вторник, 24 юли 2012 г.

Главев, Десницки и Г-н Самех-Тeт-Нун


автор Светльо Ангелов

От семейния сайт на сем. Сивови ние познаваме д-р Андрей Десницки като превъзходен проповедник и библеист. Няколко превода на негови текстове сме прочели там, които със самото си начало, даже от самите заглавия още, грабнаха вниманието ни. В семейния сайт на сем. Главеви обаче откриваме текст, разгромяващ библеистиката на Десницки, от някой си прот. Константин Буфеев, в който този Буфеев представя Десницки като топ-модернист сред библеистите, като враг на традиционния прочит на Свещеното Писание. След това посочва институтите, в които Десницки преподава, някои от тях православни и като че очаква да се възмутим от този факт – един модернист, позволил си да оспорва съществуването на дявола (или поне традиционната представа за него), преподава в православни висши учебни заведения!! Срамота! Грехота! Ако отговорните за духовния надзор на тези учебни заведения сред архиереите са хора на място, истински православни хора, те ще вземат обезателно мерки!

Това, което Буфеев прави, нормалните, средноинтелигентни хора, биха нарекли “лов на вещици”. Това, което пък прави Главев, превеждайки и популяризирайки подобни текстове, ние ще наречем “богословска емиграция”, не придиряйте много за точността на “термина”, ние не сме нормални, нито сме имали нявга претенция да бъдем… 


Главев няколко пъти се опита да влезе в полемика по богословски въпроси и няколко пъти “яде страшен бой” от българските богослови, с които се опита да се счепка, така че, накрая на злополучните си опити написа светоотечески цитат, стоял с години непосредствено под главата на сайта му, който сега не виждамe: “Не е страшно да те победят в дебата. Важното е да запазиш вярата си” или нещо подобно. На българските богослови едно поне не може да им се отрече, че радостно се втурват към всяка караница, вредна или полезна, смислена или безсмислена, стига чрез нея да запомним по-добре имената им. В Русия очевидно не е така. На подобни на Буфеевите неща там не се отговаря сериозно от никого, ни от клира, ни от засегнатите страни. Както написа протодяк. Андрей Кураев по повод отправяните му непрестанно от Архим. Рафаил Карелин “унищожителни богословски критики”: “Обичам да чета Карелин. Най-вече само цитатите от свети отци в текстовете му” и с това “полемиката” приключи… Затова, вероятно, разгърнатата Бифеева аргументация на Главев се струва гениална, необорима, защото просто никой не намира смисъл да й отговаря. И съвсем правилно няма смисъл, защото аргументите, които Буфеев изтъква срещу библеистиката на Десницки, са аргументи срещу нещо, което Буфеев нито е разбрал, нито си е направил труда да разбере, нито пък Десницки е твърдял по приписвания му от Буфеев начин…. Ние обаче ще отговорим, защото никога не сме имали претенция да бъдем рационални или смислени.
Първото, което ни се набива на очи, четейки текста срещу Десницки, е че почти отсъстват посочки към местата с твърденията на Десницки, с които Буфеев полемизира. Имаме цитирани само няколко места (две-три всичко на всичко) от текст на Десницки за “Журнал Московской Патрирахии”, две, от които касаят неговата персона и професионална кариера. В третото място намираме “скандалното” за Буфеев изказване, в което Десницки просто ни съобщава, че библейската старозаветна представа за сатан/а не се покрива с нашата днешна. Десницки е старозаветен библеист и задължително трябва да съобщи това, коментирайки сатана. На Десницки му се обезпечава финансово времето, за да изследва Свещеното Писание. И няма как да ни спести факта, колкото и да е той шокиращ за религиозната съвест и предразсъдъци на Буфеев и Главев, че в старозаветните книги дяволът не е нито това, което е за Джон Милтън или Данте Алигиери, нито за ловците на вещици през Средновековието на Запад, нито за византийските иконографи, нито за подвизаващите се монаси-пустинници, той нито е злото триединство между “Звяра, Змея и Лъжливия пророк”, ширещи “духа на Антихриста” по земята, разпознаваем по “числото 666″, както е според Апокалипсиса на Йоан, не е “поднебесният дух на злобата” според ап. Павел, нито “рикащият лъв, обикалящ и дебнещ да ни погълне” според ап. Петър, не е личността, която се опитва да отдели Христос в пустинята от интимното общение с Бог-Отец… Нещо повече, по един начин изглежда старозаветният сатан в книгите в Старозаветната Библия, писани във времето и след него на Вавилонския плен, по друг изглежда в тези, писани след напускането на Египет пак в Библията.
Според автора на I-книга на Царете Израилеви злият дух, тормозещ Саул, е “от Бога”
“И така, слугите на Саул му казаха: Ето, смущава те зъл дух от Бога”(I Царе 16:15)
“А на следващия ден зъл дух от Бога нападна Саул и той беснееше сред къщата си. И Давид свиреше с арфата си, както всеки ден, а Саул държеше копието си в ръка.” (I царе 18:10)
И още по-чудно, в част от проявите си той не се различава от “Божия Дух, Духът на пророчестването”:
“Тогава Саул прати слуги да уловят Давида, и когато те видяха лик пророци, които пророчествуваха, и Самуила, техен началник, Дух Божий слезе върху Сауловите слуги, и те почнаха да пророчествуват. Обадиха за това на Саула, и той прати други слуги, но и те почнаха да пророчествуват. После Саул прати и трети слуги, но и те почнаха да пророчествуват. (Разгневен) Саул отиде сам в Рама, и дойде до големия извор в Сеф, и попита, думайки: де са Самуил и Давид? И рекоха: ето, в Нават, в Рама. Той отиде там в Нават, в Рама, и върху него слезе Дух Божий, и той вървеше и пророчествуваше, докле пристигна в Нават, в Рама. Съблече и той дрехите си, и пророчествуваше пред Самуила, и целия оня ден и цялата оная нощ лежа необлечен; затова казват: “Нима и Саул е между пророците.” (I Царе 19:20-24)
Давид свири на Саул, за да го успокои, докато го измъчва “злият дух”, прор. Елисей търси музикант, за да започне да пророчества:
“…сега повикайте ми гуслар. И когато гусларят свиреше на гуслата, тогава ръката Господня се допря до Елисея…” (IV Царе 3:15)
Според автора на II Паралипеменон пък “духът на лъжата”, лъстивият дух не само “изпълнява Божията воля”, върши само това, което Бог му позволи, както ние евфемистично бихме се изразили, но той активно съдейства в нея, наречен е и част от “небесното войнство”:
“Михей пак рече: чуйте тогава Господнята дума: видях Господа, седнал на Своя престол, а всичкото небесно воинство стоеше Нему отдясно и отляво. И каза Господ: кой би подмамил Ахава, израилския цар, да иде и да загине в Рамот Галаадски? И един казваше тъй, други казваше инак. Изстъпи се един дух, застана пред лицето на Господа и каза: аз ще го подмамя. И Господ го попита: с какво? Оня отговори: ще изляза и ще стана дух на лъжата в устата на всичките му пророци. И каза Той: ти ще го подмамиш и ще сполучиш; иди и стори тъй. И сега, ето, Господ допусна да влезе духът на лъжата в устата на тия твои пророци, но Господ изрече недобро за тебе.” (II Паралипеменон 18: 18-22)
Виждаме, че злото няма свой отчеливо личностен носител и инициатор в това време и нещо повече дори – злото няма своя автономна област на власт някаква, относителна макар. Божествата на окръжаващите Израил народи пророците наричат “несъществуващи богове”, дървени, стоманени, златни чучела, а не демони и бесове. Тази представа е и съвсем в контекста на Моисеевата телогия:
“Вижте сега, (вижте,) че това съм Аз, Аз съм и няма Бог, освен Мене: Аз моря и съживявам, Аз ранявам и Аз церя, и няма кой да избавя от ръката Ми.” (Второзаконие 32:39)
и в пълно съгласие с Божиите думи, отправени към народа чрез прор. Исая, завръщащ го към монотеизма на Моисеевата Тора:
“Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие /творя зло, според друг превод/. Аз, Господ, върша всичко това.” (Исая 45:7)
Излизащите от Египет евреи, където са срещнали един огромен пантеон от богове, богини и богчета, включително бог на злото (Сет) в своята теология оставят място просто за “зъл дух”, но му отричат всякаква автономност, а даже и личностност, персоналност, тези “зли духове” – единият измъчващ Саул, а другият наречен “дух на лъжа”, “мамлив дух” нямат имена, нямат свое отчетливо и автономно присъствие, те нямат и лична автономна воля, напротив, представени са като Божествени пратеници.
В кн. Йов обаче ставаме свидетели на същински, продължителен диалог. Бог говори, сатана на моменти репликира, дори възразява, тук вече той има свое име и особеност, виждаме и място, от където той идва – земята:
“Един ден дойдоха синовете Божии да застанат пред Господа; между тях дойде и Сатаната И рече Господ на Сатаната: отде дойде! А Сатаната отговори Господу и рече: ходих по земята и я обходих. И Господ рече на Сатаната: обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото. Отговори Сатаната Господу и рече: нима току-тъй Иов е богобоязлив? Не огради ли Ти отвред него и къщата му и всичко, що той има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята; но я простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли Те благослови?” (Йов 1:6-11)
В кн. на прор. Захария пък виждаме “открит конфликт”:
“И ми показа той Исуса, великия иерей, който стоеше пред Ангела Господен, и сатаната, който стоеше отдясно нему, за да му противодействува. И рече Господ на сатаната: Господ да ти забрани, сатано, да ти забрани Господ, Който е избрал Иерусалим! Не е ли той главня, изтеглена от огън?” (Захария 3:2)
Тези две книги, първата с голяма вероятност, защото освен персонален сатана, в нея са споменати и съзвездия, пък със звездите активно и с последователност се занимават именно халдеиите, а втората със сигурност, са писани след времето на съприкосновението на евреите с Вавилонската религия и култура. Това развитие в библейската теология на разбирането за дявола е провокирано от срещата с персийския дуализъм.
По съвсем същия начин, по който евреите взимат египетската идея за активно зло, но я преработват, като не се занимават с неговата “личностност”, но я свързават като активност по един особен начин със Самия Бог – не допускат негова автономна личностност на злото, за да не се превърне в обект на религиозен култ, какъвто е било в Древен Египет, сега те преработват и персийския дуализъм. Персийският дуализъм, от самото начало ще подчертаем, не краен и абсолютен. Двама са боговете – на доброто Ахура Мазда (Ормузд) и на злото Ариман. Техният конфликт е в човешкия живот, борба за човека, в човешката история – между доброто и злото и в космологията, те са почти равнопоставени, но в края Ахура Мазда побеждава Ариман. В самото начало дори на вавилонския мит Ормузд (Ахура Мазда) побеждава Ариман, с песента на Ормузд Ариман е изхвърлен от присъствието му. Във вавилонския мит не се уточнява къде е изхвърлен Ариман. Авторът на кн. Йов обаче говори за земята като за място на пребиваването на сатана, Исус Христос допълва идеята, като означава земята като място на неговата временна власт, наричайки го “княза на този свят”, комуто предстои да бъде изхвърлен и от него “вън” с Христовата Кръстна смърт и Възкресение, св. Йоан Богослов го “заточва, заключва” накрая в преизподнята за 1000 години, чрез действието на “един силен Ангел”… Тази първа победа на Ормузд е предизвестие за крайната във вавилонския мит. Много ясна представа за света като място на конфликт между личностно зло и личностно добро намираме в кн. на прор. Даниил. Злото и доброто там за оликотворени в ангели, който се противопоставят един другиму, наричат се взаимно князе на различни земни царства. Така например Архангел Гавраил съобщава на Даниил, че “се е забавил да дойде при него”, защото имал някакъв конфликт с “Княза на персийското царство” (Даниил 10:13).
С всичко това ние изтъкваме не тезата, че библейските възгледи се формират само под влиянието на окръжаващи евреите религии и култури като тяхна реплика, често синтезираща или допълваща. В това има известен резон, но не е съвсем тъй. Библейската вяра е в огромната си част Богооткрита, това са откровенията на Бога към човека, съобщени в лични срещи с Авраам, Исаак, Яков, Моисей. Ние настояваме, че религиозните разбирания са процес, в който  вървим към пълната истина, с времето и опита те се обогатяват и това е в пълно съгласие със самата Библия, с Притчите на Соломон:
“Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне.” (Притчи 4:18)
и с думите на Блажения Павел:
“Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” (I Коринтяни 13:12)
С една дума библейската и църковна догматична система е по един своеобразен начин отворена, тя е непрестанно очакване на Божия глас, а не абсолютизиране на традицията и историята. В думите на д-р Десницки стои именно тази идея, а не както Буфеев и Главев чрез Буфеев се опитват да ни внушат – опит да бъде “изтрит дявола от Свещеното Писание”, още със заглавието на статията на Буфеев.
* * *
Ясен е Десницки на всеки, на когото му се чете, ясни са Буфеев и Главев на всеки, който не е гнуслив да се рови в боклука. Не е ясно само докога Митр. Йоаникий възнамерява да толерира това поведение на презвитеря си, който е под неговата каноническа и учителна власт. Това злонамерено цапане с всякаква възможна кал на действащи църковни служители и богослови. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар