понеделник, 15 септември 2014 г.

Защо и Кой направи буквичката „г” (за Гаджалов и границите на екзегезата)

„Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички. (I-во Коринтяном 15:28) 
отворена кореспонденция с богослова Алексей Стамболов и текста му "Роден - Несътворен" (писмо до Емо Гаджалов)
автор Светльо Ангелов

Като човек, познаващ протестантизма не само от книги, но и опитно, искам да ти маркирам, Алексей, някои от предпоставките в мисленето на Гаджалов, от които той трябва да се отърве, да ги ампутира, тъй да се каже, ако иска да те разбере. Първата е в самата основа на идеята му за Единоначалие. Ти му пишеш за Единоначалието на Отца, но за него туй е въпрос на интерпретация на далечни във времето „патристични идеи и конструкции”. Изначални за него са буквите на това, което Емил нарича „слово Божие”. Ние двамата с тебе обаче знаем великолепно нещо, което Емо едва ли ще си признае, че приемайки Единоначалието на буквата, вместо това на Отца, той утвърждава инстинктивно и несъзнателно своето собствено Единоначалие. Първоопределящо за него е това, което той, Емо Гаджалов, ще разчете, ще разбере, а той "чете" за съединоначалие между Син и Отец. Но тъй както не само текстът, както преди време в Пловдив споделих и със студентите ти (виж. ТУК), но и всяка дума съществува само чрез четящия и слушащия, в неговата перцепция и нивга сама по себе си, както на Емо му се иска, но и самата буква като графичен знак, според много от характеристиките си, носи белезите не само на този, който я е измислил, но и на изписалия я повече, отколкото на това, за което пише или на този, когото описва. Иначе щеше ли да съществува най-малкото науката графология, че графологичната експертиза не само да има тежест в съда, но и да служи за психологически анализи? Така и четящият открива в буквата повече себе си, отколкото ползвалия я писател, камо ли Другиго, за Когото е писана. Емо намира в буквите това, което си иска.


Буквата „а” на мене ми „говори” за безкрайност. Означена от кръг, който има своето начало – посочено в „ченгелчето”, това е Човек, затуй и личното местоимение в църковнославянския език за първо лице единствено число е „аз”. А „б” е друга безкрайност, имаща също началото си – отново окръжност, символ на нескончаемост, с добавено ченгелче – пак знак за началност. Във „в”-то имаме две безкрайности, две другости в единение, в общение, без сливане и взаимопоглъщане, при „в” нямаме началност, защото в това общение човешката различност се уподобява на Бога като Троица – единение в различимостта, споделя Неговата вечност, която е не само безкрайна, но и безначална
  затова и Исус – Човекът в Бога, може да каже „Преди да се роди Авраам, Аз Съм”, по „хилеловски” – гамалииловси и павловски, въз основа на своята идентификация с Бога, основана на единение, без да богохулства даже и според самата юдейска традиция....

Но моите асоциации са малко или повече просветени от Православието, защото преди него, честна дума, „а” ми приличаше на умряла муха, „б” на друга умряла муха, „х” на паяк, „ж” на сплескан паяк, „к”-то пак на паяк, но видян „в друга перспектива”, а „в”-то, извинявам се, на циците на легнала странично госпожа… Пикасо! „Ю”-то пък е „жена от екипа на Двери бг. с удивителен до нея” – спи с нея, брат, ако ти стиска, с две думи. „Я”-то е великотърновски богослов на сръбски кокили, вижда се по голямата глава, пълна основно с велики планове и добри намерения.

От лудостта до просветлението разликата е две чаши вино, а в обратен ред – липсата им, знаеш…

А буквата „г” ли? Тя означава един дявол знае само какво! Може би гегата, с която трябва да налагаме Емо Гаджалов, докато разбере „абв”-то на нещата… Емо ползва думите и буквите, без да мисли, затова и те носят твърде много от него. Пишещият Емил пише за себе си, четящият Емил чете за себе си и всичко съотнася към своите преживявания и предварителни възгледи. Как да види тогава по-далеко от носа си?! Необмислил буквите и думите, той е тръгнал да твори понятия, като това за „православното полуарианство”. 

Питай, впрочем, от мое име тоя умник, едноок в царство на слепи, дали и в началото на Символ верую не открива нещо "семи-", нещо "полу-". Утвърждавайки Бога, Всемогъщия Отец, като "Творец на всичко видимо и невидимо", отците се противопоставят и на гностическата ерес, според която светът е сътворен от един "половин бог", Демиург, представляващ посредник между Трансцедентния Бог и творението. На всичкото отгоре гностиците наричали старозаветния Яхве зъл и Него обвинявали за съществуването на злото в този свят, разпознавали в Него тоя първи Демиург. Логосът-Христос обаче дошъл и поправил злото, сторено от Яхве и по-добре изпълнил замисъла на Трансцедентния. А инак сатана и Исус са братя. 

Веднага, след като отците заявяват, че светът е сътворен по волята на Отец обаче, с Неговото активно участие, те добавят, че това е станало чрез Сина сетне ("...и чрез Когото / Сина/ всичко е станало"), е, това компромис с гностиците ли е?! Може би, някакъв "семигностицизъм"? Същността на догмата, кажи му на оня, е в отговор срещу ереста, а този на ереста - в откъсването и абсолютизирането (или отричането) на една част от Истината. Всеки догмат не само е формулиран в отговор на ереста, но и посочва къде точно минава линията на злоупотребата. Затова и догмата наричаме още орос. Семантически думата "орос" иде от обичая кредиторите да оставят в двора на длъжника си знак - обикновено камък, свидетелстващ за дълга, докато не бъде изплатен. По същия начин Църквата поставя догмата там, където е кражбата, посочва как ереста е изкривила истината, преработила я е за свои цели.

* * *
А друго щеше да е, ако Емо би се опитал да познава Единия Бог в Троица личностно, в Литургията, вместо да се мъчи да си Го представя, а и на нас да разправя за Него, въз основа своите гадания по знаци и чертици. Духът Светаго призоваваме в епиклезата, а в определен смисъл е призован от Христос, защото Него, Христос, предстоятелстващият богослужението ни епископ (или презвитер) изобразява светотайнствено, пък ние сме тяло Христово като Църква, „заел е ръцете си на Христос” – принасящ жертвата и Сам Себе Си принасящ като жертва. Този Дух снизхожда върху Даровете на Възношението, изпратен от Отец „в Христово име”... 

Да го кажем и по честъртоновски. Без снизхождането на Светия Дух, Кръстът на Христос не би бил по-различен от този на Спартак, нито слизането на Божия Син в ада по-успешно от това на Орфей. И въздигането на Кръста, и слизането в ада носят един и същ смисъл, човек се възправя, застава срещу Сатаната и неговите проклети ангели. Това е границата на човешкия подвиг, дотук са ни възможностите, защото застанал пред тях самичък, човекът е обречен. Красиво е, но е и тъжно. Затова и като Един от нас, стигнал до Своя човешки предел, вкусил го за момент, Христос-Господ възкликва: „Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил!?” Това обаче не е катастрофа, не е провал, ами е първата… ектения, епиклектичен възглас, зовящ Духа Светаго. 

И Духът ще слезе върху Христа отново, ще Го възземе с нова сила, тъй както слиза върху хляба и виното (и върху нас самите) в Светата Литургия, за да Го възведе при Отец, където е началото и на Двамата – и на Единородния Син, и на Светия Дух, затова, преди да издъхне, Христос ще рече: „Отче, в Твоите ръце предавам Духа Си”. Тъй Кръстът от оръдие за поругание, от олтар на бесовете, защото чрез него човеците във времето на Спасителя бяха предавани на Поднебесната за пир и присмех на дяволите – отхвърлени и от хората на земята, и от Бога в Небесата – „заплата” за подвига, се превръща в беда, в язва за бесовете, в начало на тяхно унищожение, тъй и адът, в който Христос слиза след смъртта Си, чрез „Същия Този Дух Свети”, според ап. Петър, става тържество на живота, от когото смъртта е погълната, по сравнението на Блажения Павел, както мрак от светлината.

Целта на това литургично съдействие, имащо своето начало в Христовата теургия, съдействието между Въчеловечения Бог и Бог-Дух Свети, е възлизането, завръщането у Бог-Отец, в Когото и Син, и Дух имат началото Си (безвременно начало, съвечно начало, раждане – на Сина и изхождение – на Духа, без връзка с детерминантите на време, пространство и матария), Те Са изпратени, за да възземат със Себе Си и нас, и творението в това завръщане. Позволявам си да те посъветвам следователно да не се опитваш да тълкуваш на Емил началото, чрез история и екзегетика, а да му посочиш, по „свети-максимовски”, смисъла и същината на началото в края, „Началото става явно в края” е написал преп. Максим Изповедник. Екзегетиката слабо ще помогне на Емил, защото, както вече казахме, в нейните знаци и чертици той вижда най-вече себе си, а не това, което ти му сочиш. Ако разчетем проблема обаче иначе – литургично и есхатологично, всичко ще си дойде по местата. Искаш ли да „обесим” Емо на Есхатона, а?Да го провесим за Бъдещия Век?? Може пък това да означава буквичката „Г”? Да ни я е подарил Добрият Бог, чрез „солунските двама братя”, за да закачаме на човката й Емовците, докато им се проветри мозъка от ересите, които тъй смело и безотговорно раждат…

Мъчи го Емко и един уеслейански христоцентризъм, макар и, като го гледам, той хич не вярва, че се мъчи, ами радостно скача отгоре му, сякаш е трамплин към Рая, несъзнавайки, че е всъщност един възтънък балон, пълен с нечистотиите, които собствения му ум е сътворил, балон, който всеки момент ще се спука. Ех, ако позволяваше сериозността на твоя и претенциозността на моя текст, бих казал, че това, върху което подскача той, не е даже и балон, ами надут употребяван презерватив, обаче ще се въздържа, ради Бога, доброто ти образование и великолепното ми първоначално възпитание, като второто е по-заслужаващо доверие от третото, нека не се лъжем все пак…

Какво Христос бил казал, какво би казал сега, какво Христос е направил и какво би сторил днес?… Това е за Емил Гаджалов и съмишлениците му съдържанието и същината на Новия Завет, център на духовните им упражнения и теологически занимания, освен екзегезата, основана върху „знаци и четрички”, а всичко останало е периферия. И то представлява втората предпоставка, блокираща и минираща вашия диалог, от която може да се отърве само с Божията помощ… 

„Би ли отишъл Христос на дискотека?”. Старият пастор би казал твърдо, че не би, младият пастор би казал „Би!” и добавил някои уговорки. Как би се изказал Христос за клонирането на овцете и хората, би ли ял ГМО-хляб, ако Иуда Искариотски беше не само крадльо, ами и педераст, дали би Го допуснал Христос в групата Си с ученици? Почва едно дълго обсъждане, едни псевдотеологични полемики, относно това сравнимо ли е сватбеното тържество в Кана Галилейска с техно-парти или с престой в рок-клуб… Христос би влязъл на такова място, ако… Ако би имал възможност да проповядва или да свидетелства за истината, да помогне на някой болен или умирающ… Следователно и ти имаш място на подобни сбирки, ако ще вършиш някое от тия богоугодни неща. Да, ама Исус не Го виждаме да върши нищо от изброените „добри дела” там. Виждаме Го да прави от водата вино… Питай Емо може ли да прави вино от вода.

С този пример искам да покажа безплодността и духовната импотентност дори на подобен сектантски „христоцентризъм”.  Същината, сърцевината на Новия Завет е Господнята трапеза, на нея той се сключва, с всяка поредна той се обновява, актуализира, Новият Завет е „в плътта и кръвта” на Господа, а не в думите и делата, последните имат смисъл само, ако водят към завет „в кръвта и плътта”, към Единение с Господа за слава на Бога Отца. А Христос, по благодатта и силата на Светия Дух, ни съединява в Себе Си с една-едничка цел – да ни възведе обратно към Бог-Отец, в Когото и Той, и Дух Свети, и цялото Творение имат Своето начало – Син и Дух у Него Сам, споделящи Едната Същност, а творението в Неговата воля. Във Въплъщението на Сина Божий пък, в ставането Му Човек, двете усии – божествената и човешката природа, се помиряват, съединяват, без да се сливат, но и без да могат да се разделят, като в… буквата „в”. 

Помирени и осиновени от Бога в Христос, ние получаваме обожение на нашето естество, по благодат Божия споделяме Неговото, влизаме в общение с Неговото естество. Това се случва с възлизането, завръщането в Сина чрез Духа Светаго към Единоначалието на Отца. Или както Блаженият Павел би го казал, целта на това възлизане е „да бъде Бог всичко у всички” (
I-во Коринтяном 15:28) В тоя смисъл нашата Литургия не е Христоцентрична, нито Пневматоцентрична, а Богоцентрична – има целта си в славата на Бога Отца и в повторното съединяване с Него в Христос чрез Светия Дух, както е Богоцентрично и самото Евангелие – Христос „не Своите дела върши, нито Свои думи говори, нито пък Своята слава търси, ами върши делата, говори думите и търси слава за Отец, Който Го е изпратил”, по същия начин Дух Свети, претворявайки помежду ни Христос, вселявайки Него у нас и вчленявайки нас в Него, прави същото за Бога Отца. 

Емил обаче, докато величае Евангелието, твърдейки, че „само него чете”, че му е първи и абсолютен авторитет, не само го чете избирателно, но и му диктува „какво да казва”. Ние можем да го наричаме помежду си протестант, а пред него да го зовем инославен, но и двамата знаем великолепно, че Емо Гаджалов е еретик и сектант, като ереста му започва още с предпоставките в неговото мислене, с основите на теологията му и впоследствие сектантизира, сепаратизира ума му от Съборния разум на Светата Православна Църква.

Белград 15.09.2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар