостят. Климент не само лишава ангелските същества от разбирания по езичнически полубожествен или божествен ореол, но и ги представя в сходен ред сътворени и по сходен начин, както и човеците, в случай, че духовните му чада се изкушат да асоциират образите на вилите, юдите и самодивите от своята митология с тях. 

Когато коментира падението на Луцифер, който от светъл и най-близък до Бога ангел, се превръща в сатана, св. Климент се позовава на един популярен в светоотеческите тълкувания в тази насока текст от кн. на прор. Исая[3], според който Вавилонският цар, против когото е насочено пророчеството, е своеобразен образ на сатаната, а възходът и след това падението му, са притча за възхода и падението на сатана. Но щом стига до момента, в който пророкът описва нечестивите планове и амбиции на Луцифер, използвайки един образ от вавилонската митология вероятно – жаждата му да „постави престола си, освен над Божиите звезди, но и сред планината на събраните богове в далечните северни земи”[4], св. Климент си позволява една боговдъхновена свобода в интерпретацията, като променя библесския израз и представя сатаната като такъв, който е издигнал своя трон в облаците. Може би Климент прави паралел, без да го посочва изрично, с думите на св. ап. Павел, според, които сатана е княз на пространството между небето и земята, а слугите му демони са наречени поднебесни „духове на злобата”[5], като интересното е, че други преводи, за разлика от българския синодален, превеждат израза не с „духове на поднебесната”, ами с „духовете в небесата”. Но св. Климент не посочва текста от Апостола или библейски пасаж от другаде, който да свърже с думите на пророка, както иначе през цялото време прави.

Ако допуснем, за което ще видим по-късно, че имаме основание, че св. Климент насочва проповедта си срещу предхрестиянските вярвания на своите пасоми, трябва да се обърнем към познанията си за религиозната космология и светоглед на славянските езичници. Според древните славянски представи духовната същност на света може да се представи чрез т. нар. космическо, световно дърво[6]. Това дърво у славяните има три дяла. В долния дял са корените, който се асоциира с подземното царство и славяните го наричат Нав и смятат за царство на смъртта и на злото, където владее Чернобог, когото съпътства богинята Мора. А Яв е видимият свят и се изобразява чрез ствола на това дърво, там властва всемогъщият бог Перун. Прав славяните наричат дела от короната на дървото, още „небесни селения”, там владее бог Сварог, а съпругата на Сварог е богинята Матя (Матика, ст. славянски Матѣ)[7].

В духа на древните църковни апологети и православни свети отци Климент заявява, че в облаците не се намира короната на никакво космическо, световно дърво, където владее древната правда на основоположника на всичко бог Род, където върховни богове са Сварог и Матя, ами там е престолът на сатаната и по тоя начин, макар индиректно, той свързва тях с него, със сатана.

Смятаме, че тази посока на разсъждение в анализа на словото на св. Климент Охридски не е спекулативна, защото виждаме, четейки текста, как почти буквално Климент се конфронтира по-нататък с вярата на славяните в Матя, които очевидно са се опитвали да я свържат по синкретичен начин с православната вяра в Богородица. Климент буквално пише, че не бива да смятаме, че както при Въплъщението си Христос е роден на земята от Бог-Отец и земна Майка – Пресвета Богородица, тъй и в Неговото „предвечно и безвременно раждане” от Отца в Небесата има нужда и участие на някаква майка.

* * *

След като е разобличил лъжливата природа на езичеството, предпазвайки от злотворното му влияние новопокръстените славяни чрез една светоотеческа по дух и сила проповед, след като е поставил вярата в Един Бог в Троица „Единосъщна, Неразделна и Животворяща” в центъра на своето богословие, след като пропомнил евангелските добродетели – поста, молитвата, милостинята, св. Климент пропомня православното учение за предстоящия Страшен Христов съд за ония, които упорстват в греховете и неразкаянието и завършва словото си, припомняйки на своите чада в Христа какво са получили в Светото Тайнство Кръщение и към какво са призовани чрез него, че чрез Кръщението те са не само призовани „да се събират винаги в църква”, както и словото му започва, но и чрез него са получили шанс и благодат да живеят достоен за името си живот и накрая, очиствайки се от греховете си, отмивайки ги в сълзи на подвиг и покаяние, като св. Мария Магдалина, която Климент дава за пример, да могат да застанат без страх и срам пред Христовото съдилище…

И нека с наставленията и по молитвите на великия наш славянски учител и наставник да се преобрази нашата славянска слава от плътска, човешка, езичническа и ако не винаги богоборническа, то всякога тленна, тлееща, угасваща и временна, в Христова, по благодатта и действието на Светия Дих за слава на Бога Отца…




[1] Битие 2:7
[2] Псалтир 32:6
[3] Исая 14 гл.
[4] Исая 14:13
[5] Ефесяни 6:12
[6] Това дърво или подобни нему, срещаме и в множество други митологии – германски, месопотамски, индийски, както отбелязва Мирча Елиаде в „Сакралното и профанното”
[7] Веда словена

Изпитна работа по старобългарска книжнина, оценена с 5.00
Други публикации от същия автор: Светостта

Няма коментари:

Публикуване на коментар