понеделник, 13 май 2013 г.

Томина неделя




автор Светльо Ангелов
(Проповед, произнесена на Света Литургия в хр. "Свети Княз Борис", Варна, Аспарухово на 05.05.2008 г.)

Братя и сестри, и днес, както всяка година по това време, се изкушаваме да се вторачим в проблемите на св. ап. Тома... Дали вярвал, доколко вярвал, как вярвал... Намираме пропуски във вярата му или положителни страни в неверието, според това какво в своя собствен духовен живот считаме за проблем и искаме по някакъв начин да преодолеем. Уподобяваме се на Тома, за да се насърчим или осъдим. Колкото и да е „благодарна” за съставянето на „запомняща” се проповед една такава насока в разсъжденията, аз все пак решавам да преместя акцента. Защото лутането от вяра в неверие, от отчаяние към надежда (и сетне пак обратно) е кръгово движение – без цел и посока, затова не може да се нарича път и подвиг. Пък Светата Литургия е път (съучастие) в Христовия Живот (Рождество, Публично свидетелство, Страдания, Смърт и Възкресение) и подвиг – придвижване и повдигане към Чашата на Предложението. А ние сме тук, повикани и събрани от Бога и в Бога, за да участваме в Евхаристията възможно най-пълно, а не да отстъпваме от Нейния Дух по един или друг, макар и благовиден предлог.

Днешното литургично Евангелие преподава няколко добри урока за същността на вярата като Свето Предание. Уроци, пречупени през опитността на Тома с Богочовека Христос. Защото, в края на краищата, Господ ни призовава не толкова да подражаваме на Тома или да се пазим от лошия Му пример, Той ни кани да потърсим онова дихание за живот, с което в Едемската градина раздвижил баща ни Адам - „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” (Битие 2:7), което и преподал на светите апостоли при тая среща след Възкресението Си – “Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго” (Йоан 20:22).


Наистина, ако спрем поне за малко да се занимаваме със себе си (своите грехове, вини, терзания, депресии, неуспехи, нужди), ще се изненадаме колко много може да направи с нас Божията благодат, веднага щом се умирим, за да „издигнем сърцата си нагоре”.

Писание и Предание
„И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго”.

Когато спорим с протестанти, често се подлъгваме да използваме почти православни, да не кажа направо римокатолически богословски аргументи. Така например, обичаме да казваме, че Православната Църква е Църква и на Свещеното Писание, но и на Свещеното Предание, сякаш тези двете се противопоставят в известен смисъл или, най-малкото, твърде много се различават. Но Писанието е част от Цялото Предание. А същината на Преданието е опита от живот в Светия Дух. Един от най-големите богослови (и същевременно духовници) на 20 век – митрополит Антоний Сурожки твърди – „Ако дадена общност от вярващи живее според Духа на Евангелието, тя сама ще създаде Библията и без да я познава”. Да мислим и да вярваме така е възможно единствено, ако се държим здраво о харизматичното начало и динамизма, присъщ на Светото Православие, отличаващ нашето богословие и образ на живот рязко от тези на всички останали християнски конфесии. Можем да облечем казаното в терминология – „Преданието на Православната Църква е динамична величина”, но най-добре е да го изразим с вдъхновения език на друг голям богослов от 20 век (о. Ал. Шмеман) – „Православното богословие е творчество в Преданието”.

И все пак, такъв харизматизъм не отнема от Писаното Слово Божие ролята в християнския живот. Книгата е „документиран опит” от общението в Духа. Книгата ни разказва за реалните срещи „в реално време” на съвсем истински хора с Него и ни помага в много отношения – най-малкото, от множеството примери в нея да изведем някои принципи, та да можем да разпознаем гласа на Светия Дух при нашите днешни срещи с Бога.

Бог - Дух Свети
„Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии.” (Римляни 8:16)

И така: Православната Църква не е „Църква на Писанието” или „Църква на Преданието”, или и на „двете по половина, почти изцяло или едновременно”. Нашите граници не ги очертава „съгласието на отците” (популярния смътен consensus partum) или сбора от „правилата, без които не можем”. Ние сме Събрание от хора, жадуващи благодатен опит – придобиването на Светия Дух. Ние сме Църква на Светия Дух.

Именно затова, в прославата на Мария (Майката Божия), си позволяваме често използването на епитети, направо скандални за западния разсъдък, пеем дори „Пресвeта Богородице, спаси нас”. У Нея виждаме да се открива в такова изобилие благодатта Божия (Архангела не случайно я нарича „благодатна”), че някои наши богослови, владени от любовното си опиянение, стигат дотам да измерват присъствието и действията на Бог-Свети Дух в Христовата Църква, посредством Богородица.

„...ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1;38)

В тази изповед се откриват двете стъпки на вяра. Очакващата и приемащата. Дързостта и смирението. При това едновременно. „Нека ми бъде според думата ти”: Мария е „обсъдила” с Архангела вестта Божия – „ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син”, питайки – „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам” , а Архангел Гавраил не Й отговорил повече от следното – „Дух Светии ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени... защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума”.

Света Богородица оставила у Бога „правото” да бъде Друг. Да знае повече от Нея. Да Й каже толкова, колкото сметне за необходимо. С това се отличила от прамайката Ева, която в диалога с дявола /змията/ отказала да приеме, че Бог (а не тя) е „мерило за всички неща” и като не могла да обясни за себе си и на хитрата змия Волята Господня, избрала да пренебрегне тази воля, като я замести със своята собствена.

Така Мариам се приближила към Бога (и се съединила с Него), без да Го нуди и манипулира (Бог, Който цени нашата свобода, едва ли небрежи за Своята, затова и „на горделивите се противи, пък на смирените дава благодат”) и увенчала подвизите на Старозаветните Божии угодници, уподобявайки се Богу.

А Ева останала в Свещената история като основоположница на „светския философски екзистенциализъм”. (Пък Адам??... Адам, във всеки случай, не се показал по-глупав от съвременните български интелектуалци, богослови и общественици, които, макар да разбират, всички следствия от недалновидните си политически избори, пак ги правят.)

Богородица е „знамето на нашия максимализъм”:

„...понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии” (Римляни 8:14)

Страх Божий. Но също така и любов, и вяра. Така да ти е ясно, че Бог е Личност и реален, та при Неговата дума да надскочиш всеки страх.

И тук се разделя харизматизма ни от псевдо-харизматизма на някои, сравнително млади, протестантски движения (петдесятници, харизматици, нео-харизматици), който си остава, в крайна сметка, чист плътски динамизъм. Разделя ни именно Богородица. Разделя ни тъй рязко, че тези, с които сме говорили уж за едно и също, започват да ни хулят като безумци, неразбиращи, че сме направили възможно най-логичното, общувайки с Един толкова чуден и странен Бог – продължили сме „по вертикалата”, света не ни е побрал и щом твърдта е свършила, сме „застъпвали по небесата”.

Протестантският харизматизъм е плътски и сетивен. За да не бъда голословен, ще си послужа с пример. Един от популярните начини някой новообърнат петдесятник да бъде приобщен сред „имащите благодатните дарове на Светия Дух” е в „молитвена група”. Събраните обграждат „кандидата за духовна опитност” и заедно повтарят „Кръвта, кръсти, прости” или друг някакъв израз, желателно с евангелска отпратка в себе си, а най-желателно - с ярко изразена... звукова алитерация. Това продължава, докато сектанта не получи „новата опитност” като изпадне в състояние на религиозен екстаз, заговаряйки на „небесен език” (екстатично говорене), а често се придружава това и с феномени като левитация например.

Да! Нас наричат безумци, заради молитвената прослава на Богородица! Въпреки множеството спасителни и изграждащи личността чудеса, ставащи пред иконите Й! А светът приема „своите харизматици” с всички техни деструктивни прояви и приумици, защото „светът обича своите”. Тук плътта усеща себе си в нещо познато. А ако послуша нас, ще трябва да рискува, стъпвайки, най-малкото, „по водата”... И да престане да е просто плът – одухотворявайки и охристовявайки се...

Чашата на Предложението

„После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъда невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.” (Йоан 20:27-29); „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? (1 Коринтяни 10:16); „...като възпоменаваме смъртта, гроба, тридневното Възкресение, сядането отдясно на Отца...” (из Златоустовата Света Литургия)

Да. Може да се каже, че Светото Предание не е друго, а именно преподаване Чашата на Предложението. Чаша, участието, в която ни прави причастни с Христовия живот, смъртта и Възкресението Му. Силата и действието на Бог – Свети Дух се открива именно в това – да ни яви Христа, в цялата Негова пълнота, давайки ни възможност да се докоснем до Него.

Дух Божий преобразява за целта нас и целия ни свят, така щото да разпознаем в света си Тяло и обиталище Божии – кръв и плът Христови. Както при първото сътворение – Духът се движи над водите (пустата и неустроена бездна) и се разнася възглас – „Да бъде светлина!”, така е и при пресътворението, което започва тук-и-сега с началния литургичен възглас „Благословено е Царството на Отца, Сина и Светия Дух”, за да се разпростира и пълни до Края на дните. Духът се носи над опустелия ни мъртъв свят, събира ни един по един и искриците жизнено дихание у нас се разгарят, за да пламнат в огъня на благодатта и накрая да кажем (минали по пътя на покаянието, смъртта, възкресението и молитвената прослава) – „В Твоята светлина видяхме светлина”, в „Единородния Ти Син”, Който е „Бог истинен от Бог истинен, светлина от светлина”.

...Св. ап. Тома разпознал по раните своя възкръснал Господ. Тома не бил безумец, нито богоборец. И не искал ни повече, нито по-малко от лично участие в Неговото Възкресение – да  „туря ръката си в ребрата Му” (стих 25). Има какво да научим от благословената Томина дързост и да „пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест и умием Тялото с чиста вода; нека държим неотклонно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал; и нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела, като не напущаме събранието си, както някои имат обичай, а да се подканяме един други, и толкова повече, колкото видите, че приближава денят сьдни.” (Евреи 10:22-25)

Няма коментари:

Публикуване на коментар